В задбайкалския град Борзя се появи т. н. алея на героите – отделен парцел на гробищата, където са погребани руските военнослужещи във войната в Украйна. Сега там се намират гробовете на шестима руски военнослужещи - Денис Фролов, Анатолий Кустов, Роман Ерилов, Василий Лопатин, Сергей Бронников и Сергей Царков. А в Борзя са готови за нови страшни вести, разказва руското електронно издание „Сибирь.Реалии“.

Животът на 29 000 местни жители в Борзя се върти около военното поделение 06795. През януари тукашните военнослужещи заминаха "на учения в Беларус", а след 24 февруари бяха прехвърлени в Украйна. Някои от тях вече са се прибрали като "товар 200", кодовото име, под което се организира транспортът на загиналите руски войници. Останалите продължават да се бият в Украйна.

Сергей Бронников и Сергей Царков са живели в едно и също задбайкалско село - Степной - с население от около 300 души. Но и двамата са погребани в Борзя, където са се преместили да работят: техните роднини казват, че друга работа за млади мъже в задбайкалските села на практика няма – единствено в армията.

„Роднините от Украйна спряха да общуват с нас.“

Младши сержант Сергей Бронников е роден на 4 март 1992 г. в село Красни Великан в Оловянинския район на Задбайкалието. Да го погребат в Борзя поискала съпругата му.

- В ранното ни детство цялото ни семейство се премести в село Степной, където живееше баба ми, - раказва Константин, брат на починалия. Баща нямахме, той почина през 2005 г. В семейството сме трима синове, аз съм най-малкият, Сергей е средният.

Защо реши да стане войник ли? Първо, тук наистина няма работа, и второ, брат ми се интересуваше от танковия биатлон, и затова отиде в Борзя, за да служи по договор. А когато изтече срокът на първия му договор, той замина да работи в железницата, но продължи да го влече към танковете. И така се върна обартно в армията.

През 2016 г. Сергей Бронников и неговият екипаж станават шампиони в състезанията по танков биатлон.

- За първи път момчетата бяха изпратени в надпреварата през 2014 г., но тогава бяха в резервния състав.“ - спомня си майката на Сергей, Наталия Бронникова. - След две години отново отидоха на танков биатлон. Дори не мислехме, че ще заминат за Украйна, тях даже не ги изпратиха на ученията в Беларус, вървеше беше подготовката за следващите състезания по биатлон. Но през април синът каза, че е дошла заповед и екипажът им ще участва в „специалната операция“.

Сергей Бронников оставя след себе си жена и две дъщери, на 7 и 9 години.

- На 15 април изпратихме Сергей до влака, - разказва майката на Бронников. - Каза, че вече ги чакали на границата, че момчетата от Борзя първи ще влязат в Украйна. 5 дни прекараха в път, 2 дни останаха в казармата в Чита, един ден в Улан-Уде, а на 20 април пристигнаха на място. Още същия ден ми се обади и каза, че на следващия ден минават границата. Той нарочно замина за Украйна. Вярваше, че „трябва да защитим нашата земя от нацистите.

- Бил ли е в Украйна преди това?

- Не е бил. Но имаме роднини там. От началото на „спецоперацията“ спряха да общуват с нас – имахме си семеен чат в интернет, но се махнахме оттам за да не нагнетяваме обстановката. Вярно, когато Серьожа почина, роднините ни са разбрали, явно, за това от интернет, поднесоха ни съболезнования.

- Някой разказа ли ви как е загинал Сергей?

- Командирът каза, че екипажът е стоял близо до украинско село в продължение на 9 дни, били са без храна, по тях стреляли с „Градове“. Разказа, че украинските военни им се обадили, настояли да напуснат територията, дали им 4 часа, и ги предупредили, че знаят местоположението им и скоро ще започнат обстрел. След това на момчетата била дадена команда да си сменят позицията. Екипажът се преместил, където са спрели, не знам. Седнали да пият чай и запалили огън. Директно в огъня и попаднал снарядът. Командирът наредил на всички да се скрият под танковете, но Сергей не успял. Бил точно до огъня. Снарядът го ударил в стомаха и гърдите - всичко се разкъсало. Странно, но момчетата не са били с бронежилетки.

- Как разбрахте за гибелта на сина си?

- Серьожа спря да се обажда и съпругата му Альона започна да го търси. Звънила на горещата линия, но нямало отговор. Тогава ме помоли аз да се обадя: позвъних на горещата линия, подадох искане за издирване. Още на следващия ден из селото тръгнаха слухове, че е загинал: в съседното село живее приятел на Серегей, с когото служат, той казал на познати. Но криеха от мен до самия край. А на 11 май Альона ми се обади и каза, че й позвънили от частта, че карат тялото на Сергей.

- Синът ви е израснал в село Степной, вие също живеете там. Защо решихте да го погребете в Борзя?

