"Византийският лабиринт" разказва за най-жестокия император - Андроник (откъс)

OFFNews Последна промяна на 29 март 2017 в 17:25 3327 1

"Византийският лабиринт" от автора Александър Томов е исторически роман, посветен на епохата на един от най-жестоките императори в историята на Византия - Андроник.

Написан изключително достоверно, романът те потапя в онова далечно време и те кара да се чувстваш едва ли не като участник в събитията. Кървави заговори на константинополските патриции, изтънчени интриги и перверзен разврат, жажда за власт, за слава и безсмъртие. 

Представяме ви откъс от книгата "Византийският лабиринт" на Александър Томов, предоставен специално за ОFFNews от издателство "Лексикон":

1.

Тези мои объркани и разнопосочни записки са предназ­начени за онези, които искат да видят най-страшните злоде­яния на Сатаната, който бе прекалено дълго в самия мене, както и за останалите, успели някога да се измъкнат из кос­матите му лапи и да потърсят помощта на Твореца и него­вата благославяща ни светлина, което никога не е късно да сторят, само да стигнат до Него през заревото на пламъците и прахта на руините, дето постоянно ни следват, за да ни докажат колко жалки и нищожни сме без упование и защо именно Него, а не някой друг славословяме...

И така, в края на 6690-о лето Господне от Сътворението на света* аз, върховният жрец на „Поляната с асфоделите“**, но­сещ светското име Игнатий Склир, бях повикан от устата и око­то на патриарха на Константинопол, от хартофилакса*** Симон, в свещения ден сряда, след богослужебния час полунощница, за да проведем един странен разговор. Онзи, който е наясно кой точно е хартофилаксът на Патриаршията и в какво точно се изразява дейността и волята му в патриаршеския двор, ще е на­ясно и защо аз, патрицият по рождение, вървях като подгонен от силен вятър дъждовен облак по посока на Патриаршията и покоите на въпросния Божи служител, от когото трепереше не само патриаршеската епархия, но и целият патриархат. Пред­стоящата ми среща с него буквално проникваше в мозъка ми и предизвикваше у мене световъртеж. Как така хартофилак­сът? Защо? Откъде накъде? И нима бе подочул или подразбрал нещо за нашето тайно братство, за което не биваше да знае ни­кой? Какво означаваше това и каква можеше да бъде целта на бъдещата му реч? И какво на тази реч аз самият трябваше да от­говоря? И как да отговоря, за да не изпитам сериозни опасения за себе си и целия си род, а да не говорим за самото дело, което предвождах и което бе увлякло, както вече казах, много хора...

Бе късна есен. Откъм Вуколеон**** прииждаше тъмна про­хлада, от огъня на страха гореше у мене така ярко, че ме обливаше с гореща пот.

Хартофилаксът ме посрещна в двора на манастира на името на преподобния Александър Акимит. Манастирът наброява­ше над триста монаси – гърци, латинци и сирийци, но не това бе най-озадачаващо, а друго. Въпросният манастир се славе­ше не толкова със своите шест хора, разделени по национал­ности, колкото с мощите на своите великомъченици, които му придаваха печалната слава на един от най-страшните и строги манастири в Константинопол, в който нямаше милост нито за праведни, нито за каещи се. Неслучайно го наричаха Катедра­та на старците, по подобие на едноименната Атонска обител, основана още от времето на василевса Погонат. В такъв мана­стир не канеха заради благоразтворения му въздух и разкошна растителност, а още по-малко би го направил хартофилаксът...

В онази есенна предутрин в двора на манастира бе тихо, монасите сякаш се бяха изпокрили след полунощницата и всред изящната беседка се бе разположил единствено той – човекът, от чийто подпис и печат зависеше животът, ка­жи-речи, на всеки поданик на нашата все още именуваща се Велика източна римска империя.

Хартофилаксът бе възрастен, незабележим на пръв по­глед човек, възпълен, благодушен на вид, доколкото можах да го разгледам на разсъмване, с бягащи по тебе очи, убе­дени сякаш, че ще се отегчат премного от онова, което ще видят. Сторих поклон доземи и зачаках.

– Искам да ти поръчам смъртта на един човек – рече пре­светлейшият и задълго се умълча.

* Летоброенето във Византия започвало от Сътворението на света.

** „Поляната с асфоделите“ – според древногръцката митология душите на ум­релите обитавали една поляна, обрасла с асфодели.

*** Хартофилаксът бил вторият човек сред патриарха в Константинопол по ранг. Кръгът на неговата дейност се простирал върху всички клонове на пат­риаршеското управление. Ето защо го наричали „уста и око“ на патриарха. Постановленията на Синода добивали сила едва когато били подписвани и подпечатвани от хартофилакса.

**** Пристанището до големия императорски дворец в Константинопол.