„Страхливци“ е първият роман на чешкия писател дисидент Йозеф Шкворецки. Написан през 1948 - 1949 г., той вижда бял свят едва десет години по-късно (1958) и предизвиква скандал, довел до изземането и унищожаването на почти целия тираж. Авторът е обвинен в омаловажаване на героизма на поборниците за установяване на комунистическата власт и изпада в немилост.

Романът ни пренася буквално в последните дни на Втората световна война, между 4 и 11 май 1945 г., във фиктивен град в Североизточна Бохемия, и представлява разказ от първо лице на доскорошния гимназист и страстен джаз саксофонист Дани Смиржицки., литературно алтер его на Шкворецки.
Дани и приятелите му се отнасят с презрение към по-старото поколение, което ръководи града и се старае да организира мирен преход от германско към съветско владичество. Младият джазмен извършва редица смели постъпки, участва в бойни действия и дори успява да взриви немски танк, но не се ръководи от благородни идеали, а от желанието да впечатли обекта на въжделенията си, Ирена. На практика главният герой в романа е малкият човек и неговата съдба сред бурите на световните катаклизми. През неговите очи авторът разглежда вечните теми като индивидуалната и общата памет, смелостта и страха, свободата на избора, толерантността.

Йозеф Шкворецки (1924–2012) е чешки писател, издател и преводач. Завършва философия и английска филология в Карловия университет и работи като редактор в „Държавно издателство за изящна литература“ и списание „Световна литература“. След смазването на „Прашката пролет“ емигрира в Канада, където заедно със съпругата си, писателката и актриса Зденка Саливарова, създава легендарното дисидентско издателство 68 Publishers и застава зад първите издания на Лудвик Вацулик, Вацлав Хавел, Бохумил Храбал и Милан Кундера. Носител на редица награди, Шкворецки е централна фигура на литературната сцена, както в родната си страна, така и в чужбина.

Откъс от романа "Страхливци"

Зашумоляха нотни листове, момчетата търсеха Bob Cats. Аз го намерих веднага, а докато изправях гръб на стола, за да се настаня по-удобно, забелязах как Луция намига на Харик. Очите ѝ са красиви. Зелената лимонада пред нея продължава да проблясва смарагдово, зад нея сега навън бе кърваво червено, а прозорците на замъка грееха. Цялата редица на първия етаж, там, където беше пиколоминският салон, и още два или три на втория етаж. Аристократите вероятно си стягаха багажа. Точно над островърхата кула на замъка блещукаше малка звезда. Фонда почука четири пъти, Бриних поде солото за ударни инструменти, изчакахме да свърши и засвирихме.

Взех да си мисля за Бено.

Странно, знаех, това е нещо, което аз не разбирам и няма да разбера. Да се остави така да се обвърже и така да оглупее, да изгуби контрол над себе си. Аз никога не съм губил контрола над себе си. Никога не съм се оставял нито да се разгневя до безумие, нито да изгубя ума и дума от любов. Когато прегръщах някоя девойка и бръщолевех нещо, трябваше да го правя така, че уж бръщолевя от блаженство, а и от възбуда. Можех да говоря и съвсем свързано, но това пък можеше да я ядоса, затова и винаги възбудено плещех глупости.Трябваше да се правя, че от вълнение уж не съм на себе си, а при това имах не-приятното чувство, че тя ще ме усети и ще ме зареже, но досега ни една не се бе усетила.Туй си бе в реда на нещата. В такива ситуации май всеки плещи глупости, затова и на момичетата не им се виждаше странно. Странното обаче бе, че всички наистина плещят глупости. Един бог знае. Така или иначе не знам някоя да се е усетила. Може пък момчета действително да са по-умни от момичетата. Изведнъж ми хрумна, че трябва да мисля за Ирена, нали я
обичам.

