Преводът трябва да е верен, а не буквален. Разговор с поета Кирил Кадийски (видео)

Той е "ужасното дете" на българската поезия. Признат и обичан във Франция, будещ възхищение и възмущение у нас, Кирил Кадийски не се притеснява от нищо. Способен е да размести фраза от края на даден текст в началото му и пак да твърди, че е само преводач, а не автор на нов текст.

Кадийски продължава да създава собствени сонети и едновременно с това - да играе с класическите текстове на Петрарка и Шекспир. Неговата версия на Дантевия "Ад" добавя още един прочит към бездруго многобройните варианти на първата част от "Божествена комедия" на български. За него работата с подстрочник от език, който самият Кадийски невинаги ползва, не представлява никакъв проблем, а продължение на една традиция, започнала още с Омировата "Илиада" в преработката на Блага Димитрова и проф. Александър Милев през 60-те.

Поетичният превод никога не трябва да бъде буквален, смята Кирил Кадийски. Той трябва да бъде верен, тоест да отговаря на намерението и смисъла, вложени от автора, а с какви средства ще бъде постигната тази вярност - това е от второстепенно значение. Есента може да предадена и само с думата "октомври", ако това ще създаде на български звуков ефект, близък до този в езика на оригинала. И няма значение дали даден дума или словосъчетание от превода ще бъде употребено в същия по ред стих като в изходния текст. Преди всичко, смята Кадийски, водещи са значението и звученето. Докато буквалното предаване на синтаксиса на оригинала унищожава поетичното съдържание.

Кадийски не се колебае да спори и да защитава подхода си при превод с авторитети като проф. Александър Шурбанов (преводач на "Изгубеният Рай" от Милтън и на наскоро преиздадените "Кентърбърийски разкази" от Чосър) и проф. Евгений Панчева (преводач на "Тамерлан Велики" и "Едуард II" от Кристофър Марлоу). "Какво значи свободен превод?", пита поетът. "Преводът или е верен, или не".

Освен това Кадийски е убеден, че е напълно легитимно да се извършват преводи от езици, които преводачът не ползва. За собствената си работа той разч„ита не само на автор на подстрочната версия, но и на информираност за контекста на произведението, както и понякога на на по няколко превода на едно и също произведение на няколко езика. Сравняването на версиите създава възможност за откриване или измисляне на най-добрия възможен начин, по който текстът да зазвучи на български. Ако това е свободен превод, то тази свобода води към съвършенство.

Освен собствените си преводи на класически европейски поети, Кадийски цени и досега постигнатото на български. Самият той се е заел с пореден превод на Шекспировите сонети, защото дори и най-добрата версия остарява с времето, тъй като езикът се променя. Но от досега създадените български преводи на сто петдесет и четирите любовни стихотворения на Уил от Стратфорд Кадийски определено предпочита вариантите на Валери Петров в сътрудничество с проф. Марко Минков, както и тези на Владимир Сивнтила.

Според Кадийски в България лепсват не добри автори, а цялостен литературен процес. Като се започне от отзивите и издаделската политика, а се стигне до това дали авторите се четат едни други, преводачът смята, че връзката е нарушена. За приемственост между поколенията автори няма и смисъл да се говори.

Този разговор може да бъде продължен, защото разбиранията на Кадийски за занаята на поета и преводача са понякога парадоксални. Той смята, че строгата форма на сонета е жизнена и може да се ползва днес, стотици години след Шекспир. Както и че може да бъде разчупвана от стихотворения в повече от класическите четиринайсет реда.

И, разбира се, той в никакъв случай не смята да спре да работи.

Ако този разговор ни е харесал, абонирайте се за канала ни, коментирайте, харесайте видеото. Така ще ни помогнете да правим повече качествено съдържание, по теми, за които рядко има място в медиите.