И намери мен - Коледен разказ от Здравка Евтимова

Трябваше да пътува за Коледа до Каварна. С кого да празнува в столицата, всеки се сврял като бълха при семейството. Какви досадни насекоми бяха хората, с какво лицемерие заливаха града! Бяха поканили и Калин, на три различни места, но той не желаеше да приказва със силикон. Беше му омръзнало. Щеше се тътрузи до Каварна, шест часа и половина кормуване, после още половин час до село – при мама и тате. Направо да се просълзи човек. После седем часа обратно. Коли, мъгла, ТИР-ове, Постове на КАТ. Разкош.

Но… Струваше си да помисли по един въпрос.

Капан е, повтори наум Калин. Онази със сигурност прилага този трик на всеки срещнат. Много елементарни хора крачат из столицата около празниците. Все някой ще клъвне. Но той си спомняше лицето й. Тъмна коса, очите – още по-тъмни, синя блуза, евтина, ни следа от моден бранд, обикновен парцал. Направо скука и суша. Не бе направила никакъв опит да го омае. Не се усмихна нито веднъж. Отклоняваше поглед от неговия и това го дразнеше. Клиентката каза пет думи и млъкна. Мълчанието й вероятно също беше част от схемата. Който боботи, се издава.

Тази госпожица спускаше пред него завесата на клепачите си. Преструвка стар модел, но защо? Защото очите й пишеха друг сценарий. Истината, Калин знаеше от опит, е противна. Когато я изричаш, ставаш противен и ти. Най-опитните умееха да създават впечатление на славейчета. Блъфираха. Измъкваха картата на самотата от ръкава си. Ако умът ти е плоскодънна лодка, захапваш стръвта. Калин се съмняваше във всичко. Вялата повърхност на действителността е склад на подводни скали, вярваше той. Корабът на мъжката амеба логично поема към дъното в 100% от случаите. И все пак... Липса на грим, дрехи от скрина на баба й, мълчаливост на човек с инат. Хитрост? Поглед, в който се ражда бягство – казано в резюме, портрет на жена с потенциал за имотни измами.

Методичният ум на Калин разчленяваше всеки казус на отделни сегменти. Той имаше съкрушителна памет, в която бе регистрирал: „СЛУЧАЯТ МАРИЯ“.

Слаба. Лице – не се задържа в паметта, освен миглите, дълги, плътни. На жени с дълги мигли не можеше да се разчита, както и на всички останали. Не мисли за тази тава с мигли. Не си губи времето. Но… тя бе потопила невзрачното си присъствие в семпли дрехи. Такива не попадаха в никоя негова класация. Впечатли го стаята й – пространство между вехти стени. Той би създал подобно нещо, ако имаше достатъчно време за губене.

Едностаен. Входът на блока на улица „Дунав“ 8 не бе поддържан, вратата към стълбището не се заключва. Малоумие. В коридора на жилището й лъщяха избелели плочки. Едната стена се огъваше, задръстена с книги. На закачалката - яке, палто. Никакви обувки, сигурно ги беше натъпкала в шкафа. Проблемът на пералнята й беше елементарен, но Калин обясни, че ще трябва да поръча резервната част за смяна. Не му хареса как хилавата го посрещна. Добър ден и млъкна. Борсук - прецени Калин. Не знаеше точно какво е борсук, язовец може би? Но тя беше борсук – лице от дърво. Ще й каже, че няма резервни части и ще я държи на каишка - да чака.

Но…

Тя направи кафе. Покани го - да го пият заедно. Тази маневра беше първият червен флаг – жени често го канеха на капучино. Връзката му с подобни тавички – около четиридесетте - продължаваше месец, месец и половина. Тази клиентка беше трийсет плюс, дори трийсет минус, известно разнообразие, но скучните дрехи, мълчанието. Нямаше да го докара до обичайния период от месец и половина. Тя гледаше в пода. Що за малоумие. Защо го бе поканила на кафе. Трябваше да й каже „Я си гледай работа.“

Но…

Когато влезе в стаята, Калин спря да диша. Ако някога му се приискаше да има дом, той щеше да бъде в точно такава стая. Страхотни дърворезби – лице на стара жена. Разпятие. Лице на старец. И малък кръст – изработка, която го остави прав, стърчащ, замръзнал на място. Беше уникално – плавни линии, от паяжина, нежни. Невероятни. Като ученик Калин си падаше по скулптори. В тази гарсониера дървото дишаше, беше се научило да говори. Калин слушаше. Гледаше и не вярваше на онова, което вижда.

