Сезонът на мъглите

Иво Иванов, Канзас 21 ноември 2017 в 14:30 62914 0

Лазар: разказ от Здравка Евтимова

22/04/2024

Дерида – отвъд клопките на пред-решен и пре-дрешен смисъл

Продължава от стр. 1

20 март 1909 г., Карлсруе.

„Тече! Тече! Макс, ела да видиш!“ Фриц Хабер – мъжът, чийто пистолет един ден ще се озове в ръката на Клара Имервар, тича и крещи като обезумял от етаж на етаж в търсене на асистента си Макс Майер. Току-що нещо много, много важно се бе случило в тъмната му лаборатория. Нещо, на което и аз, и ти, далечни приятелю, дължим част от себе си. Когато най-после Макс е довлечен в лабораторията на доктор Хабер, той не може да повярва на очите си. Невзрачна безцветна течност с безпогрешна миризма капе пестеливо, но уверено от кранчето на няколко скачени метални цилиндъра. Това, за което мечтаеха, за което бяха работили с години и което мнозина смятаха за невъзможно, се бе превърнало в неоспорима, тънка струя реалност! Светът никога повече нямаше да бъде същият. Гений! Доктор Хабер е гений!

Фриц Хабер

О, да, Макс е прав, няма никакво съмнение – доктор Хабер е гений, от тези, които се раждат веднъж на сто години. Докоснат от Бога, или слънцето, или Буда – в зависимост от това в какво вярвате. Но нека обясня защо.

Пустинята Атакама, Чили, 1900 година.

Защо ни доведе точно тук и точно сега машината на времето? Не е случайно, но нека първо ви представя един стар наш приятел – стръкчето пшеница. Без него сме буквално загубени, особено през 1900 година. Населението на земята е едва милиард и половина, но дори това се оказва твърде много за изтощената почва и нейната животодаряваща рожба – житото. Планетата ни вече не е в състояние да произвежда достатъчно от растенията, с които се храним и ние, и нашият добитък. Проблемът се нарича... азот. Стръкчето пшеница го иска под формата на нитрати – той ѝ е жизненонеобходим. Азотът е един от строителните материали на органичната материя. Той е в протеините ни. В ДНК-то на всяко живо нещо. Но земната почва – кухнята на нашата планета, изнемогва под натиска на стихийно нарастващото човечество. Азотът е в естествените торове, разбира се, но те са недостатъчни. В основен източник се превръщат чилийската селитра, открита тук, в пустинята Атакама, както и депозитите от гуано в Южна Америка. Тези залежи хранят целия свят и стават толкова важни, че за тях се водят войни. Запасите от тези ресурси обаче са ограничени и се очаква да бъдат изчерпани за броени години.

Няма достатъчно азот – няма достатъчно храна. В края на XIX век става ясно, че човечеството е изправено пред ужасяваща криза. Глад, болести и отчаяние надвисват като дамоклев меч над целия свят. Нужно е някакво решение. Нужен е спасител. Някой гений. По възможност много, много... рационален. Оказва се, че името му е Фриц Якоб Хабер.

Прусия, 1868-1910 г.

Фриц Хабер като млад

Рационалността винаги е била от огромно значение за Фриц Хабер. Тя се превръща в осмислящ механизъм и мотиватор на всяко негово действие. За Фриц теоретичното научно богатство винаги е било най-вече пътека към практиката. Рационалност – той ѝ принадлежeшe още от съвсем малък. Може би затова напусна синагогата и прие християнството въпреки гордите еврейски корени на семейството си. Та нали никога не би постигнал целите си, ако бе останал евреин в морето от институционен антисемитизъм, властващ в Прусия. Химията го влечеше от малък и особено физикохимията – възможността да манипулира елементите и техните съединения, да ги направи по-рационални. След като изгради зашеметяваща академична кариера и си спечели името на феноменален лектор и ерудит, Хабер реши да се заеме с нещо по-практично. Беше време да спаси света от глад и мизерия. Фриц искаше да дари човечеството с азот и знаеше точно къде да го намери – на най-очевидното място – в голямото навсякъде. Въздухът, който дишаме в момента, е 78% азот – планетата ни e буквално опакована в него. Хабер искаше да го фиксира – да го грабне от атмосферата и да го превърне в амоняк. Ако успееше, човечеството щеше да получи неизчерпаем източник на азотни торове. Край на глада! Край на мизерията!

Но Хабер имаше много сериозен опонент – старата, долна, опърничава вещица, наречена тройна ковалентна връзка. Сигурно я помните от учебника по химия в осми клас. Тази негодница е една от най-здравите, неразрушими връзки в природата. (Дори в Народното събрание няма да намерите такива връзки.) В нейната кокалеста прегръдка двата атома на азотната молекула (N2) не могат да бъдат разделени и си витаят нагло в атмосферата, напълно недосегаеми за растенията. Фриц обаче бе твърдо решен да удари жесток шамар на тройната ковалентна връзка. Според собствените му изчисления, ако успее да смеси атмосферен азот с водород под огромно налягане и висока температура, двата атома ще получат така мечтания развод и ще бъдат превърнати в амоняк. За подобен проект са му нужни екип, експериментална апаратура и средства. За целта Хабер се свързва с баденската фабрика за анилин и сода, позната ни под името BASF. Най-вече поради репутацията му зa рационалност шефовете на най-големия химически концерн в света отпускат необходимите средства. Това се оказва много, много мъдър ход.

Август 1901 г., Карлсруе.

Нямам представа дали Фриц е обичал Клара. Не съм сигурен дали свръх-рационалните хора могат да обичат. Знам със сигурност обаче, че е бил привлечен от нея. От красивото лице, златистите къдрици, перфектна фигура и изключителен интелект. Поискал е ръката ѝ почти веднага след тяхното запознанство. Тя отказала, но не защото не била влюбена в него. Искала първо да постигне целта си. Да стане учен и да докаже на себе си, че няма нужда да разчита в живота на мъжки попечител. Фриц не се обезверил. Кой знае, може би именно независимостта на Клара го е амбицирала допълнително. Единайсет години след своята първа среща двамата най-после сключват брак. В началото Хабер поощрявал научната кариера на съпругата си. Клара изнасяла лекции, но бързо започнала да се натъква на стена от мъжки шовинизъм. Това, което особено я наранило, били злобните слухове, че известният ѝ съпруг пишел нейните лекции.