"Мона и Магелан" от Светлана Дичева (откъс)

ОFFNews Последна промяна на 10 март 2017 в 16:15 3832 0

Светлана Дичева е познат от Българското национално радио глас. Водила е едни от най-популярните предавания на „Хоризонт“ - "Преди всички", "12 плюс 3", „Закуска на тревата“, "Нощен Хоризонт".

През 2005 г. бе публикуван първият й роман “Мона и Магелан”, който две години по-късно излезе и в Сърбия.

Книгата представя трудностите на тинейджърството, началата на коварната анорексия и отношенията на една млада личност с външния свят.

Публикуваме откъс от "Мона и Магелан" на Светлана Дичева, предоставен специално за OFFNews.bg от издателство "Лексикон":

1.

Казвам се Мона. Трябвало е да бъда Симона, но мама се е противопоставила. Тя е българка, а баща ми евреин. Не го помня. Починал е, когато съм била още бебе. Мама е изградила от този отдавна несъществуващ мъж един мит. Смята, че е бил добър и отзивчив, състрадателен и кротък. Съмнявам се. Всички стават добри, когато умрат, а докато са живи, са чудовища. Така се случи, че още от първи клас сянката на този несъществуващ мъж ме смаза. Не заради името Мона. (Мога да понеса всякакви подигравки на тема Мона Лиза.) Заради фамилията. Барух. Незнайно защо на съучениците ми тя звучеше като „грух-грух“. Затова веднага ме прекръстиха на Мона Свинята.

Когато пиша за тези неща след толкова години, забелязвам, че сякаш съм слязла в кладенеца на детството и с всяка дума човъркам до кокала на болката. Години и преживявания са се напластявали върху болката и върху този оглозган кокал, би трябвало да съм станала по-мъдра и по-толерантна към отдавна изветряла несправедливост. Паметта, тази неверница и измамница, може да изтрива всяко съществено нещо със замаха на силно орлово крило. Добрите мигове са като пеперуди еднодневки – живеят, за да умрат, а паметта ги отмива завинаги. Но стигне ли се до мъчителните изживявания, те са като клеймо от нажежено желязо – няма изтриване. Може би се прехвърлят и от прераждане на прераждане, ако вярваме на будисткото разбиране за вечния житейски кръговрат.

Понеже в кооперацията, в която съм израсла, имах приятелки, не бях подготвена за такова посрещане в училище. На мига бях обявена за враг. Никой не искаше да седне на един чин с Мона Свинята. Като ме видеха, всички започваха хорово да грухтят. Първоначално сметнах, че това е шега, и се опитах и аз да се включа в нея. И аз започнах да грухтя в отговор. Но Ана-Мария, най-едрото момиче в класа, веднага ми се изблещи:

– Ти на кого грухтиш, ма! – И така ме зашлеви, че пръстите ѝ останаха като следа от ютия върху бузата ми.

В този миг разбрах, че шегата и чувството за хумор не могат да спасят положението в момент, в който си избран за жертва. Нарочи ли те някой – нечий пръст, на човек или на Съдбата, трябва да изсърбаш попарата докрай, независимо че нямаш нищо общо с нейното дробене. Темата за несправедливостта... Да ви звучи познато? Всеки двукрак екземпляр с мозък в главата се сблъсква някога с това задължително проявление на живота. За съжаление, при мен това стана прекалено рано и ме беляза завинаги. И сега чувствам белега от плесницата на Ана-Мария, дори понякога го виждам върху позастарялото лице на днешната Мона Свинята.

Не обичам да ям свинско. Трудно преглъщам плът, с която съм така дълбоко свързана. Все едно да си човекоядец. Заинтересувах се от живота на тези „мръсни“ същества, свинете, за да разбера, че те са най-чистите сред бозайниците. Освен това са обичливи и много, много умни. Като преглеждам живота си до момента, мисля, че прасетата имат сериозно основание да приемат като проява на дълбока обида и висша несправедливост името им да бъде използвано като прякор на Мона. Целият свински род би трябвало да е наранен за цял живот, колкото и кратък да е той, предвид законите на месодобивната промишленост.

