Сладкарничката

Всички сме свикнали да свързваме войната със смърт, взривове, бомбардировки, ампутирани крайници, погребения, кръв, болка, страдание.

Обаче човек е такова същество, което дори в такива условия намира своите малки удоволствия. Залези, звездно небе, красиви гледки, дребни жестове, вкусни тортички.

В Краматорск има (не искам да кажа имаше) една сладкарничка. Моят остров на нормалността там. Едно цветно петънце насред войната.

Където живеем, няма ток – в сладкарничката има генератор. Трябва да давам интервю, докато съм в Донбас – в сладкарничката е най-удобно. Трябва да се концентрирам, за да напиша нещо спешно – отивам в сладкарничката. Много е студено – в сладкарничката е топло. Отивам до магазин – минавам да изям едно парче торта. Отивам на плаж на Славкурорта – е какъв плаж гладна, естествено, отново минавам през сладкарничката. Трябва да снимам нещо на красив, невоенен фон – в сладкарничката.

С времето една най-обикновена сладкарничка се превърна в нещо като централна част от живота, като спасителен пояс от войната.

Понеже ходех почти всеки ден, са се натрупали доста забавни моменти. Кухнята в Украйна е доста различна от нашата, а аз съм капризна много по отношение на храната. Общо взето, в Донбас живеех на торти, чипс и хот-дог. Имах си ритуал – ставам сутрин, пия кафе и отивам да ям торта. Свършвам каквото съм решила в Крамаха или Славик и се прибирам. Едната сутрин ставам, пия кафе… обстрел. Не мога да тръгна за сладкарничката. „Изчакай.“ Чаках. Къпах се. Обстрелът не свършва.

Един от момчетата от армията в Донбас ми казва: "Е, не може сега да тръгнеш, сама виждаш. Какво ще кажем на майка ти? Умря, защото искаше да яде торта…?!?

Аз: Добре тогава. Ще кажете на майка ми: Умря от глад, защото не я пуснахме да изяде едно парче торта.

Друга ситуация. През нощта обстрелваха силно Краматорск. Сутринта гледам в Телеграм снимки – още не са разчистили пътя. А искам да отида до сладкарницата.

Момчетата от Донбас: Няма смисъл да ходиш, не можеш да стигнеш до там.

Аз: Ще спра, където може, и ще отида пеша.

Момчетата: Сладкарницата е затворена, хората, които работят там, няма как да стигнат.

Аз: Сигурна съм, че ще са намерили начин.

Е, отидох. Пратих им снимки на тортата и капучиното. И хората, които работят там, и аз – стигнахме.

Имаше и такъв разговор:

Момчетата: Къде си, за Бога?

Аз: Ям торта.

Те: Взривове чуваш ли?

Аз: Естествено.

Те: Не е ли логично да се прибереш?

Аз: Не. Като се прибера няма да ги чувам ли?

Когато ми дойдоха гости от България – и тях заведох в сладкарничката. Едно от най-уютните места в Краматорск, където можеш да почувстваш града сякаш отпреди войната.

Последната ми снимка от сладкарничката е от 17 декември. Тръгвайки, знаех, че най-вероятно тортата няма да ме дочака да се върна напролет. Знаех, че Крамаха и Славик повече няма да ги видя както през 2025 година. Фронтът приближава.

Един ден, както всяка сутрин, отворих Телеграм да видя какво е ставало през нощта. Сладкарничката най-вероятно я няма. Твърде близо до нея е „прелетяло“ този път. Добре поне, че е било извън работно време и хората не са пострадали.

Помолих момчетата да проверят, дали е оцеляла. Чакам отговор. Дори, по някаква голяма случайност да е оцеляла, унищожаването ѝ е въпрос на време.

Врагът воюва със сладкарнички, с многоетажни блокове, с къщи, с автосервизи, дори и със Славкурорт. И както много добре го знам това, и както знам, че умират хора… Така ми се плаче за сладкарничката. Моята щипка удоволствие насред войната.

Добре поне, че съм я снимала много. В снимките и спомените ми ще останат и коледната украса, и есенната, и лятната… И картините по стените. Цветята. Уютът. Тортата. Усмивката ми, когато съм била там.

Вероятно и сладкарничките, както и хората, живеят, докато някой ги помни. А аз няма да я забравя.

Следете новините ни в GoogleNews