Започнах да мисля за нея. В началото не ми се получаваше. Опитвах да си я представя, но не ставаше, после си спомних как неотдавна в баните бях зърнал гърдите ѝ, и тръгна. Мислех си, че ще е хубаво да спя с нея, да, ама и Зденек спи с нея, започнах приятно да ревнувам и ми беше хубаво. Дойде ред на моето соло и аз започнах да хълцам в средния регистър , където тенорът е най-добър, и забравих за Ирена, бях наясно с нея, и просто си свирех голямото соло от Bob Cats. Своето голямо добро соло, и ми беше хубаво. Дори не ми пречеше, че ще има революция и че това няма да е никак хубаво да си ранен или убит, по-приятно би било само да си мислиш за това, за завещанието, геройството и всичко останало. Като свърших солото, вдигнах глава и видях стария Винтър, седнал зад кръчмарския тезгях, загледан с кръвясалите си очи незнайно накъде. Очите му бяха тъпи и воднисти, беше се нещо замечтал, навярно си мечтаеше като мен, естествено, не за Ирена, а сигурно за ресторанта на гарата, за който от дете си мечтаел да вземе под наем, както бе споделил с нас, или за ресторант в голям хотел с четирима келнери, а може и само за добро шотландско уиски, та ако успее да намери такова, да го продава и на нас. Той самият не пиеше, навярно нещо му имаше или кой знае заради какво, може пък наистина да страдаше от парализа. Голото му теме проблясваше зад тезгяха, а месинговите бирени канелки лъщяха. Кървавото сияние зад прозореца потъмняваше и взеха да проблясват звезди. Довършихме Bob Cats по памет и в пълен сумрак.

– Хелена, я щракни там над теб – рече Фонда, след като свършихме. Хелена протегна ръка над главата си, зашари с пръсти по стената, намери ключа и го завъртя. Крушката на тавана грейна и нейният ефект ни изненада. Изведнъж всичко се виждаше съвсем ясно. Зървам колко са червени устните на Луцие на електрическата светлина. Харик започна да дрънка някаква ритмична и сантиментална импровизация и се хилеше на Луцие. Запрелиствах партитурите си.

– А, да ви кажа – рече Харик. – Днес видях Уипелт от Месършмитката, на колело се беше засилил да бяга.

– А госпожа съпругата му?

– Знам ли. Сам се измъкваше.

– Странно е, че изобщо остана тук толкова дълго, нали всеки го познава и знае каква е свиня.

– Ами да беше го съборил от колелото и да го плениш – рече Фонда.

– Да, бе, как не! И той да си извади пистолета и да ме застреля, нали?

– Тъй е, братко, нали сме в революция – каза Лекса.

Отзад се обади Бено:

– Засега тя се отлага, неизвестно за кога.

– Момчета, мислите ли, че ще има нещо такова?

– Разбира се. – Лекса бе убеден, защото баща му бе разстрелян от немците. От тогава винаги знаеше повече от нас. Но в този случай повече от него знаех аз.

– Няма да има – рече Бено. – Нима си мислите, че кос¬телецките господа са способни на нещо такова?

– Чакай, ще видим.

– Не вярвам да дочакам нещо такова. Тук всеки се е насрал от страх. Просто революцията ще бъде отложена за неизвестно кога.
Погледнах към Хелена, не каза нищо. Беше се зачела във вестника си.

– Не, господа. Революция ще има, ще видите – казах.

– Да, бе, и ще я поведе полицейският началник Ржимбалник, нали?

– Не, той не. Ще видите.

– А бе, ти говориш така, сякаш си намесен в нещо – рече Харик.

Засмях се. Беше ми драго, че момчетата не знаят за какво става дума. Не ми вярваха, защото те самите не се бяха ангажирали с нищо, а и не бяха сигурни дали аз не съм. Аз не се бях ангажирал, но поне знаех, макар и не съвсем точно, за какво става дума. Знаех го от Пршема и трябваше да мълча.

– Я не се прави на тайнствен, драги – рече Бено, а на мен не ми се щеше да се правя на тайнствен, защото бе тъпо.

Макар момчетата да не знаеха нищо, все пак знаеха, че нещо, в което аз мога да бъда замесен, не може да бъде чак толкова грандиозно и умопомрачително.

Поизкефих се малко в ролята на знаещ тайна и после им казах какво зная. Беше ми го казал Пршема, на него пък му го бил казал Перлик, когото преди месец бе арестувало Гестапо. Той трябва да е знаел нещо. Но сигурно не и много. То много май и никой не знаеше. Изобщо, то всичко май си беше гола импровизация. На мен всъщност ми беше все тая, но пък се радвах, че мога да говоря за това и да бъда интересен, дори в крайна сметка от всичко това нищо да не излезе, момчетата, така или иначе, ще забравят за какво сме говорили