- Отидох за тялото, да го взема в Степной. Но жена му помоли да не го откарвам. Тя каза, че няма намерение да се мести от Борзя, а и децата живеят тук, ще наглеждат гроба. По-късно ми казаха, че на гробището ще бъде издигнат паметник. Е, реших да ги оставя да погребат там: защо да разделям сина си и Альона? Заедно бяха 13 години, обичаха се, деца си родиха, той мечтаеше за син. Когато Серьожа тръгна да заминава, прегърна децата силно към себе си. По-малката не разбра къде отива, тя вече беше свикнала с командировките му, но по-голямата вече започна да разбира, попита го дали отива на война? В техния клас бащата на едно момиче загина в Украйна, така че тя се страхуваше. И синът ми започна да я успокоява, каза й, че отива в командировка, но я прегърна като за последен път. И от погледа му беше ясно: чувства, че няма да се върне, - спомня си Наталия.

"Армията превърна моя син в старче."

Сержант Сергей Царков, командир на рота за снайперски пушки, е роден в Степной през 1983 г.

– Зарад липсата на работа местните жители масово заминават за най-близкия град – Борзя. Така направи и Сергей, устрои се на военна служба по договор. Преди да се премести в Борзя, той беше здравеняк, спомня си Любов Кузмина, майката на Сергей. „Армията го направи слаб и болен. Той не разказа много за армията, но аз видях всичко с очите си. Напоследък беше страшно да го гледам. А къде само не е бил: и в Чечения, и в Цхинвал, и в Сирия, и в Дагестан е служил, а службата във военната част на Борзя го преобрази в старче. А на него и семейството му постоянно не им стигаха парите

Не знам какво говорят за огромните заплати в армията, но синът ми постоянно ми се обаждаше, молейки ме да му дам назаем пари за хляб. Питах го: "Нещо скъпо ли купихте, къде отидоха парите?" Той викаше, че нищо не са купили, просто не им стигали заплатите. И постоянно ми искаше така. А аз съм майка, с каквото можех, помагах.

- А не е ли мислил да смени работата, щом заплатата не го устройваше?

- Той искаше да напусне и да се махне от Борзя. Но не успя. Изпратиха го в Украйна.

Дори не можех да си представя, че ще го изпратят там. Говорих с него още през декември миналата година, исках да ме заведе в Чита на преглед, но той ме помоли да почакам. Каза, че го изпращат в Беларус за учения. Уплаших се, още тогава в неговата военна част се говореше, че нашите войски ще бъдат изпратени в Украйна. Но Сергей ме успокои, каза, че ще се върне през март и ще ме заведе на лекар.

Когато започнаха да говорят, че може да се озове в Украйна, започнах да го разубеждавам. Серьожа каза, че отиват на ученията, да не се тревожа. Дали е разбрал, че ще започнат военни действия, не знам. Но той така и не се върна от учението. Може би им е било забранено да говорят с близките си там? Ако е така, каква е тази измама? За това нещо ръководството им трябва да бъде разтакавано по съдилищата. - смята майката на починалия.

През последните 7 години Сергей Царков е бил редовен участник и победител в международните армейски игри в конкурса „Снайперски рубеж“.

- Преди 11 години загина дъщеря ми, - разказва Любов Кузмина. - Сега останах и без син. Командването каза, че е загинал, когато са отишли на разузнаване: карали бронетраспортьор, танк, синът ми седял с други колеги върху бронята, попаднали под обстрел. Казват, че избили всички, когато горели, вече били мъртви, но аз се съмнявам.

Не показали тялото на Сергей на майка му.

- Имал 90 процента изгаряния, ковчегът беше затворен. Поисках да го отворя, исках да го видя за последен път. Казаха ми, че е невъзможно, ковчегът беше запечатан. Казах, че съм готова на всичко. Но пак ми отказаха.

Исках да заведа сина си в Степной, да го погреба там, където е роден, израснал, завършил училище, но не ми позволиха да го направя. Така решиха снахата и командването, а аз му се все едно съм му никаква. Всички се разпореждаха със сина ми, а на мен дори не ми позволиха да го зърна за последен път. Това е нечовешко.

- Какво ви обясниха за това решение?

- Нищо. Аз бих разбрала, ако е заради това да ходят при него, да се грижат за гроба, но снахата и децата се канят вече да напуснат Борзя. Помислих си, че може да е заради парите, които държавата ни плати след смъртта на сина ми. Но аз получих много малко: по-голямата част от средствата се полага на моята снаха и трите деца.

Докато имам сили, ще ходя в Борзя и ще се грижа за гроба. И после, казва, щели да издигнат мемориал на мястото, където са погребани момчетата, загинали в Украйна. Но кога ще бъде? Там още гробове копаят, явно все загинали чакат, - казва Любов Кузмина.

По официални данни от началото на „спецоперацията“ в Украйна са загинали не повече от 51 военнослужещи от целия Задбайкалски край