Деян Кюранов: Да възстановим ОБЩНОСТТА

Деян Кюранов

Отляво цепят юнския протест от февруарския, “интелигенция” от “народ”.

Отдясно придърпват февруарския към юнския протест - за да засилят юнския. В крайна сметка – цепят и те.

Ето с такова цепене на обществената ни активност, като се огледаме след идните избори, ще видим, че сме “пак в тия”. Това го усещат мнозинството от политически мислещите хора у нас, независимо от всякакви различия помежду им. И има негласно съгласие, надпартийно и надсоциално, че да повторим майските избори няма да е добре.

От друга страна, и отдясно, и отляво се чуват лозунги като “сериозни промени” и дори “смяна на системата”. Но засега това са само лозунги. Защото политически мислещите у нас мислят най-вече партийно. И въпросът им се представя така: “Какви да бъдат тия промени, че хем да излезем от батака, хем да спечели моята партия?” Този въпрос няма отговор. Всички партии ще загубят от промените. И справедливо, защото всички имат вина. Затова не само не могат – те не искат да мръднат по-далеч от лозунгите.

А ако се замислим непартийно, нещата стават прости, без хем-хем, дето не го харесваше още политикът Бай Ганю. Въпросът става “Какви промени са нужни, за да излезем от батака?” Кои да излезем? - Ние. Кои ние? – Всички. Тук е разковничето. Да правим, да струваме, но да възстановим общността на хората в България. И никой да не бъде изключен. Да живееш в общност значи не просто да признаваш на всеки друг правото на живот, но и да си готов да му помогнеш да живее. Това не е черта, която можем да достигнем, а посока, в която трябва да поемем.

Последната обединяваща идея у нас бе националната и тя загина в националната катастрофа от 1918 година. Оттогава работим по схемата “цепене на общността”: селяните на Стамболийски трябваше да яхнат гражданите, за да се оправят нещата, но вместо това гражданите яхнаха тях, с преврат; комунистите трябваше да избият буржоазията, а фашистите – комунистите... Накрая комунистите победиха, избиха много “буржоа” и небуржоа, и обявиха “общонародна държава”. За едно мъничко малцинство тази държава беше и общност – общност на комунистическата идея; за друго мъничко малцинство това беше общност на страха и терора; за огромното мнозинство беше общност на страха който-не–ни-интересува. И трябва да си дадем сметка, че част от днешната носталгия по комунистическото време е носталгия по тогавашното усещане за общност – каквато и да е била тя. Нека не съдим това чувство. То е факт.

Сега имаме шанс да обърнем течението. През 1989 – 1991 имахме консенсус за промяна. Не го използвахме по най-добрия начин. Приложихме “пазарния механизъм” така, че докарахме обществото си до нулевата степен на човешко съществуване – война на всеки срещу всеки. А държавата ни, вместо да дава и на силни, и на слаби “пазарни актьори” равни шансове и да пази ред – се срасна със силните и почна да граби от слабите. Усещаме го и затова не ни се гласува, не ни се и протестира с перспективата за възпроизводство на такава държава.

Затова, вместо да спорим, дали февруарският протест бил като юнския, да работим, за да се обедини гражданската енергия на двата протеста, да обединим на дело “интелигенция” и “народ”. Хората от февруари да разберат, че случаят с Пеевски засяга всички у нас. А хората от юни да разберат, че всеки четвърти човек у нас да живее в абсолютна бедност – това е още по-неприлично от Пеевски. Такова взаимно разбиране е възможно, защото отговаря на истината. Но то иска сериозна политическа работа. Нашите партии поотвикнаха от политическа работа, замениха я с изборджийство и властвуване. Но сега имаме предостатъчно гражданска енергия - и протестна и интелектуална – за да свършим общата работа и без тях.

Дали ще променяме държавни структури и кои, дали ще реформираме партии или ще правим нови – това е част от средствата. Сега - да се съгласим за целта. Обсъждането на средствата е следващата стъпка.

*Авторът е политолого, програмен директор на Центъра за либерални стратегии.

Следете новините ни в GoogleNews