Евгений Дайнов: Махнете я тази! Разжалвайте я пред строя!

Прибирам се малко преди 22.00 часа от поредния доста добър концерт в Нов български университет в подкрепа на Украйна. Пускам късните новини. На ТВ екрана изгрява някаква чорлава жена, която ме гледа лошо. Освен че ме гледа лошо, нещо ми се кара.

Избеснях на секундата: Коя си ти, чорлава и лошо гледаща жена, че ще ми се караш? Обаче се вслушах и разбрах, че (за разлика от Бойко Борисов и присъдружните му фашисти) не се кара на мен. Кара се на украинските бежанци.

Кара се, тази чорлава, лошо гледаща и неугледна жена, на жени и деца, избягали от войната. И оставили мъжете си да умират в тази война, за да имат някаква държава, в която да се върнат.

Казвала се била Константинова. Била началник на бежанците. И им съобщава, че са боклуци, към които тя вече няма да има милост: „Закрилата е право, а не задължение!“ - съскаше тази рошава чиновничка от екрана, фиксирайки ме са безмилостен поглед, който помня от едно време от представителите на Народната милиция. Ако беше от НМ, да й простим: дошла от село, не може да работи нищо, станала милиционерша. Но – не. Тя не е от НМ. Което не й пречи да не разбира елементарното: щом на някой човек някакво нещо му се полага по право, то това означава, че някакви други хора имат задължението да му спазват това право.

Дотук – грандиозно невежество по елементарни неща, изяснени в Европа някъде около 17-ти век.

Тя обаче не спира дотук: „няма да позволя повече да тръгне нито един празен автобус, нито един празен вагон“. След титаничното, вселенско невежество виждаме да се открехва врата към онова, което в НМ се наричаше „единоначалие“ – „аз съм шефът, аз забранявам“.

Следва очакваното: „Развитието на ситуацията от този момент нататък е в ръцете на украинската общност в България“. Това е любимият похват на българските чиновници от четвърт век насам – да прехвърлят собствената си неспособност да се справят със служебните си задължения върху гражданите и техните организации.

Защо, пита се в задачата, Полша успя да приюти 4 милиона бежанци без драми? Поляците били по-богати от клетите българчета? Тогава какво да кажем са сиромашка Молдова, 17 на сто от чието население в момента са украински бежанци? Да са се оплаквали молдовците? Да са се карали на украинците?

И не, другарко, никъде в Европа украинците не са настанени в палаткови лагери, както лъжете. Не са. Никъде. Защото там, някъде, има солидарност.

Сещате се, драги читатели, какво следва, нали? След като тази свирепа жена обеща да вкарва украинците в лагери, защото били много претенциозни, тя нямаше как да не стигне до основна опорна точка на сегашния български фашизъм: че държавата харчи за украинците, а българите гинат от глад. Да я чуем: „Да, сигурно е имало и такива, които не са успели да запишат децата си на детска градина. Но нима това не се случва всеки ден с българите?“.

Щеше да бъде по-честно направо да обяви украинските майки и деца за унтерменшен – за „недокрай човеци“, в сравнение с висшата раса на българите…

И това се случва в държава, която по време на най-голямата си, днес невъобразима бедност, подслонява без истерии стотици хиляди македонски, тракийски и арменски бежанци. И нейните поети съчиняват песни и стихове за тяхната драма.

Позор.

По време на 12-годишния режим на ГЕРБ не съм си позволил нито веднъж да ги питам, как не ги е срам. Защото бях наясно: тези хора нямат нито срам от хората, нито страх от Бога. Те съществуват единствено, за да плячкосват. Сега обаче питам управляващите: Как не ви е срам? Как не ви е срам да имате вицепремиер с менталното устройство на фатмак от Народната милиция? Как не ви е срам да се позиционирате като модерни европейски хора, а да развъждате такива ретроградни екземпляри, все едно изкарани от нафталина на бай-тошовия социализъм?

Тази жена разполага със съзнание, което е изцяло бай-тошово и, в крайна сметка, руско. Няма начин някой да й обясни, колко не е права. Тя не разполага със софтуера да разбере такива обяснения, камо ли да подчини своето поведение на тях.

В продължение на няколко поколения българските чиновници култивираха у себе си омраза към гражданите – докато стигнаха до онзи момент, в който омразата се оказа единствената им емоция. Накрая започнаха да мразят себе си.

Махнете я тази. Разжалвайте я пред строя.

Паркирайте я някъде, където няма да вреди. Секретар на селско кметство би било добра идея, докато не я изгонят местните баби заради злия й нрав.

И се извинете, че тя ни опозори от ваше име.

Не е далеч времето, когато ще бъдете питани, какво точно правихте по време на войната. Какво ще отговорите? „Заключвахме в лагери украински жени и деца, докато техните мъже бранеха не само родината си, но и нас от руските орди.“

Засрамете се.