Златни кантове - разказ от Здравка Евтимова

Още когато си поръча сандвич, Сия усети, че ще я връхлети беда. От малка го можеше – не страх, съвсем не беше страх, не и тежест. Увереност, че върху главата й ще се изсипе неприятност. Въпреки това седна на масичката отвън, пред кафенето – от малка правеше така, беда или не, човек продължава с онова, което си е наумил, макар че бедата вече е в пръстите на ръцете му.

Ставаше в пет сутринта, през юни все още не е горещо, първо събираше белите охлювчета, полепнали по листата на младите дръвчета. Стъпкваше ги. Толкова много бели охлювчета не беше виждала досега.

Работеше от шест сутрин до осем и половина вечерта. Вечеряше в схлупеното кафене с две маси под обезцветения от слънцето и годините навес. Ако бе останала някаква супа – добре, ако се бе похарчила – купуваше каквото е останало. Кафенето беше на Ивелин, светът беше на Ивелин.

Още преди да си поръча, сянката на Ивелин падна върху масата й. Както винаги, Ивелин нищо не каза. Хвърли листче хартия до чашата. Тя обърна хартията наопаки. Не биваше да го прави, но въпреки това попита:

- Защо?

Върху листа беше изписано числото 80. Това означаваше, че Ивелин ще й плати 80 евро за целия ден. Беше започнала по изгрев, спря работа да обядва, в четири следобед, когато тревата клюмна и изгоря, Сия се сви под тясната сянка на най-голямото дръвче. Фиданката й стигаше до брадичката. Все пак беше някаква почивка. Беше окосила двора – декар и двеста. Косачката беше на Ивелин. Но осемдесет едро – за декар братята Марин и Калин вземаха 150.

- Защо толкова малко? – попита тя. Това означаваше, че Ивелин може да я изхвърли. Няма работа утре.

Ивелин не отговори, извади портфейла си. Бавно отброи сноп банкноти – всичките от пет евро. Остави ги на масата до чашата й с айран. Сия гледаше ръцете му – бели, гладка кожа, широки пори, рижи дебели косъмчета, широки кокалчета на пръстите. Той бръкна в джоба на дънките си. Стисна монета от две евро между палеца и показалеца.

Стори й се, че двете евро първо пожълтяха, после светнаха в риж цвят. Ивелин остави монетата до сандвича на Сия. Беше си купила принцеса, сигурно стояла във фризера седмица. Но беше гладна. Двете евро не бяха стояли във фризер. Бедата в пръстите на Сия гореше и гризеше, но човек прави онова, което си е наумил. Тя не беше наумила нищо. Стисна монетата между палец и показалец, вдигна я – не към небето, защото небето е много далече и пет пари не дава за никого. Сия, вдигна двете евро до брадичката си. Хвърли ги – не силно, не ядно. Парите звъннаха на плочките на метър от пластмасовата маса със сандвича й.

Утре нямаше да има работа.

В огромния декар и двеста растеше едно дръвче, което й беше любимо. Най-слабото, най- мизерното. Сия мислеше, че ще изсъхне в жегата. Влачеше му вода в бутилка от пет литра. Тъпо от нейна страна

Не идвай повече – това очакваше от Ивелин. Няма работа за тебе. В ума се стрелна мисълта за белите охлювчета, големи колкото нокът, които стъпкваше на асфалта. Сега тя беше бяло охлювче – колкото нокът – но все още не я бяха стъпкали. Ще намери работа. Ще отиде в Добрич, не, по хотелите в Албена, там сигурно търсят камериерки. Или работници в кухня.

- Утре ела в пет – каза Ивелин.

Стъпкаха я, но само наполовина. Щеше да дойде утре в пет. Пестеше. Студентска такса, общежитие, храна. Дрехи си купуваше от втори шанс.

В чантата влачеше тефтер – да я пита човек защо. В „Албена“ търсят кухненски работници. Сия нямаше химикал, по дяволите. Да, ето. Намери молива. Откъсна една страница от тефтера. Там пишеше глупости. Анемични стихове.

На съдрания лист написа 140. Остави листа на масата. Малко бяло охлювче, колкото нокът.

Ивелин взе листа от тефтера й за хилави стихове. Огледа цифрата, прегъна хартията и полека с големите си бели пръсти и оранжевите тлъсти косъмчета, го накъса – първо на две половини, после на четири четвъртини, които внимателно смачка на топчета. Четири топчета, които остави пред нея.

