Георги Стоев - Джеки, специално за OFFNews: Лъжите на политиците, изречени на 2 април, ще бъдат наказани

Георги Стоев, по-известен като Джеки, е роден на 22 март 1941 г. в София. Популярен наш режисьор, сценарист и актьор, автор на над 50 игрални, научнопопулярни и документални филми.

През динамичния си и богат на перипетии живот е бил какъв ли не – биолог, сценарист, режисьор, карикатурист и художник, автор на афоризми, всепризнат бохем, зевзек, морски гмуркач... С официална диплома – магистър по биология (през 1966 г. Геоорги Стоев завършва биология в Дрезден, Германия).

Заедно с Георги Пенков- Джони и Христо Илиев-Чарли, са най-емблематичното трио в българското кино. Недипломирани, но заклети кинаджии. Приятели са повече от 50 години и имат общо около 50 престижни награди – национални и международни. Наричат ги шантавите творци с кучешки прякори. За справка: вижте филма на режисьора Никола Бошнаков „Джеки, Джони и Чарли не са имена на кучета”.

Емблематичното трио с един от „Ритоните”

Днес е по-специален ден – Първи април. С Джони Пенков преди години бяхте предложили този ден да стане национален празник на България...

- Да, ама Джони не дочака това и сега с Чарли трябва сами да се оправяме. От друга страна, Чарли се оказа единица мярка за достоврност и той очаква този ден със смесени чувства...

Как така единица мярка за достоверност?

- Ами когато разказвам нещо и някой изказва съмнение, аз винаги допълвам: Ако не вярваш, питай Чарли.

Всъщност, откога сте приятели с Чарли и Джони?

- Е, не помня точно, но трябва да са повече от 50 години. Първият съвместен филм на триото ни беше „Броени дни”. Във всеки случай изкарахме цялата 1977-а година заедно в... затвора на Бобов дол. Даже и новата година отпразнувахме в затвора. Беше ни интересно да снимаме реалната обстановка там. А после беше интересно и на зрителите...

Връщате ни към създаването на документалния филм „Броени дни”. Преди няколко години той бе включен в класацията „10 най-добри документални филма, правени преди 10 ноември 1989 г.”

- Поводът за създаване на филма беше един фестивал на художествената соц-самодейност, обявен в затвора на Бобов дол. Сценарият беше на Чарли, звукът – на Джони, а режисурата – моя. „Броени дни” получи „Златен ритон” за най-добър документален филм и веднага след това беше забранен.

Плакат на Джеки към филма „Броени дни”

През месец март беше премиерата на документалния филм –„Моят чичо Любен”, включен в конкурсната програма на 27-ия Международен фестивал „София Филм Фест”. Филмът не взе награда, но зарадва много зрители и получи възторжени отзиви.

- Филмът е за брат ми. И както хирурзите предпочитат да не оперират свои роднини, така и аз поканих колегата Никола Бошнаков да бъде режисьор на филма. Аз, естествено, помагах. Но мога спокойно да заявя, че съм основният автор на проекта. Големият ми син Рей е протагонист и разказва историята, а малкият – Антони, е оператор на филма. И двамата синове съм ги правил лично преди... доста време. Големия син – преди 60 години.

Джеки Стоев и котаракът Шварценегер си почиват след киномонтажа на филма „Моят чичо Любен”

Една неприятна, но твърде актуална тема в артистичните ни среди – скандалът около дисциплинарното уволнение на режисьора Александър Морфов от Народния театър. Вие публично се обявихте в защита на вашия колега. Защо?

- Ще започна от директора на театъра. Как му беше името... Василев? Оказа се, че той е бил министър в правителството на Орешарски. А неговата пиарка също идва оттам. За мен това беше най-отвратителното и най-вредното за България правителство. Какво да очакваме от такива хора?

