Едно момиче по фронтовете на Украйна: Святогирск

Святогирск предизвиква много смесени чувства. За някои хора в Украйна мястото е свято, за други – свърталище на врага. Лично познавам от едните и от другите.

Дълго време мислих дали да отида там. Колкото и красиви снимки на манастирите, природата, река Сиверски Донецк и т.н. да бях виждала, в главата ми постоянно стояха разказите за това, че игуменът и монасите там са помагали на руската окупационна армия - и през 2014-та, и през 2022-ра година. Никоя красота не може да измие кръвта от ръцете на хората… Още повече, когато става дума не за обикновени хора, а за духовници, които би трябвало да са най-големите противници на войната, убийствата и нечовешкото отношение.

През лятото на миналата година фронтът приближаваше към Святогирск. Въпросът вече стоеше искам ли да видя това място през живота си, или не. Вече беше опасно да се ходи там. Съветваха ме да не го правя. Най-малкото защото по пътя има един понтонен мост - ако го унищожат, ще се прибера много трудно.

Тръгвайки си от Донбас към Харкив в един юлски ден си казах: „Сега или никога.“ Отидох. Заради красотата. Бях решила категорично, че няма да влизам вътре в манастира. Най-вече заради московските попове, но и защото, откакто видях да вадят трупа на тригодишно дете, не съм най-църковният човек. Разпространено е мнението, че на война няма атеисти. Има. Не съм атеист, но докато не намеря отговори на някои въпроси, работа в храм нямам.

Завих вдясно към Святогирск. И в този момент се разколебах – дали наистина толкова ми трябваше да гледам красотата? Беше много топло. Колата ми няма климатик. Кучето едва дишаше. Реших да отида, да видя какво има за разглеждане, да преценя колко време ми е необходимо и друг път да се върна, вече спокойно да събера материал за репортаж.

Минах през две напълно разрушени села. Даже не знам как да ги опиша. Руини. Здрава постройка нямаше. Вече не мислех нито за московските попове, нито за това дали е свято мястото, или не е. Търсех отговор на два въпроса. На кого са нужни всички тези разрушения и смърт? Защо са там красивите места, ако няма хора, които да ги видят и да им се насладят?

Мислите за смисъла на красотата излетяха от главата ми, когато стигнах понтонния мост. Средната му част беше потопена във водата и се чудех дали е безопасно да мина, да не потъне колата, да не се счупи от водата, да не се удави кучето ми… Но тъй като веднъж тръгна ли нанякъде, не се отказвам – минах.

Стигнах Святогирск. Отново разрушения. Пусти улици. Изгорели дървета, кафенета, хотели, почивни станции, къщи, блокове…

До манастирите не се стига с кола. Спрях до един мост. Страх, не страх, оставих кучето само' в колата. Отидох да снимам, да попитам за колко време се стига до манастира по пътеката, която минава зад храма храма и от нея се открива гледка отвисоко. На входа срещнах един доста неприветлив човек, който с не най-милия тон ми каза да си покрия главата (дори не бях влязла вътре, а и нямах намерение) и че ако искам да снимам, ми трябва разрешение от игумена. Не помня какво и дали изобщо му отговорих. Дълбоко не разбирам такова посрещане в „Божия храм“.

Една възрастна жена ми каза, че за час и половина ще стигна по пътеката. Нямаше как кучето да стои в колата, в горещината, при заплахата от обстрел, толкова време.  Помолих я да ми разкаже за Святогирск по време на окупацията. „Не ми се коментира“, бе отговорът.

Снимах отвън. Виждаха се следи от обстрели по храма. Стреляли са по храм, който им симпатизира, подкрепя ги и им помага. Колко православно!

Връщайки към колата, срещнах един дядо, който изглеждаше леко смахнат. Без да съм го заговаряла, каза: „Виждаш ли ги? (сочейки манастира) Не знам как гледа от там на разрушенията.“

Святогирск е разделен от реката Сиверски Донецк. От едната страна са манастирите и къщи, от другата – основната част на града.

Тръгнах си със смесени чувства - с каквито и отидох. Да, природата и сградите са много красиви. Да, това е украинският Донбас. С горчив московски привкус.

Сега фронтът е много близо до Святогирск. Вероятно всичко ще бъде сравнено със земята.

И някой ден, манастирите ще се изградят отново, с истински православни монаси. Красотата на природата ще си е там. Реката ще измие кръвта. И аз ще отида отново. А дотогава, за мястото, което умира - или добро, или нищо освен истината.

Следете новините ни в :