Това мнение на Цветан Костурков във връзка с продължаващите протести беше изпратено до OFFNews на редакционната ни поща [email protected]. Публикуваме го без съкращения.

Честита пролет, господа! 68-ма е далеч и вече на никой не му се спори какво е било по времето на това лято в София. Факт е обаче, че пролетта на 2013-та дойде по-рано, факт е, че тази пролет изобщо се състоя. Пролет, в която трябва да вярваме и чрез дълго акумулираната, но непроявена гражданска енергия, да поддържаме. Факт е, че вече сме готови за по-доброто, узрели сме да си го поискаме, да се поизцапаме за него...

Тази пролет политиката се моделира от тълпата недоволни, от всички онези прекрачили прага на мизерничкото си съществуване и излезли навън. А къде са останалите? Къде са онези, които ги няма на площадите? Живеят ли те по-добре, доволни ли са, привърженици ли са на статуквото?

Лесно е да се изпусне нишката, а така тежко да се степенуват по важност събитията от последните няколко дни. Всъщност това би било сизифов труд, четене на контекста с различни очила или усещане за настроенията, идващи от различна по дебелина и удобство черга. А за тези, на които чергата е на моменти прозрачна и от десетки години вече не напускана, въпреки така горчивите неудобства, важното е добре направеният опит за повдигане на дълго провесваната глава.

„Осанна” или „Ликуй народе” – та ти съществуваш! Бяхме позабравили, обезверили се, неспособни да вярват в каквото и да било, най–малкото, че гражданска позиция е възможна и не само... Гражданска позиция, която да бъде достатъчно спонтанна, но така силна, стихийна и така упорита, за да доведе до някакъв вид реакция от страна на другата реалност – управляващите. До преди няколко дена, позиция нямаше, или ако имаше тя беше заявявана или в задимени селски и квартални барчета или в анонимното интернет пространство, като и в двата случая имена няма, отговорност - още по-малко. Правилен избор може би също няма. Нужна беше само позиция, зад която застава отговорност за победите, загубите, понесените обиди или желанието за по-добро „утре”, което да ни намери тук.

И все пак голяма част от обществото осъзна,че докато има политизиране на проблемите, ще има и злоупотреби с националната съдба. Моделът е не добре познат, а изживян няколко десетки пъти. Изчерпан е и не може да се борави нито със същите инструменти, нито със същите лица, формации, реплики, спекулации...

Сигурно е обаче, че историята ще помни, пък скоро някой и ще съди, за това какво се случи вчера и за това, което ще се случи след няколко дни.

И въпреки политиката, не трябва да се забравя, че отговорност се носи за това, което е направено или не, за онова което е казано или премълчано... С лебедов пирует и с ясната цел да измести фокуса от нестихващия скандал, разиграващ се няколко дни, на 21.02.2013 г. премиерът хвърли бомба със закъснител в полето на етническия мир. През 90-те години на миналия век Слободан Милошевич доказа на света колко актуална и крехка е темата свързана с етническия мир, а няколкото различни нации и техните индивидуализирани представители демонстрираха жестокост, за чието съществуване в сърцата на тези съвсем обикновени хора никой не подозираше. Ясно е на кого и защо бе нужно това главозамайващо скандализиране, но нима няма крайни граници в тази игра? Може би темата ще отмине, няма да има нужния отглас и дано всеки Бог бъде с нас в това отшумяване на една етнически болна тема. Но не е ли това още една демонстрация докъде може да стигне политическият елит в преследване на техните вятърни мелници?

Може би от тази гледна точка гражданите изглеждат само като лоялен или потенциален електорат, проценти от социологически проучвания, резултати от доклади, податлива на PR ходове маса...

Но от гледна точка на Гражданина най-важното би трябвало да е неговото пробуждане от мъчителния махмурлук. Заявената позиция и желание за промяна, които обаче не трябва да потънат в добре изиграните маневри на властимащите, а да продължат да съществуват и да се обърне особено внимание на формата, която придобиват. И ако народът до преди няколко дни беше дълбоко замразен и несъществуващ субект, то от няколко дни той възкръсва от собствената пепел. Само до преди няколко дни, гражданското общество лежеше бутафорно погребано на базата на съвкупност от липса на случки, но едва сега предстои неговата истинска възможност за провал. Сега, когато всичко е започнало и отговорността е поета, а кърпата е хвърлена. Оттук насетне започват дългите дни на изпитания за това наистина ли искаме да си получим обратно възможността за по-добър живот. Един решаващ изпит преди други решаващи ходове, пропити от спекулация и желание за власт на всяка цена, от желание за поддържане на лесно контролируемото статукво... Готови ли сме за исторически събития, които ще бъдат провокирани или последвани от самите нас?

Готови ли сме за последствията...