- Баща ми го направи – обади се зад гърба му мършавата. – Това. - Старото женско лице гледаше Калин от бялата дървесина. - Мама. Вече я няма я. И него го няма.

Калин не реагира. Помисли си - ще й поискам малкия кръст. - Това е мое – клиентката му посочи лицето на стареца и разпятието. - Малкият кръст още не е готов.

- Ще ти поправя пералната сега. Дай ми кръста – каза Калин.

- Не.

Изрече думата тихо, но той трепна. Лицето й беше голямо НЕ, нищо друго. Очите й бяха НЕ. Малкият кръст просветваше - ефирна изработка, можеше да се побере върху длан на двегодишно хлапе. Калин не успяваше да отдели очи от него.

- Колко му искаш? – попита я.

- Не – каза тя.

- Докато пия кафето, мисли – натърти той. Толкова хубаво не се бе чувствал отдавна. Виж ти. Холът бе разделен със стена, в която бе оставен отвор от пода до тавата – той надникна зад преградата. Погледът му се спъна в някакво тясно стайче. Пространство, натъпкано с книги Старовремско бюро, отгоре лаптоп. Тетрадки и бели листа по пода.

- Слушайте – каза му тя. - Мога да ви дам ей тази картина

Гласът й бе наедрял от храброст.

Калин видя какво му показва тънкият й пръст – ноктите й не бяха лакирани. Калин не понасяше млади тави, които не полагаха грижи за ръцете си.

- Какво искаш да ми дадеш?

Разгледа картината. Беше с размери на учебник по математика, предмет, който Калин мразеше. Завърши на магия, гаджета му решаваха задачите. Но му харесваше да поправя строшени машини. Занимаваше се с дърворезба за престиж. А то взе, че му хареса.

- Сипи ми още кафе – нареди й той. - Ще помисля.

Картината беше синя - ваза, сини цветя, син въздух. Колкото повече я гледаше, толкова повече му харесваше. Улови нещо дълбоко в тази синева, криво като дните му – той не го наричаше с правилната дума. Но знаеше – самота е изкривено стълбище към провал. Има ли смисъл от цветя, ако животът му не се задържа на едно място, при никакви хора. Не можеше да стои повече от два дни в Каварна, при баща си. Там беше тихо, но нямаше какво да прави. Нямаше синева в мислите му.

Тя донесе сладки в обикновена чинийка и ги сложи пред него.

Червен флаг – защо му дава лакомства? По какъв повод го черпи?

- Защо ми даваш това? – попита я Калин.

- Моля ви да поправите пералнята. Ще трябва да пътувам. Има много неща за пране.

- Тогава ми дай малкия кръст.

- Не - каза тя.

Лицето й не го одобряваше. Демодираните й дрехи – също. Книгите, натъпкани една до друга в грозно скованите лавици в коридора – и те не го искаха.

- Как се казваш? – попита я Калин.

- Мария.

- Имаш ли нещо солено за ядене?

Тя не каза Не. Не каза Да. Занесе стъпките си в схлупената кухня. Върна се с печени чушки, сирене и хляб.

Калин се нахвърли на храната. Беше гладен. Изяде всичките чушки, остана малко сирене.

- Донеси ми още хляб.

- Нямам.

Що за глупост. В мозъците на някои хора се търкаляха сачми. И тази беше от тях.

- Сама ли живееш тука?

Клиентката не отговори.

Калин не искаше да си тръгва. Харесваха му дърворезбите. Синята картина с вазата. Когато си сам, без да си даваш сметка навличаш синьо яке, синя риза. Самотата е синя.

- Дай ми малкия кръст и ще ти оправя пералнята.

Тя не отговори.

Мълчаливи дълги мигли.