"Ореховото" трио

Един приятел, който преподава „Връзки с обществеността” в университета, иска да покани въпросната пиарка на демонстративни лекции, за да покаже на студентите какво един пиар не трябва да върши. Могат да я показват като анти-пример в много учебни заведения. Има запитвания и от чужбина...
Преди 10-ина дни публикувах в моя фейсбук профил два къси материала относно скандала със Сашо Морфов. Текстовете ясно показват какво мисля по въпроса.

Салиери до Салиери

„В България на всяка крачка има по един Салиери. Салиери до Салиери...
МОЦАРТ си нямаме.
В областта на театъра имахме Моцарт.
Но го уволниха дисциплинарно.”

За въшката няма нищо по-отвратително от чистата риза

(писано преди около 20 г.)
„Това е цитат от лекция на професор Зедлаг от Института по биология в гр. Дрезден, чийто студент бях навремето...

В последно време в различни медии се изсипаха псевдонаучни изкустоведчески обвинения по адрес на постановките на Сашо Морфов. Първоначално се стъписах. (Защо, по дяволите?!) Но после се сетих за думите на моя професор по биология и... Не, не се успокоих, но си обясних причината.

В последно време в България има няколко много добри, направо топ театрални режисьори. Няма да ги изброявам, за да не взема да изпусна някой. Но има двама, които се открояват. Това са Сашо Морфов и Теди Москов. Те по съвсем различен начин успяват да ни завладеят и да ни зарадват. Да ни зарадват не само заради преживяното художествено възприятие, но и заради това, че сме българи...
Сашо Морфов го оплюхме порядъчно. Да се готви Теди Москов.
Макар писана преди близо 20 години по друг повод, кой знае защо, историята се повтаря и сега...

Днес, на 1 април, в Зала „България” от 19 ч. ще се състои едно скъпо за вас събитие – Първоаприлски концерт на Софийската филхармония с участието на Ицках Финци, цигуларя Минчо Минчев и актьорите Валентин Ганев, Рашко Младенов и Борислав Веженов. Връщайки се назад в годините, какво ще споделите за това културно събитие?

-Този концерт се състоя за първи път преди 43 години. Беше фантастично за времето си преживяване... За съжаление, Тодор Колев и Николай Бинев, участвали тогава, вече ги няма.

Наскоро Ицко Финци сподели в медиите, че тогава и вие сте помогнали за осъществяването на концерта.

- Аз съм нормално суетен човек и винаги се радвам, когато говорят за мен. Но в творчески план всъщност нищо не съм помагал. Идеята за концерта беше на Ицко Финци и се осъществи в Зала „България”. Знаех и вярвах, че ще стане хубаво. Но от Концертна дирекция просто не вярваха, че на такова „нещо” ще дойде публика. И искаха да се плати на музикантите от оркестъра по 3.20 лева за двете репетиции. По същото време започвах да снимам моя първи игрален филм "Нашият Шошканини", с Ицко Финци за главен герой. Тогава Ицко ме убеди да платя за репетициите от бюджета на филма, а после да използвам част от видеозаписа на концерта за моя филм. (Нямаше нужда да ме убеждава дълго.) Всъщност не съм помогнал за концерта, но имаше голяма полза за моя филм в художествено отношение. Така че основно аз бях на далавера в творчески план...

Успехът на концерта беше грандиозен. Не на моя филм, а на концерта. По време на изпълнението (благодарение на страхотното изпълнение и неочакваните музикални вариации на Ицко, на Тодор Колев и Рашко Младенов) някои музиканти свиреха и се тресяха от смях, други си изпускаха инструментите, трети си бършеха сълзите. А за публиката да не говорим...

Знам, че тази първоаприлска вечер ще бъде повече от прекрасна! Сигурен съм. А дали обаче магията може да се повтори.

 И защо да не се повтори?

- Беше 1980-а година. Тогава смачканият и унижаван по всякакъв начин българин копнееше за глътка свобода и полъх на волна независимост. А този концерт беше експлозия на фантазията и най-вече тържество на свободния дух, с който полека-лека вече започнахме да свикваме. Въпреки отчаяната съпротива на някои политици.
Така че, този концерт трябва да се повтори. Страхувам се само, че за Зала „България” довечера няма да има билети. За тези, които не успеят да влязат на концерта, предлагам компенсация от среден характер. Същата вечер от 22 ч. по БНТ 4 ще дават моя филм "Летете с Росинант". Там Чарли и Джони също помагаха. Разбира се, най-хубаво щеше да е, ако бяха пуснали "Нашият Шошканини". Но по някое време ще го пуснат и тогава ще ви информирам.

