Психотерапевтите д-р Давид Иерохам и Цветелина Йосифова с експертен коментар за пандемията, кризата, последствията от страха, социалната изолация и маргиналите на политическата сцена.

Д-р Давид Иерохам е психиатър, психотерапевт, психодрама-терапевт, университетски преподавател по психиатрия, психотерапия и артистични психо-социални практики, автор на публикации в областта на психиатрията, психотерапията и културата.

Снимка:Цветелина Белутова

"Въпросът „Кой ще оцелее?“ не трябва да се възприема като „кой заслужава да оцелее“, защото всеки при сегашните обстоятелства преди всичко заслужава да оцелее. Така че първото нещо, което всеки човек е задължително да си каже сега е: „Аз заслужавам да оцелея!“. След това трябва да помислим не само за себе си, а за всички останали хора, че не само аз, но всеки един човек „заслужава да оцелее“.

Има разлика между оцеляването на индивида и оцеляването на човека като вид. Видът може да загине при неуспешна борба с промените във външния свят. В момента ние всички хора, като човешки вид, водим такава борба. Тук голямата отговорност пада върху политиците, тоест “правителството и щаба”.
 Индивидът обаче умира от вътрешните си конфликти и тук идва въпросът за „извънредното положение“ и как отделният човек застава по отношение на него и как го интегрира в собственото си мислене и начина си на живот", смята д-р Давид Иерохам.

Според него, драмата, в която сме действащи лица, е твърде непозната, нахлула внезапно в живота и преди всичко трябва да я разберем, за да запазим поне до известна степен здравословното си психично функциониране.

"Затворени в домовете си гледаме, през прозорците, пусти улици, не се чуват почти никакви шумове, ако двама души се разминават, единият поне е с маска и отбягвайки да се поглеждат, внимават да са поне на два метра разстояние. Практически външната сцена е почти празна, да не кажа пуста, като улиците вече не притежават хората както преди, нито автомобилите, чието движение предопределяха. Тя, външната сцена, вече не ни притежава, опустяла е самата тя, а нас е оставила освободени, но вътрешно празни. Това освободено пространство вътре в нас е абсолютно необходимо, за да „оцелеем” в извънредното положение, защото то може да се изпълни с по-автентични неща, които ние можем да сътворим.

Необходимо е по-голямо усилие да се поставим на мястото на другия, да го разберем, а и от негова страна той да направи същото усилие, за да ни разбере нас", категоричен е д-р Иерохам.

"Вирусът не иска да ни убие, той иска да ни подчини. Той да определя как да живеем и кога ще умрем. Той е тиранин, но и той ще си отиде и след това ще има други кандидати да ни подчиняват или под формата на други вируси и бедствия или под формата на мутри, на президенти, на идеолози и модни икони. Парадоксалното е, че ние сме в ожесточена битка с него чрез подчиняването си на предпазните правила: от миене на ръцете до физическата ни дистанция един от друг. Парадоксът е, че именно в тези рестрикции е борбата на всеки един от нас срещу диктатурата на „короната”. Подобно беше преди десети ноември, когато и най-малкото „неучастие” в тоталитарната система беше малка лична победа над нея, но това се отнася за друго и много подобно, като усещане, историческо време. Днес всеки спасен живот и всеки неинфектиран и неразболял се е част от нашата лична победа над вируса," убеден е той.

По думите му, когато загубим контрол, изграждаме конспиративни теории, но те не помагат за решенията в кризата. Вероятно някой ден след излизането от бедствието те ще се интензифицират, както и митологиите, и вероятно ще докарат – пази Боже – и някой диктатор. 

Трудно е в изолация да си отговориш на въпроса: „Кой съм аз?”. При отварянето на човека към „вътрешните му пространства“ и при наличното избледняване на възприятията ни /като насън/ и не толкова нашите, колкото на света за нас, изтънява и нашата способност за структуриране и осмисляне на преживяванията ни. Тогава от този основен за психичното ни здраве въпрос, остава само: „Кой…?“. Този „Кой“ ни е необходим, за да се срещнем в пустинните полета на нашия ум и да се запознаем с него, тоест да се открием отново на преживелищната ни „вътрешна сцена”. Това ще ни подпомогне в надеждите ни и вярата ни, че заслужаваме да останем живи. Ние трябва да останем „онлайн“, най-вече, със себе си", категоричен е д-р Давид Иерохам.