Може би ще ме попитате къде е била майка ми в този свински ад. Не е ли направила опит да се намеси и да убеди съучениците ми, че аз съм човекоподобно като тях? Мама не разбра колко сериозна е свинската стигма, хвърлена върху ми. Тя винаги е смятала, че съм склонна да преувеличавам, защото от двегодишна съчинявам приказки. Дори смятам, че вътрешно ме е обвинявала, че се правя на интересна, за да бъда по-различна от другите, да изпъквам, да бъда забелязвана и откроявана. Тя винаги се е отнасяла иронично към претенциите ми на ранозрейка и умница. Сигурно е забелязвала, че притежавам вътрешна надменност, основана на усещане за скрити способности, а отношението на другите е отмъщение за тази надменност.

Голяма мъка беше опитът ѝ да ме кара да ям свинско. Аз наистина го изяждах пред нея, но след това го повръщах. И така до момента, когато стомахът ми, а може би и главата отказаха да приемат всякаква храна. За три месеца отслабнах осем килограма. И това в първи клас. Заради някакъв си прякор. Лекарите бяха смаяни. Затвориха ме в болница и ме набодоха с игли. Започнаха да ме хранят изкуствено. Болестта се наричала анорексия и обикновено се проявявала при по- големи момичета – онези глупави какички, които се опитват да отслабват, за да се харесват. Цял живот съм копняла да съм по-пухкава. Плътта е толкова красиво нещо, стига да не се прекалява. То си е така с всяко нещо – трябва да се спазва мярката. Затова ми беше много чудно, че съм попаднала в някаква болест не по сърце, а някак като натрапник. Душата ми не искаше да бъде свиня, а ако някой я приравнява на свиня, не искаше да изяжда себе си. Какво нелогично има в това?

Горката мама. Седеше неотклонно до мен в болницата и ме молеше с поглед да ѝ простя. Никога повече не наготви свинско. Внимаваше прокълнатото месо да не попадне на масата ни случайно, като част от салам или кайма. Защото дори и грам да беше замаскиран в някакъв продукт, аз неизменно го връщах към природата и болестта се отключваше с нова сила.

Не зная кой какво  беше говорил, докато докторите се бореха за живота ми, защото, когато все пак оздравях и се върнах вкъщи, мама направи опит да ме премести в друг клас. Беше доста отчаяно и глупаво мероприятие, защото аз бях Мона Свинята за цялото училище. Е, преместиха ме, но това още повече ожесточи мъчителите ми. Те бяха особено поласкани от усещането за власт, което имаха върху мен. След като прозвището едва не ме уби, беше повече от забавно опитът за убийство да се повтаря до победен край.

Може би ще изпреваря твърде много събитията, но нека все пак да кажа още отсега, че мама почина наскоро. И понеже вече разбрахте, че днешната Мона е твърде отдалечена във времето от ученическите си преживявания, не е трудно да се забележи, че мама е поживяла. Тя не беше от приказливите, не смяташе изливането на душата, особено пред случайни хора, за проява на добър вкус. Не би одобрила опита ми да споделя преживяното. Но, колкото и цинично да звучи, вече я няма, за да ми попречи. Сами не осъзнаваме как цял живот се държим като непослушни деца: само чакаме мама и татко да се обърнат, за да сторим каквото сме си наумили.

Мама угасна бавно, но не отрони и дума за болката. Винаги е била страшно дискретна за собствените си болки. Веднъж се заля с вряла вода и за секунди се покри с мехури, големи колкото топки за тенис, но не каза ох. Беше убедена, че само душевната болка заслужава внимание. Четиридесет години живя сама, без мъж. Не можа да прежали татко. Приятелките ѝ я мислеха за луда, за фанатично предана, изветряла Пенелопа, която се е отказала от истинския живот в името на нелеп мираж. Никой не я разбираше, най-малкото аз. Никога не бих приела версията, че е избрала самотата, за да не ме нарани. Жертвите в името на децата са опасно вложение, което по-късно прераства в изискване за връщане на вложението с астрономическа емоционална лихва. Но фанатичното ѝ поведение ме наведе на доста опасни мисли – призракът на Онзи мъж, който ми беше баща, беше евреин и ми беше оставил в наследство грухтящото име, се разрасна до размера на демон, опропастил не само детството ми, но и зрелите години на мама. Във всеки случай тя не направи опит да бъде разбрана от околните. Имаше свой вътрешен живот, който първоначално я изгаряше бавно, докато накрая я изгори съвсем.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !