От стр. 2

Прогонени от София

Няколко месеца след приемането на ЗЗН се взема решение софийските евреи (около 25 хил. души, малко повече от половината еврейско население в страната) да бъдат изселени от столицата и пръснати в страната.

Във Видин пристигат около 1200 евреи.

Петчленното семейство Папаро се помещава в стая, голям хол, кухничка, килер и тоалетна, но приема едно семейство от новодошлите – мъж и жена, които нямат деца.

„Той беше пушач, а тя ни правеше терлици с игли. Те имаха някакви парички, успяваха да си купуват хляб, нещо друго, готвеха, помагаха на майка ми, за да може тя да плете“, спомня си Папаро.

Първа братовчедка на майка му – Сарина Папо, пристигнала по-късно във Видин и нямало как Папаро да настанят още едно семейство. Отишли у туркиня, която живеела в една стаичка, която долу "беше земя, върху която постилаха рогозки".

Аврам карали да им носи брашно в торбите, ушити от майка му от чаршафи, когато дошло нареждането за депортация.

Цигуларят

Едно от изселените от София деца е Едуард Полиди.

„Едуард Полиди, моят приятел, беше първа цигулка в оркестъра, който изпълнява музиката за филма „Списъкът на Шиндлер“ - казва Папаро. - Бабата на Еди го караше да свири всеки ден – учеше го на иврит и цигулка, и аз, и приятелите ми, не бяхме никак доволни".

По-късно Полиди завършва Консерваторията, става цигулар, заминава за Израел, след това - за САЩ, където става професор.

„Минават много години и на една сбирка преди 6-7 години той идва да ни свири. И аз като го видях - „Еди!“, хвърлих се да го целувам. „Боже!“ Той ме позна, даде ми визитна картичка.

Няма и една година, излезе некролог – починал. Тук е погребан, в Софийските гробища.“

Просвещение

През 1943-а Аврам трябва да тръгне на училище, но затворили еврейското училище в Калето, а в класните му стаи настанили хора.

„Ние, децата, нямаше къде да учим.“

Изведнъж ни казаха, че отиваме да учим в училище „Найчо Цанов“. В същата сграда сега е Държавният архив.

Директорът каза на еврейчетата: „Идвате тук да учите - ние сме сутринта, вие ще учите следобед“.

За да се отблагодарят, майките на еврейчетата се наговорили и ходили по график да метат.

„Купуваха и тебешири, за да не хабим на българчетата тебеширите. И си получих свидетелството за първо отделение“, казва Аврам.

„Не пропускахме учение. В коя друга страна еврейчетата са учили - пита още Папаро. – Благодарение на един българин.“

10 март 1943 г.

„Казват, че на 10 март 1943 г. българските евреи са били спасени. Това не е вярно. Има едно „-те“. Какво означава това? Че са всички. А трябваше да кажат, че на 10 март 1943 г. част от евреите са били спасени. Защо? Защото е имало план, подписан от немците, от Белев (Александър Белев - бел. ред.) - шефът на Комисарството по еврейските въпроси, което е било в едно високо здание на бул. „Дондуков“, според което 20 хил. евреи трябвало да бъдат закарани в лагерите на смъртта – казва Папаро. - От Македония, от Беломорска Тракия, събрали са към 12 хил. души. И Белев казва да се съберат още 8 000 - 8 500, за да се попълни тая бройка 20 хил. И са ги извикали в Пловдив, в Кюстендил, в училищния двор – с багаж, с всичко.

Имало е голяма борба. На църквата, телеграми до цар Борис III. Един от свещениците казал, че ще легне пред пред влака с евреи (пловдивският митрополит Кирил – бел. ред.). И тя дава резултат. Тази група от 8 хил. души остава в България.

Следва на стр. 4