След 2010 г. с Джони Пенков и Христо Илиев се насочвате главно към правене на документално кино. Ще припомним, че знаковите филми на триото ви: „Отец Иван и неговите деца”, „Хляб и зрелища” и „Добро утро, капитане!” (които някои нарекоха „трилогия”), заслужиха специалната награда на Община София за цялостен принос в киноизкуството. Всъщност, общо колко награди имате вие тримата?

- Извинявай, ама не ме бива в счетоводството. Чакай да погледна... Колегата Кольо Бошнаков направи филм за нас – „Джеки, Джони и Чарли не са имена на кучета”. Там той ни пресметна наградите. Трябва да са поне 48 броя. Най-много са тези на Чарли. Той се оказа и най-работлив.

А откъде изскочи това „кучешко” заглавие на филма?

- По времето на соца началниците не ни обичаха много. За щастие не ни взимаха насериозно. Разказвали са ни, че на някакво важно събрание някой ни обвинил в не знам какво си и тогава друг началник махнал с ръка и казал: „Абе, оставете ги тия идиоти с кучешките имена!” Ние обаче не се обидихме; по-скоро се зарадвахме. По-добре да сметнат имената ни за идиотски, отколкото за проява на идеологическа диверсия. На младото поколение, което расте сега, това с идеологическата диверсия сигурно ще се стори странно и абсурдно. Но ние живяхме в една повече от абсурдна епоха, която никой нормален млад човек не може да си представи, че е съществувала реално... А колкото до филма на Кольо Бошнаков за нас тримата, контекстът с трите ни „кучешки” имена беше вмъкнат в самата киностилистика на лентата. И ето така се получиха нещата по естествен начин.

Но да оставим миналото настрана и да се върнем към Първи април. Ден на шегата или Ден на лъжата е той за вас?

- Първи април е ден на безнаказаните и безобидни лъжи. Лъжите, избълвани от политиците във връзка с изборите на втори април (т.е. утре), ще бъдат наказани. Рано или късно. За съжаление, потърпевши, както винаги, ще бъдат обикновените хорица. Ама и те са си донякъде виновни. Да не са вярвали толкова лесно на фалшиви и лицемерни обещания.

Романтичната ви музикална комедия „Летете с Росинант” (копродукция на България, Сърбия и Австрия) е по музика на световноизвестния Горан Брегович. Много хора още се чудят как успяхте да заинтригувате култовия музикант, който не само написа музиката, но и лично уважи премиерата на филма през 2007 г.?

- С Джони специално отидохме до Белград, за да се срещнем с Горан Брегович. Изпрати ни наша колежка от Германия – Весето Марчевска. Разказахме на Горан за филма и за желнието ни да се комбинира живия балкански фолклор с класическата музика. Искахме тази музика да е централен герой от филма, да е попритегателен магнит, около който да се разива целият филм. Даже с Джони изиграхме на Горан една сцена и тогава той рече: „Нàмерете пàри, ще го бàцаме!” Накрая, когато „Летете с Росинант” беше готов и го изгледахме за първи път, озвучен вече с музиката на Горан, той възкликна: „Супер! Стана филм, да си е_е на майката!” По това време Горан имаше гадже наше момиче и тя го беше понаучила на български език, но той бъркаше предлозите от време на време... Но нека това му е кусурът...

А премиерата на „Росинант” беше едно истински вълнуващо преживяване за публиката, което не се забравя. А и за мен.

Плакатът на филма

Известен сте и като автор – с три издадени книги, две от които в съавторство с Джони Пенков. Вашата „Бай дъ уей” предизвика у мен искрен смях, до сълзи... Имате и книга с карикатури – „Зад завесата” , която пожъна забележителен успех преди години. Често, когато пишете нещо, допълвате текста с оригинални ваши рисунки.

