Едно момиче по фронтовете на Украйна: Крамаха и Славик - 4 месеца по-късно

Славянск и Краматорск. Колкото повече наближаваше връщането ми там, толкова повече ме гризеше съмнението. Сигурна ли съм, че искам да видя това, което ще видя? Не е ли по-добре да ги запомня живи, с детски смях, въпреки обстрелите, с тортичката, плажа, любимия ми магазин, парковете.

После стигнах до решението, че не е достойна постъпка да бягаш от реалността. Каквото е останало. Колкото е останало. Без значение колко ще ми е мъчно за убития живот. Трябва да отида.

Бяха минали четири месеца от последното ми посещение.

Когато често се намираш в прифронтови градове, не усещаш как постепенно се превръщат във фронтови. В началото, когато започнах да ходя в Донбас (2024 г.), Краматорск и Словянск си бяха цивилизация, тил, спокойствие. Да, имаше обстрели. Рядко. Шахеди, ракети. Немислимо беше ФПВ-и дрон например да долети дотам. Имаше много хора, движение, живот.

Краматорск (наричат го накратко Крамаха). Миналата година разбомбиха няколко бензиностанции. Трите вятърни турбини. Няколко пъти удряха по пазара. Жилищни сгради. Есента започнаха да долитат единични дронове на оптичен кабел. Все по-често имаше обстрели. Хората намаляха. Тиловите подразделения започнаха да се изнасят към новия тил. А фронтът се приближаваше към Краматорск. Пред декември 2025-а мислех, че виждам града за последно. Прибрах се в България.

Вечерта, преди да се върна в Краматорск, почти не спах. Едновременно от страх и от вълнение. За пореден път се простих с бедното си кученце. Знаех, че там изобщо не е, както беше. През четирите месеца, в които ме нямаше, непрестанно четях новините в Телеграм. Знаех какво е разбомбено, кое е останало, кое не е. И все пак, едно е да гледаш снимки, друго е да видиш с очите си. Не знаех как ще реагирам. Надявах се да не заплача, защото ако го направех, щях да притесня останалите.

На 3 май отидох.

Не знам даже дали е възможно с думи да се предаде видяното. Нямаше почти никой по улиците. Не се виждаха вече сгради, непострадали от обстрели. Осколките бяха навсякъде, включително и по централния площад, който по ирония на съдбата се казва „Мир“. Отидох до парка със знамето. Там неотдавна бяха убили тийнейджъри с авиобомба. Руснаците непрекъснато се опитват с всякакви дрончета да свалят украинското знаме, най-високото в Донецка област. Отидох до любимия си магазин, който се оказа, че и този месец ще работи в Краматорск, после се изнася. Видях ЦУМ – без паркирали коли, опашки от хора, с разбити стъкла. Минах по любимите си централни улички, дори на вид по-закътаните сгради също бяха обстрелвани. Отидох до автогарата, много държах да снимам надписите на един от секторите там. После в парк Бернадски – оазисът на Краматорск, най-красивият парк в града. И той е пострадал от обстрелите. И ако преди ми изглеждаше празен, сега си беше направо пуст. Не са го напуснали само дивите патици, цветята и цъфналите дървета. Въпреки войната е пролет. Чу се взрив, стълб черен дим, в парка! и трябваше да си тръгна от там.

Вървейки, намерих поредната осколка. Врагът воюва и с парковете. Не е за първи, няма да е и за последен път.

В центъра на Славянск

Няколко пъти летяха FPV дронове (дрон, който се управлява чрез поглед от първо лице - First-Person View, бел.ред.). Крихме се под едно дърво. ФПВ-ишките виждат като коне с капаци, само напред. Ако не им влезеш в полезрението, няма да те ударят. Седим ние под дървото, а аз съм се ухилила, колкото мога. Побратимът пита защо, кое ми е толкова забавно. Отговорих му: „Ако ни видят и ни убият, искам да знаят, че нямат влияние над мен.“ Детински отговор. А може би – не. Защото, когато така и така има шанс да бъдеш убит, няма вече за кога да се плашиш. По-добре е, ако ти е възможно, да посрещнеш „каквото има да става, ще става“ с усмивка.