Зададе й въпрос защо се е омотала в тези грозни дрипи.

Тя не отговори.

- Къде ще караш Коледа? – продължи да рови Калин.

„Тука“ – дали наистина клиентката го смотолеви, или само така му се стори? Погледът й светеше, кафяв, колеблив, но в думите й не оставаше колебание:

- Вземи картината. Аз я рисувах. Вземи и тази сокоизстисквачка. Оправи ми пералнята.

Калин разгледа уреда. Стар, но добра направа. Освен това невъзможната картина му харесваше.

- Направи ми още кафе с много захар – разпореди се той.

Тя му донесе дълбока чаша. Пръстите й бяха тънки.

- Покажи ми да видя с какви инструменти работиш – и тя довлече – игли, иглички, длето, лъжичка за дълбаене, нож.

- И аз имам такива – каза й. Беше хубаво в тази стаичка. Дори книгите, натъпкани до стената, не му се струваха толкова грозни.

- Много четеш

Тя не реагира.

Калин си тръгна със сокоизстисквачката и синята картина. Поправи й пералната, разбира се.

- Дай ми още сто лева.

Даде му, без да се пазари. Очевидно госпожицата не блестеше с интелект.

Дотук добре.

Калин притежаваше хладен, методичен ум. Управляваше твърдо, дори агресивно ателието си за поправки на електрически уреди. Имаше трима работника. Беше отишъл при тази клиентка, защото му хареса гласът й. Но отиването се оказа грешка. Вкъщи прегледа сокоизстисквачката, всичко й беше наред. Взря се в синята картина. Да, харесваше му. Изведнъж под носа му се развя предупредителен флаг. Под рамката беше подпъхнат лист. Калин внимателно го измъкна. Опасността се разплиска в ръцете му. Прочете първи надпис върху листа. Нека намеря добър човек, Господи. От Мария По-долу, почти в ъгъла – със същия почерк, едър, четлив, не особено прегледен, беше написано: Нека добър човек ме намери, Господи. От Мария.

Беше му пробутала тази картина – сама я рисувала. Да, да, вазата му се видя крива. Цветята изглеждаха тумбести, сини – такива не цъфтяха никъде.

Колко пъти бе прибягвала до този трик – в смисъл на колко глупци беше подхвърляла тази нескопосана картина с бележката – „Търся добър човек.“ Угощава паламуда с кафе, сладки, сирене, печени чушки. Рибокът се хваща, врътва се обратно при нея и твърди:– „Аз съм добър човек“.

Кексчета, свежи и нетърпеливи, както и зрели тави на възраст 40+, често канеха Калин на кафе. Той решаваше дали ще има месец половина след събитието в кафенето. Жилищата им грееха от чистота, спретнати, модерни уреди, последният вопъл на техниката, сияеха по ъглите. Но никъде не беше виждал човешки лица, оживели в дървесината. Нито книги. Избираше висококалоричните кексчета по гласа. Ако лакомството му приказваше мило, то заработваше месец и половина от топлотата на Калин. Тембърът на клиентката със синята ваза го беше подвел. Беше си внушил, че доловя обещание в интонацията, каквото липсваше в действителност. Майка му и баща му щяха да прекарат Коледата сами. Струваше ли си да се тътрузи до Каварна?

Разпятието, малкият кръст, лицата на старицата и дядото - бяха страхотни. Скапаните й дрехи, очите, които се изплъзваха от неговите. Да, въпреки всичко я беше дисциплинирал. Картината в синьо му харесваше. Но харесването няма нищо общо с бизнеса. Трябваше не със сто лева, с двойно повече трябваше да я ощави. Но се прояви като глупак.

И продължи плаването му по течението на малоумието. На Бъдни вечер, към шест - вече беше тъмно, когато Калин паркира пред невзрачния блок на улица „Дунав“ 8. Както преди входната врата не беше заключена; какво по-очевадно доказателство, че тук живеят хора, които осен да трупат книги в коридора, за друго не стават. Взе асансьора до осмия етаж. Позвъни. Изруга наум – ами ако го е сготвила? Ако го е преметнала? Ако си има бик? Ако си е била камшика към Гърция?