- Утре идваш в шест. Почистваш около фиданките. Окопаваш всяко дръвче. В радиус 50 сантиметра. Знаеш ли какво е радиус?

Сия бе пораснала при глухата си баба. Жената имаше остро зрение. Когато видеше шестица в бележника на внучката си, лицето й грейваше – бръчките светеха красиво. Заради това лице Сия изкарваше шестиците. Беше й много по-лесно да знае - учителите не я тормозеха, пишеха й отличен, но едва ли се досещаха, че правят дните на баба й Анастасия най-щастливите – толкова много радост имаше лицето на старата.

- Ти знаеш ли какво е радиус, Ивелине? – каза Сия.

Той не отговори. Беше висок, светъл, белезникав в огромната жега. Извади тефтерче с позлатени кантове на страниците. Откъсна лист. Написа нещо и когато остави хартията със златните кантове на масата, Сия видя – беше цифра. Обикновено мизерно число 80 – и думите „още 28 дни“.

Може би трябваше да скъса листа на четири и да оформи четири хартиени топчета. Не го направи. Не търсеха работници в „Албена“. Тук, в Селце, не плащаше квартирни, не харчеше пари за ток и вода. Имаше на разположение барака, полски мишки, магарешки тръни и смокове. Понякога пропълзяваха пепелянки, Сия беше убила една. Баба й Анастасия я беше научила как се смазва отровна змия.

Работата на двора й харесваше – обичаше небето, макар че него никак не го беше грижа за Сия. Обичаше вятъра и дърветата. Щеше да спестява всеки цент.

- Излез навън с децата – подканяше я баба й Анастасия, но Сия оставаше в стаята – най-хубавата в селската къща, с два прозореца – единият на север, откъдето се виждаше кметството на селцето и кметицата, енергичната баба Марийка с нейния як бастун, другият прозорец – на юг, към смокините и черешата. В стаята край всички стени подреждаше книгите си. Хартията не е хляб, но хляб опича, ако я четеш, казваше баба й Анастасия. Хартията е голяма самотия, момиче. Майка ти така четеше и даже не знам кой е баща ти. Казах й не махай малкото, аз ще го гледам и те гледам, Сийче. С радост те гледам. Излез с децата. Да не си сама като майка ти. Бог да я прости.

- Но мама не e умряла – казваше й Сия.

- Не знам – въздишаше старата. – Не се е обаждала отдавна.

- Три години нe са много време – успокояваше я Сия. В себе си понякога наричаше баба си стара, но Анастасия дори да доживееше сто години, нямаше да остарее и час - заради шестиците на Сия. Дори сега, след като старата беше станала трева, вятър и облак, й пращаше радост и хубав дъжд, като че Сия й бе показала бележник с десет шестици. Баба й Анастасия беше лято. Бръчките й изплитаха усмивка, която не се стапяше цял живот.

- Искам да станеш голямо момиче, Сийче – каза една вечер старата. – Това означава народът да те обича.

Народът не обича никого.

То е, защото не излизаш и седиш сама с книгите. Книгите не са лоши, но са писани в самотия. Учат те да оставаш сама като майка ти. Направи ума си такъв, че хората да го обичат.

Хората обичат само собствения си ум.

Но ти обичаше твоята учителка, нали. Каза, че доктор Пейчев е добър човек, като ми излекува язвата.

Вечерите в кафенето с двете маси под избелелия навес довеждаха старата при Сия. Ивелин не подозираше това.

- Ако си водиш някого в бараката, ще ми плащаш по 30 евро на вечер – каза й той.

- Не довеждам никого.

- Защо?

На следващия ден първо събра белите охлювчета – те прояждаха листата, пълзяха по стволовете на младите дръвчета, по тревата, по железните телове на оградата. Събираше в тепсия, изсипваше ги на асфалта и ги стъпкваше. Влачеше всеки ден бутилка с вода. Три пъти поливаше мизерното дръвче. Струваше й се, че листата му се наливат със зелено, когато си тръгнеше от това затънтено място – не, не беше затънтено, не плащаше за квартира, правеха й отстъпка за сандвичите в кафенето – когато се махнеше оттук, щеше да е спестила достатъчно.

