Никола Груев aka Kottarashky - за славата, музиката и живота, който няма да се промени

Изкуството и особено музиката определено влизат във фокуса на внимание на хората. Има хора, които не са подготвени за това и славата не им се отразява добре. А аз съм влязъл в това реално на много късна възраст – на тридесет години започнах всичко, бях вече изграден като личност. Цялата тази суета не може да ми повлияе по никакъв начин, коментира Никола Груев – Kottarashky две седмици преди церемонията по връчването на наградите Оскар.

За филма „Сляпата Вайша“ на Тео Ушев, изграден на основата на едноименния разказ на Георги Господинов, е използвано парчето “Mandra” от албума “Opa, hey” на Kottarashky, издаден през 2009-а г. Филмът беше номиниран за Оскар – признание, което развълнува обществеността в България.

Музиката, с която той е известен, е определяна като транс, но мелодичен, с етно мотиви и като цяло балканско звучене. Балканското обаче е само „подправката, с която е поръсена цялата хава“, както казва самият артист. И все пак, тя идва от този регион и включва в себе си елементи от циганския, румънския и гръцкия фолклор. Необичайно въздействаща – в студиен вариант или live изпълнение, музиката на Kottarashky е различна от Balkan beat вълната и в тази своя различност вече е разпознаваема в един променящ се, глобален свят; свят на размитите граници между територии, но свят, в който осмисленото вглеждане в своето може да има сътворяващи посоки.

Никола Груев е роден през 1979-та година в София. Детството си прекарва в столицата и това е едно съвсем нормално софийско детство от онези години, в които – разказва той – нямаше компютри, нямаше интернет, нямаше го този тип забавления, които имат децата днес. Това са години, в които децата играят на улицата, общуват много помежду си, няма автомобили. Това е центърът на София, чиито улици през 80-те крият тайните на един особен вид порастване, неразбираем за днешните млади. „Със сигурност като време не беше по-добро от настоящето, но от гледна точка на изграждането ми като личност… – бяхме по-отворени един към друг. Днес градът е кофти“, коментира той.

Израства в семейство на хора на изкуството, образовани хора, които го разбират и подкрепят в огромна степен. Баща му – Тодор Груев – е художник-живописец, който е посветил живота си на преподаването, а майка му е химик; в семейството има още чичо, който е професор в Националната Художествена Академия, а братът на Никола е доцент там. Братовчедите му също са художници. И си мисля, че в такава семейна среда човек няма как да не „закачи“ нещо, което да го тласне по стъпките на най-близките. Да, рисуването се отдава на Никола и още в шести клас той започва да се готви за кандидатстване в Художествената гимназия в София. Обаче, признава си със самоирония, е леко мързелив и вместо да ходи на уроци и да прекарва много часове, рисувайки, той заявява, че ще кандидатства в Немската езикова гимназия, което му осигурява още една безгрижна година.

Междувременно животът си върви и Никола Груев вече е „проходил“ в музиката. В началото са плочите и касетките на баща му – предимно класическа музика, Гершуин и… една касетка на Боб Марли. Като много малък ходи на гости на братовчедка си с огромно удоволствие, защото там е имало пиано и Никола обичал да „дрънка“ на него. Освен това той и по-големият му брат имали китара, останала от баба им – тогава те свирят и вадят разни мелодии с нея. Родителите му обаче не обръщат голямо внимание на афинитета на Никола към музиката и не го записват на уроци. „Но си мисля, че ако бях тръгнал по академичния път, нямаше да стигна до това, което направих като музикално неграмотен човек. Аз не мога да чета ноти, не владея никакъв инструмент на достатъчно добро ниво. Правя музика на компютър“, споделя Kottarashky днес.

Малко по-късно братът на Никола го посвещава в по-модерните неща, като рок музиката от 60-те и малко пънк. Това са 90-те години, когато информацията е трудно достъпна и когато на Славейков се подвизава един стар хипар с куфарче, в което предлага безценните касетки. Двамата братя редовно си купуват касетки от него, които той вероятно записвал от плочи, ксерокопирайки обложките им. После се появяват две-три странни места, в които се предлага музика по каталог. Никола спестява от закуски, за да си поръча касетка от каталога, например Eric Burdon или пък нещо друго, като носи празна касетка и след два дни се връща, за да си я вземе записана. „Беше голяма тръпка, като ти дойде часът – по час ги издаваха – и ако ти я забавят, е мъчно. После си пускаш албума… Да, беше яко“, спомня си артистът.

Заниманията с музиката на Никола Груев датират приблизително от този период, когато те са все още за купона. Групата, когато формират тогава, се казва „Мъдростта на народите“ – Никола и брат му са на китари, а техен приятел, който „мога да нарека леко музикален инвалид, но на нашия акъл“ (казва Никола Груев), свири на тенджери. Музиката е експериментална, повлияна от Tom Waits и The Doors, и няколкото парчета, които успяват да запишат, са доста абсурдни, но от доста време планират да ги дигитализират и да ги покажат на света. „Защото ние си издавахме албуми, правехме си обложи“, смее се Никола. Дори включват и хармониум. А малко по-късно към групата се присъединява и Кулю от познатите днес „Братя Мангасарян“, който става вокалист в „Мъдростта на народите“ и се получават страхотни неща. Като една пънк версия на „Червено вино снощи пих“.

„Минах през всички изкуства с тези свои търсения като дете. Исках да стана художник, отказах се. После реших да стана писател“, усмихва се той. „Пишех разни мрачни разкази и новели и си представях как някой ден ще взема Нобелова награда. Но пък писането е много самотна работа… А също снимахме и филм, режисьорска работа.“

В това време Никола Груев учи и рисуването и математиката му се отдават, което става повод баща му да го тласне към архитектурата. За кратко в него се появява желанието да кандидатства История, но родителите му го разубеждават с аргумента, че в това няма много перспектива. Приемат го от първия път в УАСГ, специалност „Архитектура“. За него това обучение е интересно и завършва с добър успех, като получава предложения за работа от някои преподаватели. Но Никола избира своите първи стъпки в архитектурата да бъдат извървени в архитектурно бюро, което избира сам. Там прекарва две години, които за него означават много, а след това се отделя и продължава сам. Скоро обаче напуска, защото иска да бъде не в офис, а архитект на живота си. „Исках да съм свободен. Работното време ме убива, не съм този тип човек. Това може би доста е предопределило съдбата ми“, споделя Никола. И добавя, че е имал доза късмет, тъй като никой не е толкова всесилен, че да реши сам какво ще прави.

Следва на стр. 2

Още по темата

09/02/2017 Медии

БНТ ще излъчи "Сляпата Вайша" в навечерието на Оскарите

07/02/2017 Култура

Теодор Ушев: Зарекох се да не измия нито една чиния в Канада

14/03/2016 Култура

Мъдростта на сляпата Вайша и черешовото дърво, събрани в чаена чашка

Следете новините ни в GoogleNews