Но тя отвори вратата.

Мария.

Мария го видя. Трепна. Люшна се в старомодните си парцали, същите - синя блуза, сини дънки. Дръпна се назад – като че някой щеше да стреля срещу нея.

- Не се бой – каза й Калин. – Може ли да вляза?

- Не – отговори тя, но той вече беше нахълтал в коридора с книгите.

Едно палто и едно яке на закачалката. Не беше докарала никого. Каква глупачка.

Калин влезе в стаята. Разположи се на канапето, където бе седял по рано – страхотните дърворезби – лицето на стареца, разпятието, малкият кръст. Знаеше какво му липсва – синята картина. Трябваше да я вземе за тази вечер, но забрави, наистина тъпо от негова страна. Беше донесъл лешници и орехи. От кухничката ухаеше на брашно.

- Хубаво мирише – каза Калин. - Печеш ли питка с късмети?

Тя не отговори.

- Не се бой от мене. Може да ми дадеш от питката – да видя какъв късмет ще имам . Може да нямам никакъв

Беше хубаво в тясната стая.

- Нося ти лешници - досети се Калин. – Дръж.

Тя взе плика. Остави го на масата.

- Харесваш ли ме? – изтърси Калин. Това беше глупаво. Той беше методичен човек, разделяше всеки казус на сегменти. В никой от неговите сегменти нямаше място за стари дрехи и дълги мигли, но… Мария мълчеше.

Калин беше висок и хубав. Казваха му го постоянно.

- Аз… не мога … - започна Мария. Беше слаботелесна, горката.

- Намерих листа под рамката на синята картина – заяви твърдо Калин. Тя стоеше до вратата. Не го гледаше. – Донеси ми кафе, Мария.

Не му се искаше Мария да излиза от стаята. Дърворезбите бяха истински с нея, без нея не бяха.

- Не ми донасяй кафе - каза й Калин. - Стой тука. Стаята не е истинска без тебе.

Тя го погледна – очите й не останаха в неговите. Пак не беше лакирала ноктите си. Пръстите й изглеждаха още по-тънки. Но те бяха научили дървото да говори.

Калин стана. Направи крачка към нея. Тя отстъпи – панически, като че някой се целеше в челото й.

- Не бой се – успокои я той. – На листа ти беше написала – „Нека добър човек ме намери, Господи“ - Мария замръзна на място. От кухничката миришеше на хляб. Беше сварила боб и сухи червени чушки. – Аз те намерих, Мария. Въобще не съмнявай в това.

Погледът й не избяга никъде. Стори му се… направо нещо глупаво му се стори. Как бе могъл да се изхвърли, че дрехите й са демоде, какъв грубиян.

- Слушай, Мария – продължи Калин. – Това е за тебе - длета за дърворезба.

Тя не посегна да ги вземе, но не отстъпи назад и Калин пъхна кутията в ръката й.

- Мария – каза той. – С мене ще си добре. Спокойна. Никой няма да те тормози. Няма да гладуваш. Ще правиш дърворезби…

Тя нищо не каза нито ДА, нито НЕ.

- Работиш ли нещо?

- Учителка съм – отговори тя. Калин не разбра точно по какъв предмет юркаше хлапетата, но гласът й му хареса.

- Аз поправям уреди – изтърси той. – И лаптопи.

Тя се усмихна, само за една секунда. Какво става, каза си Калин. Въобще не знам какво става. Усмивката й изчезна, но все пак. Но все пак…

- Аз прочетох какво си написала – каза Калин. Погледът й му избяга. – Вземи. Донесох ти орехи.

Усмивка. За една секунда. Усмивка. Затова се е научила да рисува сини цветя. Тази Мария.

Искаше да я хване за ръка, но не я хвана. Страхуваше се да не я уплаши. Момиче, което рисува сини цветя, понякога се бои, без да има защо. – Мария! Търсила си добър човек – Калин се наведе към нея. Каза тихо, но ясно: – И намери мен.

Стори му се, че точно тогава Коледа дойде при тях.

Колко дълго я беше чакал Калин.

Безкрайно дълго.

Следете новините ни в GoogleNews