Същият този побратим се учуди, че толкова добре познавам града. Казах му, че докато те работят, аз съм се разхождала. „Краматорск го знам, колкото Търново.“ Даже се пошегувах, че като започнат битките за града, трябва да ме вземат, за да мога да ги упътвам.

Чувствах се много щастлива, че съм отново в Донбас и все още мога да се разхождам в Краматорск, но беше и страшно. Да знаеш, че дори армията да не загуби града, противникът ще го разруши - с управляеми авиобомби, стволна артилерия и други.

Снимах се с надписите на разрушените сгради. Такива надписи се бяха появили и в Дружкивка, когато все още там можеше горе-долу спокойно да се ходи с кола. „Минск – 3? Никога повече“, „Не плачи, мамо, няма да сдадем Донбас“, „Ненавиждам Русия“, „Донбас е Украйна“ и други. 

Вероятно, ако не се бях прибирала за зимата в България, нямаше да усетя толкова силно разликата в Краматорск. Нямаше да е толкова рязка. Щях да виждам как го унищожават постепенно. Четири месеца по-късно ме заляха картини на това как безмилостно се унищожава животът. Искаше ми се да има начин целият град да се пренесе някъде, където няма война. Къщите, блоковете, магазините и павилиончетата, площадът, улиците… Или поне живите същества – хората и животните, дърветата и цветята. Да се проведе някаква магическа цялостна евакуация. Да се запазят не само в спомените на хората, които са били там.

Славянск - хотел "Украйна"

Пролетта е най-лошото време за война. Не че има добро време. Просто, когато е пролет и виждаш разрушения, следи от пожари, осколки, кръв, а грее слънце, пеят птички и всичко наоколо е цъфнало, имаш чувството, че се намираш в несъвместими реалности.

Прибрахме се. Доста хора ме питаха как съм, как е там, какво става, какво съм видяла. Не намирах думи да разкажа.

Славянск. В Украйна го наричат Словянск или накратко - Славик.

Бяха ми казали, че е по-разрушен от Крамаха. Самонадеяно си мислех: „Чак пък. Колко повече? Няма да е като Покровск.“ Оказа се, че да, не е като Покровск. И да, по-разрушен е от Краматорск.

Отидохме първо до Славкурорта. Естествено, нямаше хора. Паркингът, на който не смеех да влизам заради маневрите, а винаги беше пълен – сега беше пуст. Никое от магазинчетата не работеше. Плажът беше осеян с осколки. Едната буква от надписа с името на езерото „Вейсове“ беше паднала. Лебедите и другите птици бяха там. Те сигурно последни ще си тръгнат.

После отидохме в града, покрит почти целия в антидронови мрежи. Поставих си за цел да разведа моя придружител, който дотогава не бе разхождал там, из най-красивите места. Бяхме на площада, на който вече не звучи музика. В парк Шовковичний – перлата на Славик. Там преди имаше зоопарк, а в него спасени от фронта животни бяха намерили втори дом. Можеше да ги милваш, да ги храниш. Преди месец и нещо ги евакуираха в Полтавска област. Сега паркът беше пуст. През зимата в парка грееше коледна елха, а през лятото розите цъфтяха навсякъде.

Отидохме до хотел "Украйна". Ударен е отново. Не работи. Също като в Краматорск – осколки навсякъде. Няколко разрушени лавки за цигари и сладолед. В центъра на града, където бяха падали еднотонни авиобомби, цели улици са разрушени. Дори не можеш да познаеш къде си пил кафе. Същото е и по пътя от курорта към центъра. Автогарата неотдавна също беше напълно разрушена.

А слънцето грееше и птиците пееха.

В деня, в който ходихме до Словянск, врагът удари центъра на Краматорск с три авиобомби, убивайки седем души на любимата ми уличка. Там, където беше сладкарничката, за която ви разказах.

В YouTube канала на OFFNews можете да видите видеоразходките в Краматорск и Словянск. Изгледайте ги. Вижте Славик и Крамаха – живи.

Следете новините ни в GoogleNews