- Така е. Съвсем наскоро илюстрирах една много интересна книга на Христо Димитров. На премиерата на книгата Христо говореше на фона на сменящите се в голям формат мои рисунки. Да не кокетнича с прекалена скромност, но ми беше много приятно.

„А дано, ама надали”/”Надали, ама а дано”: общата книга на Джеки Стоев и Джони Пенков (с две лица)

А учили ли сте рисуване? Тримата „патриарси” на българското документално кино Джеки, Джони и Чарли не са учили кино, ама както виждаме, се справят добре.

- Е, чак да съм учил, не съм. Като ученик рисувах най-вече в междучасията и в часовете по история и география. Даже по едно време исках да ставам художник, но после категорично се отказах.

И защо така категорично?

- Гледах един филм за Репин – един приличен руски худжник, който по време на социализма беше провъзгласен за най-великия художник (на всички времена, разбира се). Във филма показаха една негова картина и казаха, че я е рисувал цели... 12 години. Е, казах си, тая професия не е за мен.

След толкова успешни проекти в киното (а и толкова напрегната програма), няма ли да забавите темпото с една заслужена почивка?

- Всички, които ме познават, знаят, че винаги съм предпочитал почивката пред труда, но този път, за съжаление, няма да го бъде. Оказа се, че за моите 82 години имам не един, а два нови и важни проекта. И двата съм ги измислил и предлагал преди повече от 16 години, но чак сега получих финансиране. И то едновременно.
И двата филма са ми много интересни. Единият е документален – за биологичния смисъл на телепатията. Сега почвам и опити с животни.

Кои животни?

Засега направихме опити със сурикати и... успяхме! Разделихме семейство сурикати на две и разположихме едната група далеч, така че да няма визуален и акустичен контакт между тях. След това уплашихме едната група с граблива птица. Другата група реагира като по учебник. Всъщност учебник по телепатия няма. Сега започваме филма и това е само началото.

Предлагам ви и линк към един стар мой филм, пак на базата на научен експериент. Той е сниман с животни и се нарича "За котките и мишките". Продължава само 4 минути.

Другият филм е игрален – "Аве Мария". Навремето го отхвърлиха, защото главната героиня е „минала под дъгата”. Е, сега „дъгата” за нищо я нямат... Оказа се, че съм направил много на брой филми, но не защото съм бил толкова работлив, а защото съм... живял дълго.
Сега, като направя хубав филм, радвам едни хора, а като направя лош – радвам други хора. Така че, радостни и доволни винаги има.

Ще ни кажете ли нещо за финал, в духа на Първи април?

Преди няколко години журналистката Ива Петрони написа статия за мен в списание „Нашата кухня“. Там тя описа две рецепти, които съм измислил лично, и ги нарече „Съществен принос в световната кулинарна практика”. (Подозирах, че го казва с ирония, но въпреки това ми стана приятно.) Първата рецепта, която тя спомена, беше Люти чушки бюрек. Кой знае защо беше нарекла статията си „За кулинарното изкуство и за секса“, а моето първо кулинарно произведение – „перверзия от лек характер“. Следващия ми шедьовър тя имаше нахалството да нарече „перверзия от тежък характер“. Това бяха обикновени люти чушки, пълнени с... хрян. А хрянът си е порядъчно лют, както знаете.

Правил съм доста филми, някои от тях – наистина добри. Радвал съм много хора, но се съмнявам, че след време хората ще гледат филмите ми. Обаче след години, ако някой опита моите чушки, пълнени с хрян, със сигурност ще ме споменава.

Дори и само тези две рецепти да бях измислил, животът ми няма да е минал безсмислено. По същото време имах рожден ден. Една хубава девойка ми поднесе цвете и ми пожела да изкарам до 100 години. Джони беше наоколо и подхвърли: „Че те до сто колко останаха?”...

Следете новините ни в GoogleNews