Промени в акредитацията ще стимулират университетите да повишат нивото или да закрият слабите си специалности

Последна промяна на 24 февруари 2020 в 08:45 5675 1

Петя Кабакчиева

Снимка Александра Маркарян

Проф. Петя Кабакчиева, председател на Националната агенция за оценяване и акредитация към Министерския съвет

Съществени промени в Закона за висшето образование прие Народното събрание на 13 февруари. Наред с определянето на пределна възраст за ректорите и задължението те да сключват договори за управление с министъра на образованието, с въвеждането на минимална заплата за преподавателите и налагането на мораториум върху откриването на нови висши училища до приемането на национална карта на висшето образование, бяха приети и промени, касаещи акредитацията на университетите.

Как те ще повлияят на висшето образование у нас? По този въпрос разговаряме с председателя на Националната агенция за оценяване и акредитация проф. Петя Кабакчиева.

Проф. Кабакчиева, как промените в Закона за висшето образование ще променят акредитацията на университетите?

Първата промяна е, че в т. нар. институционална акредитация се въвежда първоначална и последваща, като идеята на втората е да се облекчи процедурата при висши училища, които вече са получили акредитация. Първоначалната върви по всички възможни критерии и стандарти, а последващата ще минава по облекчен режим.

Тук трябва да уточня, че НАОА е оценена, на свой ред, от Европейската асоциация за оценяване на качеството във висшето образование. Това ни даде право да бъдем регистрирани в европейския регистър на този тип агенции. Когато агенция е регистрирана в него, всички акредитирани от нея висши училища придобиват статут на акредитирани, стават легитимни, в цялото европейско пространство за висше образование, което е по-широко от ЕС.

Условието да бъдем регистрирани е да работим по т. нар. европейски стандарти за осигуряване на качеството, които са 10. Ние оценяваме по тях от началото на 2017 г.

След промяната в закона само когато висше училище кандидатства за първа акредитация, ще трябва да покрие всички тези 10 стандарта. При последващата ще гледаме ключови характеристики по стандартите: дали имат работеща вътрешна система за контрол на качеството и стратегия за развитие; дали имат собственост, която да им осигурява възможност за оптимално обучение; дали академичният състав отговаря на изискванията в закона, дали има определен брой научни публикации.

Новото в последващата акредитация е, че оценката ще бъде средноаритметичната от оценките на всички професионални направления на висшето училище.

А как ще се промени тяхното оценяване при т. нар. програмна акредитация?

Чрез промените в закона фокусът се премества от институционалната върху програмната акредитация, тъй като точно в професионалните направления по ясно се откроява качеството на обучението. Сега едно професионално направление ще бъде оценявано едновременно във всички висши училища, в които съществува, за да можем да направим ясно сравнение между обучението по него във висшите училища в един и същи период от време.

Сега едно направление се оценява тази година в едно висше училище, а в друго е било оценено преди две години, но за две години може да са се случили много неща и така сравнението не е напълно коректно.

Едновременната оценка във всички висши училища ще ни позволи да видим в кое специалностите от това професионално направление са на най-високо ниво и в кое са най-слабо застъпени.

Какво ще се случи със слабите?

Когато дадем по-ниска оценка на професионално направление в дадено висше училище и от нея зависи оценката му за институционалната му акредитация, логическото допускане е, че то би имало интерес да закрие или минимализира направления, съответно специалности в тях, където не се представя добре и да инвестират там, където е силата му. Това е идеята. Искаме да кажем: „Добрите висши училища в машинно инженерство са тези. Право най-добре се изучава в тези и тези висши училища“.

В някакъв смисъл това прави рейтингът на висшите училища, но той не се фокусира толкова върху качество на образованието, а е насочена преди всичко към студентите и заради това с много голям дял са индикаторите, свързани с реализацията им, а тя не е непосредствен фактор за качеството на обучението. Знаете, че тя зависи и от него, но и от това къде е висшето училище. В София хората намират по-добра реализация в сравнение с Шумен, което е в ущърб на провинциалните висши училища. Рейтингът мери също общежития, стипендии, а нашият фокус е върху качеството на обучението, в каква степен висшите училища и съответните им специалности предлагат наистина добро образование.

Колко и кои университети биха били засегнати от новото изискване в закона за акредитацията да се вземат предвид само доцентите и професорите на основен трудов договор? Застрашени ли са университети с т. нар. „летящи“ преподаватели с основен договор другаде?

Това по никакъв начин не е дискриминационна поправка в закона. Всеки преподавател и сега може да работи където и на колкото места иска. Законът казва, че не може да участва в акредитацията, ако не е на основен трудов договор на даденото място, но това не ограничава правото му на работа.