снимка:Цветелина Белутова

Цветелина Йосифова е психотерапевт, психодрама-терапевт и първият групов аналитик в България. 

Според Цветелина Йосифова дори когато страхът не бива назован директно и конкретно, той все повече присъства в мисленето и текста на обикновените хора, на „щаба“ – под формата на все по-стриктни „директиви и забрани“, на правителството – с това „кой, какво и колко да получи или да не получи“, на медиците, които в огледалото на позатихналите аплодисменти виждат отразен собствения си ужас и вик за помощ. 

По думите ѝ се наблюдават две противоположни начини на отреагиране:

Единият е на крайно отричане как „това не ни засяга“. Можем да свържем това състояние с детската омнипотентност и чувството за всемогъщество и безсмъртие.

Другият дава пълна власт на страха. При него страхът е толкова силен и всеобхватен, че залива целия живот, до абсолютно сливане с нещото, от което се страхуваме. Именно този тип страх изгражда „домове-бункери“, претъпкани с храна фризери като единствена възможност за спасение, която умът на ужасения допуска. 

Човек започва да обвинява другия, когато бива изоставен. В ситуация на реална загуба обвиняваме починалия, че ни е изоставил. Този тип загуби се преработват трудно. Изисква време и голямо себепреодоляване, за да се постигне приемане на факта на загубата и да не кървим като открита рана. Днес изоставени са светът и човечеството. Бедата е, че не знаем кой точно го е сторил и какво точно се е случило. Знаем само, че сме наказани с изоставяне. Можем да си представяме различни неща, да изграждаме различни теории. Въпреки рационалните обяснения, липсва задоволителен отговор. Загубили сме контрола да можем да знаем кого да обвиняваме. „Виновният“ е нещо абстрактно, непознаваемо, неясно, което поражда страх и ни ужасява, обяснява Йосифова. 

Започваме да се страхуваме от нещо могъщо, непознаваемо, изменчиво и застрашаващо ни. Физическата изолация усилва тези преживявания. Това състояние на нашия ум граничи с ужасяването. В ситуацията на групово ужасяване другият, от когото очакваме подкрепа, трябва да бъде търсен на вътрешната сцена на групата. Рискът е да бъде подменен с фалшиви външни заместители, смята Йосифова и допълва:

"Такива се явяват на обществената сцена. Обществената група – парализирана, изплашена и въдворена, в момента е повече и все още в състояние на съпротива и отричане, отколкото депресивна или точно слята със страха. Тя търси своя нов лидер-спасител или диктатор, който да я изведе от състоянието на парализа и страх."

Според нея, политическото говорене у нас често е лишено от емпатия и прозорливост и така допринася за разцепване в обществените ценности, то винаги изостава от реалността, защото не я познава достатъчно. Кризата оказва благотворно въздействие на обединението на различни професионални групи, през търсене на подкрепа от държавата в този момент. Тя дава възможност на различни „маргинали“ да се появят на онази единствена сцена, която вижда държавата, колкото ограничена и преднамерена да е тя.

Липсва готова формула как да запазим връзка със себе си. Всяка сутрин трябва да заставаме пред огледалото, да си припомняме кои сме, за да сме способни, каквото и да правим и да се случва този ден, вечерта отново да се срещнем със себе си и да се разпознаем.



Според Цветелина Йосифова, изолацията в дисфункционална среда носи огромни рискове. Те били опасни за някой през различни агресивни или асоциални актове – домашно насилие, диктат на един над друг, липса на лично пространство и разбиране за нуждите на другия при този временен нов ред.

Цялото интервю на Полина Видас с д-р Давид Иерохам и Цветелина Йосифова можете да прочетете в сайта "Булевард България".