Още ли си сама? - сигурно я питаше баба й, която вечер беше ту вятър, ту цвъртене на полски мишки, ту страшна суша. Да, още. Винаги ще съм. Хората ругаят. Още по-грозно ругаят от времето, която обичах учителката си в първи клас. Да чуеш какви думи. Ще умреш втори път, бабо.

Грозните думи изяждат човека, момиче.

Не е така. От грозното зъбите му растат. Ноктите също. Думи, които раждат злоба, правят човека гнил зъб.

Вечер Ивелин идваше, когато тя вече си бе купила сандвич и айран.

Оставяше й лист хартия – о, тези позлатени глупави кантове как лъщяха на залеза. Сия не поглеждаше цифрата, написана на листа. Още девет дни. Още осем дни.

- Ще мухлясаш. Пиеш айран – каза й Ивелин. Виж ти, можел и да приказва. Сия не му отговори.

Не го погледна. Русоляв, белезникав, с чисти ръце, поддържана кожа и дебели рижи косми по нея.

Да се чуди човек, дърветата й харесваха. Сигурно Сия не беше в ред. Онова, хилавото, най- мизерното дръвче, което се побираше в шепата й – черешка, наистина се наля със зелено. Сия не ходеше на гробища. Гробовете бяха разделителната линия между юнския дъжд, сандвича на масата пред кафенето вечер и грозните думи, които бяха деца на смъртта. Сия - колко глупаво от нейна страна - реши, че мизерната черешка е баба й, не гроб, в никакъв случай – дръвчето беше усмивката от бръчки, която никой не можеше да изтрие.

- Окопала си – каза Ивелин. – Добре.

Още четири дни.

Следващият ден, неделя, беше смазващо горещ. Сия едва се довлече до бараката. Обля се със студена вода. Като мокра кокошка се дотътри до кафенето и се просна на стола под обезцветилия се от дълга служба навес. Ако закъснееше, кафеджийката, готвачка, снабдителка и счетоводителка баба Съба, щеше да затвори.

Още преди да поръча сандвич с кайма и кашкавал, Сия усети – по-скоро отбеляза, че бедата отново е в пръстите на ръцете й. Не беше страх, нито тежест, просто увереност, че неприятност виси над главата й. Сянката на Ивелин се разля върху масата. Висок, белезникав. Отново изпълзяха златните кантове на тефтерчето. Ивелин откъсна лист. Написа нещо.

Още три дни.

Плащаше й за всеки ден.

Сия пестеше. Радваше се. Умът й растеше и щеше още повече да порасне. Две години. Надяваше след това се да бъде учителка, най-добре в детска градина. Ще научи децата, че грозните думи правят човека гнил. Но дотогава имаше много време, много дъждове, много лъжи. Ала онова дръвче, най-хилавото все още не беше изсъхнало.

Листът със златните кантове лъщеше пред нея.

- Прочети – каза й Ивелин.

Нямаше смисъл. Колкото е решил да й плати, ще плати. Тя ще търси друга работа. В „Албена“, на Златните, където и да е. ще пести. Ще си купи книги, да му се не види, което е неособено умно. Но щеше да го направи. Книгите не са самотия. Книгите са небе. То е дълбоко и дълго. Има място за тебе.

- Прочети.

- Ще приема колкото ми платиш – каза Сия.

Под небето е широко. Ще намери работа. Дори да се провали, какво. Провалът е частният учител на успеха. Сгромолясваш се, губиш, препъваш се и успяваш следващия път. Защо е толкова топло през юни. Кой знае каква жар ще утре този див месец.

- Прочети! – отряза Ивелин.

Погледът на Сия се спъна в златните кантове. Ако е написал числото 70, щеше да бъде много горчиво. Съдираше се от работа. От шест сутрин – тогава имаше още роса и много охлювчета- до осем и половина вечер. На обяд се криеше в сянката на най голямото дръвче. Сянка тясна като джоб.

Сия обърна листчето. Златните кантове я дразнеха.

Върху хартията беше написано със ситни печатни букви:

Омъжи се за мен.

Беше горещо. Къде се криеха белите охлювчета през нощта. Сия вдигна поглед от златните кантове на хартията.

Вятърът беше изчезнал. Пръстите на ръцете й не тежаха. Но бедата си стоеше в тях. Дали в „Албена“ търсеха камериерки?

Не знаеше.

Следете новините ни в GoogleNews