От стр. 3

Интелектуалци

Българските интелектуалци са били много съпричастни, казва Папаро и разказва за семейството на неговия състудент и приятел Борис Митов.

"Мой състудент и приятел е Борис Митов. Най-хубавите картини в Двореца са на неговия чичо - Антон Митов. Неговият баща е Димитър Борисов Митов, по прякор Дъба - първият ректор на ВИТИЗ, а майка му - Калина Малина (Райна Иванова Радева-Митова).

Аз киснех срещу зала „Универсиада“, където имаха къщичка. Сега я разрушиха, построиха блок и им дадоха два апартамента, но тогава имаше къщичка и като влизаш, имаше етажерка с наредени томовете на Емил Зола в превод от Дъба – Димитър Борисов Митов.

И Калина Малина беше там, пишеше стихчета, приказки, слизаше по стълбите, където бяхме, и четеше на Дъба, който понякога ѝ казваше: "Има още работа, ще го поправиш, давай, качвай се горе, работи". Невинаги го харесваше.

На нас казваше: „Ето ви пари - срещу Руската църква имаше единствен магазин за плочи, отивайте, купете плочи и идвайте. Отивахме с Борката. Тогава ме запали да слушам музика – беше много културен човек. И тогава чух Цезар Франк.

Като почина Дъба, ме извика по телефона Калина Малина и ми даде две банкноти с поръчението да напишем некролог в еврейския вестник "Еврейски вести" и ми обясни: тогава за пръв път разбрах, че тя е написала на пишеща машина прошението на писателите да не бъдат депортирани евреите. Тя не е в този списък, но Димитър Борисов Митов го има.

След 9 септември 1944 г.

„След 9-и датата 10 март 1943 г. се превърна във всичко. Аз я приемам като символ на цялата борба, но освобождението на нас, българските евреи, не е само с един телефонен звук, а дълъг процес – казва Папаро. - Продължават и едното, и другото – и някои репресии, и борбата.“

Българският Шиндлер

Тези думи потвърждава заповед №32 от 12 юни 1943 г. на видинския делегат на комисаря за еврейските въпроси - Иван Петров Недялков. Тя забранява на евреите във Видин да работят и ограничават възможността им да се движат свободно из града по всяко време.

Евреите в града гладуват.

Тогава административният директор на тютюневата фабрика във Видин – Стефан Атанасов Банев - прави нещо „недопустимо“: тайно дава хляб на еврейски младежи. Наема ги и ги събира тайно от домовете им във видинския кв. "Калето" с камиони, за които плаща. Според книгата „Миналото на видинските евреи“ с автор Емил Маринов става въпрос за 400 души.

Един от тези младежи е братът на Аврам Папаро – Рафаел.

„Той е като Шиндлер. Не е толкова мащабен, не е спасявал животи, но е спасявал от глад евреи“, казва Папаро.

По-късно Стефан Банев става един от най-изтъкнатите професори по стенография в Софийския университет.

^{Стефан Банев. Снимка: "Блиц"}

Как директорите на фабриката и на училището са оцелели, въпреки че са нарушавали закони и заповеди, като са помагали на евреи, и въпреки че Банев е бил заплашван от полицията да внимава, защото наема евреи?

„Директорът (на училището) беше много влиятелен човек. В "Калето" какво ставаше – много, много не са се завирали полицаите - отговаря Папаро. -  Слуховете казваха, че този Стефан Банов в полицията е давал цигари, нещо друго, за да си затварят очите.

Имало е начини.

Оскар Шиндлер също е правил много подаръци – нали помниш във филма? Това е. За да пробиеш, корупцията върви, само че тук целта е хуманна, а някой път целта е противонародна. Имало е начини да устои на тия работи.“

По същото време има и друга забрана, освен за работа. Евреите във Видин могат да се движат свободно в града само от 10 до 12 ч. Тогава децата се превърнали в „куриери“.

„Ние, децата, се промушвахме и се разхождахме из целия квартал. Промушвахме се през оградите, отместваме дъските и минавахме от двор на двор, така че когато трябваше да се изпрати нещо на баба ми или на леля ми, мен ме изпращаха“, казва Аврам Папаро.

Кариера

Съдбата на бъдещия учител по математика Аврам Папаро го отвежда в София, след като брат му Рафаел постъпва във военното училище там. Семейството идва с него, а родителите му откриват работилница на бул. „Стамболийски“, която кръщават „Е.Р.А.“, вземайки първите букви от имената на децата си – Естер, Рафаел, Аврам. Аврам учи в Руската гимназия, която завършва като един от най-силните ученици в класа. Особено изпъкват способностите му по физика и математика. Иска да следва в Съветския съюз, но, без обяснение, не го допускат до изпит. Тогава подава молба за МЕИ (днес Технически университет – София - бел. ред.). Държи изпита в сградата край паметника на Васил Левски. Получава отлични оценки и по български, и по математика, и по физика. Дипломата му е 5.86. „Бях в руска гимназия и по руски нямах шестица – изискванията бяха много трудни“, обяснява той.

Не го приемат.

„Когато отидох, в списъка – златен медал, сребърен медал, туй-онуй и аз – в резервите.“

Разбира, че в Софийския университет има свободни места по математика, взема бележка за резултатите от изпита си за МЕИ (в допълнителния списък там е първи) и влиза в СУ.

Отново е отличник. След година дошло съобщение за свободно място в групата за научно-производствен профил. Подал молба и от втори курс вече бил в нея. Завършили след 5 години. Харесало му да преподава математика и така започнал в Руската гимназия в Пловдив. Останал там две години, след което учителствал няколко години в столичната 22-ра гимназия, бил и инспектор по математика в Кърджалийския окръг. Преборил се за мястото в Института за чуждестранни студенти – за мястото се състезавали 30 души. Станал преподавател, после – старши преподавател, след това се явил на конкурс и спечелил място в Гвинея. След 3-4 години се върнал в България. Отново се явил на конкурс за Рабат, столицата на Мароко. Заминал и останал там 4 години.

„Не можеше повече от 4 години – комунистите не даваха повече от 4 години - обяснява той. - Трябваше да се върна и да седя тук задължително 3 години.“

След като те изминават, пак подава документи за лицей, а тези, от които зависи решението, вече го познават и направо питат: „Кой лицей искаш?“. „Най-хубавият кой е?“, пита Папаро и така се озовава в Казабланка.

И той, и съпругата му са запазили прекрасни спомени от Мароко, където преподава и на престолонаследника, в двореца.

Когато се връща в София, разбира, че има свободно място за учител в 7-мо училище. Подава документи и го канят. Остава там до пенсионирането си през 1997 година. Тогава е на 60 и спира да преподава в училището, още 20 години учи на математика учениците си в частните уроци. На 80 спира и с тях.