Това изменение е изключително важно. То ще облекчи работата на НАОА и ще изчисти определени повторения. При досегашния случай, да кажем, един преподавател с едни и същи свои публикации влиза в акредитационните процедури на дадено професионално направление на три места, което означава, че те се броят три пъти. Това размива оценките на различните висши училища.

Тази поправка ще стимулира висшите училища в конкретните професионални направления да обновят учебните си планове, да стимулират кариерното израстване на млади хора, да откроят специфичните лица, профили на професионалните си направления и така да станат по-разпознаваеми.

Да, но ако на някой не му достигат доценти и професори например по право, как да се реши този проблем, може да се закрие специалността?

Има известен проблем , но той е решим.

Тази специалност е една от най-добре „продаваните“ на „пазара“ на кандидат-студентите.

На пазара на кандидат-студенти – да, но не и на пазара на професионалната реализация, вероятно знаете, нашият пазар се пренасити с юристи.

С икономиката е по същия начин, но например Великотърновският университет какво да направи, ако много от преподавателите му по право на са на основен трудов договор в Софийския университет?

Тук идва въпросът кога ще започне оценяването по новата система. Реално погледнато, тя ще започне в края на тази и началото на 2021 г., защото преди това, в 6-месечен срок, трябва да направим поправки в нашия правилник, които да бъдат одобрени от МОН.

Процедурите, които са минали през 2019-2020 г., ще се оценяват отново след 4 г. Именно акредитацията на професионално направление „Право“ ще приключи тази година по старата система. Те имат 4 г., в които спокойно могат да хабилитират преподаватели.

Новост в закона е създаването на карта на висшето образование, която да посочи къде от какво образование имаме нужда. Как трябва да изглежда тя според Вас - кое ни е в повече, кое ни липсва?

Не мисля, че трябва да се закриват висши училища, защото все по-голяма част от тях стават регионални, т.е. студентите в тях са преди всичко от съответния регион.

Има бедни деца, които не могат да си позволят да дойдат да учат в София, въпреки че са ученолюбиви. Затова е важно да им се гарантира добро образование там, където имат възможност да учат – ако са от Североизточна България, например ще отидат в Шумен или Русе. Децата от морето – в Бургас или Варна, Южна България се покрива от Пловдивските висши училища.

Запазването на мрежата от висши училища е свързано с някаква форма на социална справедливост и възможността по-бедни деца да получат висше образование. Но висшите училища трябва да намерят профила, в който са най-добри. Това означава, че няма да се стесни мрежата на висшите училища, а би следвало да се стесни обхватът от професионалните направления, които те предлагат.

Тоест да закрият някои направления със специалностите в тях и да засилят други?

Да, да се изчисти профилът им. Имахме процес на „бухване“, на разгръщане на висшите училища, затова и толкова много от тях станаха и университети, понеже се откриха най-различни специалности. А, като цяло, в малка страна е по-добре да има ясно профилиране на висшите училища, още повече при намаляващ брой студенти, част от които отиват и в чужбина.

Такова профилиране например имаме при аграрните университети. Аграрен университет – Пловдив е с ясен профил и се представя много добре от гледна точка на качеството. Добро образование предлага , и в някакъв смисъл е уникален.

Тракийският университет – той беше класически обвързан с ветеринарната медицина. Необходимо ли е да предлага много други и най-различни специалности?

Много се раздуха например педагогическите направления. Къде ли не се преподава педагогика!

Един от проблемите ни е, че нямаме аналитичен център, който да анализира процесите във висшето образование в перспективата за развитие, а това е изключително важно.

Предстои промяна в методиката за оценяване при програмната акредитация. Екип, ръководен от проф. Георги Димитров, предложи и беше възприет много положително модел за оптимизацията ѝ. Какви слабости установява той и как ще се промени акредитацията?

Ние оценяваме на базата на 10—те европейски стандарта, свързани с качеството на образованието. В нашия случай, тъй като очевидно имаме проблем с качеството – общественото мнение реагира на това, е добре сериозно да оценяваме качеството и да е ясно кои са най-добрите специалности и къде е най-зле положението. Където е най-зле да се вземат мерки - или висшето училище да закрие направлението, или рязко да го подобри.

Боравим с количествени и качествени експертни оценки. От една страна, проблемът е, че в последно време оценките, които даваме, се увеличиха доста. От друга, те не диференцират достатъчно. И това го установиха и проф. Димитров и доц. Калоян Харалампиев, които работиха по това. Има известна диференциация, но тя не е голяма.

Някои стандарти не са добре операционализирани и не е ясно точно какво мерим.

Това, което предложиха колегите и към каквато промяна вървим, е максимална операционализация на тези стандарти от гледна точка на емпирични индикатори. Тоест тези емпирични индикатори да се формулират съвсем конкретно, за да е ясно какво конкретно търсим, включително там, където има количествени индикатори, да се посочат точни числови стойности.

Ние правим качествени оценки, но за да се балансира известния възможен субективизъм на качествените оценки, трябва да има и достатъчно сериозни, строги количествени индикатори. Така че нашата финална оценка е комбинация от количествени и качествени индикатори.

Количествените трябва да са ясно формулирани и това, което е предизвикателството и което се опитваме да доведем докрай, да е ясно при какви стойности на индикаторите се дава оценка „пълно съответствие“ с европейските стандарти – от 9 до 10; при какви „съществено“ – от 7 до 8.99 и т.н., при оценка под 4 не се дава акредитация.

Бихте ли дали примери?

По стария закон платено обучение може да имаш, само при оценка над 9; докторски програми - само при оценка над 8. Оценката има значение за това какво можеш и какво – не.

Повечето наши оценки, в интерес на истината, са между 8 и 9 и над 9, като в рамките на едно професионално направление често няма голяма диференциация между преподаването в различните висши училища.

Защо се е получило така?

Защото нямаме диапазони, определящи при изпълнението на кои индикатори с какви стойности и характеристики, се дава оценка в съответния диапазон. Това е, което се опитваме в момента да направим: при непокриване на точно определени индикатори оценката да е до 4. При покриване/непокриване на тези и тези индикатори, оценката да е между 4 и 5.99. Ако се покрият определени индикатори, тя ще е от 6 до 7.99. Когато са налице изпълнени и тези, и тези, и тези индикатори, се отива над 8. На всички комисии трябва да е напълно ясно, че само при изпълнението на определени брой конкретни индикатори, измерени основно чрез числови стойности, но не само, тогава оценката ще е над 9.

Това досега го нямаше. Никъде не бяхме казали, че „отличник“ може да бъде само този, който отговаря на това, това, това, това над всички останали. Защото е много трудно да кажеш каква е нормата за добро преподаване.

А сега как ще я кажете?

Моделът на проф. Георги Димитров и доц. Калоян Харалампиев, който трябва да придобие окончателната си емпирична верификация тук, се доразработва от двама математици – проф. Георги Тотков от Пловдивския университет и проф. Илия Гюджeнов от ЮЗУ заедно с екип от НАОА.

Опитваме се с това стандартизиране на индикаторите в диапазони, в които трябва да се слагат оценките, фокусирано върху количествени индикатори с ясни числови стойности, да стандартизираме оценяването в някакъв смисъл, да ограничим произвола на интерпретациите. Разбира се, това не може да бъде постигнато докрай, защото имаме качествени оценки, но ще опишем конкретно и те какво значат – например кога текущото оценяване е ефективно, какво означава практически занятия. В момента оценяваме само имат или няма такива занятия.

Големият вопъл е, че нашето образование било отдалечено от практиката. Академичната подготовка е горе-долу добра, но тя е твърде абстрактна, не е обвързана с практиката. Същевременно имаме индикатор „Практически занятия“. Добре, но какво означава това? Лабораторни и семинарни занятия ли? Стажове ли? Практики ли? Какви практики и кой ги организира? Практиките гарантират ли работни места след това? Обвързани ли са със стипендии?

Само описанието на практическите занятия ни доведе до поне 10 различни индикатора, които някак си трябва да подредим.

При текущото оценяване беше по същия начин. За да имаш реална оценка, не може да нямаш текущо оценяване, защото в изпита накрая има елемент на късмет и ако имаш само един изпит, това не гарантира, че студентите са учили кой знае колко по време на семестъра, но ако имаш текущо оценяване, това е по-добър гарант.

Как разписваме текущото оценяване? Какво означава текущо оценяване? Ето такъв тип неща.

От една година и повече си блъскаме главата с всичко това. Колегите Димитров и Харалампиев разписаха част от тези индикатори много добре, но ние продължаваме още.

При качествените индикатори ще определим нормата на базата на натрупан опит и единен подход. За количествените решихме, че най-добрият вариант е средно аритметично. Ще ги разпишем много конкретно. Под „конкретно“ разбирам: дали дават абсолютен брой, относителен дял или процент; когато дават цитирания, се посочва цитирания на базата на кои публикации са – в реферирани списания - реферирани у нас или реферирани в чужбина. За научните публикации ще използваме регулациите в Правилника на ЗРАС.

Трябва да кажем много конкретно какво оценяваме. Като ги имаме зададени по еднакъв начин индикатори за всички висши училища, и когато едно професионално направление се оценява едновременно във висшите училища, лесно може да се сметне средната стойност по всеки един индикатор. Тя ще е нормата.

Голямата част от училищата ще влизат в нормата, която ще е, да кажем, 8.59. Тези професионални направления, които са над нормата ясно ще се видят – те ще получат най-високите оценки. Както ще се видят и тези, които падат много под средната стойност . Общата оценка няма вече да зависи в голяма степен от оценяващите колеги, а индикаторите красноречиво ще посочват силните и слаби страни на направлението.

Има двойна полза от това. И така вървим към въпроса, свързан с възможното утежняването на процедурите на програмната акредитация – това, което тревожи проф. Герджиков (бел. ред. Анастас Герджиков – ректор на Софийския университет).

Целта е когато определим ясно тези индикатори, да вървим към електронна платформа, в която висшите училища да знаят кои индикатори се следят – те и сега имат информационни системи, но те трябва да се унифицират, да се събират едни и същи индикатори, така че ние да не ги мъчим толкова много с доклади-самооценки при програмната акредитация, а да теглим колкото се може повече индикатори директно от информационните им системи и те да не се занимават. Много е важно да се унифицира и регулира изследването на студентското мнение, ключов индикатор за преподаването.

Ако висшите училища имат добра информационна система, тя ще ги подава автоматично. Ако нямат, това ще е действително проблем, но е техен проблем – те трябва да си я оправят.

Тогава работата ще се сведе само до едни кратки посещения на експертните групи, които да оглеждат няколко ключови, важни неща – учебните планове, учебните програми – до каква степен са актуализирани, има ли нова литература, до каква степен има визия за развитие на това професионално направление, което включва различни специалности, и толкоз. Няма да се пишат дълги доклади като в момента. Ще се стъпи на максимално обективна информация, не толкова на доклад-самооценка, а той ще се облекчи.

Това ли е отговорът Ви на въпроса защо се свива срокът на валидността на програмната акредитация до 4 г. при сега допустими до 6 г. при висока оценка? Че се цели отиване към електронизация, която доста да облекчи процеса?

Да, тя е записана и в новите допълнения към ЗВО. Електронната платформа трябва да влезе 2 г. след приемането на закона, тоест това вече тръгва. Затова с колегите, с които в момента оправяме индикаторите, ги мислим и от гледна точка на електронната платформа.

А защо през 4 години? Защо не 5 или 6?

Бакалавърската степен е толкова – 4 г., това е един пълен цикъл на бакалавърската степен. Не е нещо друго. Знаете, че учебните планове се променят на випуск, тоест той влиза първи курс и си кара по един и същи учебен план. Ние това ще оценим.

Ако е през 6 години, ще оценим цикъл и половина, което е ни така, ни иначе. Допускаме, че това няма да бъде кой знае какво усилие, ако се електронизират, да кажем, поне 80% от индикаторите.

Акредитацията не трябва да се мисли като някакво извънредно усилие. Това е част от нормалния процес на обучение и преподаване. Целта на акредитирането и оценяването не е, метафорично казано, да се превзема Шипка на 4 години, т.е. да се положат извънредни усилия за получаване на висока оценка, а да се проверява нормалния, естествен образователен процес без екстремуми, който следва да поддържа едно добро качество. Тогава няма да има значение кога някой отива и проверява. Това ти е, така да се каже, ежедневието, това тестваш. Не е нужно да се подхожда драматично. Идеята е този процес да се нормализира, да свикнем с него и да го мислим като подпомагащ образованието, а не като страшилище. Да можем да виждаме, в името на студентите, които обучаваме, силните и слабите си страни, да ги оценим, така че всяко висше училище да развива силните си страни и или да подобрява слабите, или, ако са му в тежест, просто да махне специалности, които не носят ползи нито на него, нито на студентите.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

1000

1

Неук

24.02 2020 в 09:58

Към същата тази Агенция съм подавал сигнал, че в столичен ВУЗ има специалност, в която преподавател ( единствен ) е главен асистент. Няма хабилитирано лице, на което да е асистент , няма дявол. Не е спазен ЗВО, в който ясно е указано, че минимум 70% от лекциите трябва да се водят от хабилитирано лице. От Агенцията дори не ми отговориха, а няколко месеца по-късно акредитираха ВУЗ-а. Така, че дамата да си погледне в службата и да се сконфузи, защото надали само този ВУЗ е в такава ситуация. От колеги знам за други, които нямат един студент в специалност, но акредитация по нея имат.