Странната война

Проф. Михаил Станчев 03 юни 2024 в 18:39 6174 1

Проф. Михаил Станчев

Снимка Ласко Георгиев

Проф. Михаил Станчев

Зад планините и зад горите има една Mалка страна.

Там живеят животни с добри очи, там животът е изпълнен с любов,

Там има чудодейно езеро от искри, където няма зло и скръб,

където Жар птица живее в дворец и дава светлина на хората!



Вероятно всеки от нас би искал да живее в такава Малка страна, където "животът е пълен с любов", където винаги е пролет. Но кой ще ми каже и покаже къде е тя?

Ние, бившите съветски граждани - украинци, беларуси, евреи, българи, татари и накрая руснаци, които живеехме в бившата съветска страна, където различни народи, с различна, но посвоему красива култура, с различна религия, съжителстваха мирно, но всички вярваха, че живеят в най-щастливата страна. Или поне искахме да вярваме. Но никой не вярваше и не мислеше, че хората, които някога са живели в една страна, ще се мразят, ще се бият помежду си. Дали това е "Mein Kampf" на руския народ, или само на Путин? Или може би не само на него? Защо и за какво? Въпреки че на пръв поглед отговорът е очевиден, ще се опитаме да отговорим на тези трудни въпроси.

Въпреки че въпросите ще бъдат много повече от отговорите!

Русия, вместо да се превърне в притегателен център за всички народи, населявали някога тази огромна територия, вместо да развие преди всичко собствената си територия в икономическо и политическо отношение, вместо да изгради една наистина демократична, социално ориентирана държава, в която собственият ѝ, преди всичко руски народ, да се чувства господар, като същевременно осигури благополучно съществуване на коренните народи, които са я населявали, Русия запази имперската си същност на колониална държава, при феодални методи на управление и безпрекословно подчинение на централните власти, направиха точно обратното - събудиха центробежни стремежи на народите, които се стремят да избягат по на далеч от “ръката на Москва” и да търсят алтернативни пътища за взаимодействие с други страни и народи.

Русия, която винаги е декларирала пред целия свят, че е най-мирната държава, че никога не е нападала никого, през XXI век разгърна най-бруталната, цинична и в някои отношения много странна война. Странна в смисъл, че войната всъщност се води, но без да се обявява самата война, прикрита от странното КГБ-шко понятие "специална военна операция". В Русия самата употреба на думата "война" по време на война се наказва с наказателно преследване.

Това не е ли странно?

Обикновено странна се нарича войната в навечерието на Втората световна война, когато след като хитлеристка Германия напада Полша на 1 септември 1939 г., два дни по-късно, на 3 септември, Англия и Франция, обвързани от задълженията си към Полша, обявяват война на Германия. Въпреки обявяването на войната обаче двете страни на практика не влизат във военни действия, с изключение на случайни локални сблъсъци между воюващите страни, безопасно прикрити от отбранителните линии Мажино и Зигфрид. За да се забавляват войниците, им се изпращат групи от артисти, които изнасят концерти и организират спортни състезания, за да поддържат формата на войниците.

Периодът на "странната война" е използван от Германия като стратегическа пауза до ноември 1940 г., преди Адолф Хитлер и неговата военна машина да направят решителния скок за завладяване на цяла Европа.

Странността на днешната война, започната от Русия срещу Украйна, според мен се състои в това, че войната всъщност се води от 2014 г., но войната не е официално обявена и дипломатическите отношения не са прекъснати. Едва 24 февруари 2022 г. постави всичко на мястото му. Военнопромишлената и ФСБ-върхушката на Кремъл показаха агресивния си характер, като обявиха така наречената "специална военна операция" след концерт, посветен на 23 февруари - Деня на защитника на отечеството.

Операция срещу кого е това? Срещу "единния народ", както го нарича Путин? Значи той се бори срещу собствения си народ?

В известен смисъл - да, но в известен смисъл - не, защото Украйна не е Русия, а украинците не са руснаци. Никога, през цялата си история, не сме заплашвали руския си съсед и не сме имали претенции към неговата територия, за разлика от самите руснаци. Путин и неговото обкръжение, след като отприщиха войната срещу Украйна, я отприщиха и срещу собствения си народ.

Украйна даде на Русия атомните си оръжия и всичките си ракети, като показахме на целия свят, че всяка страна може и трябва да бъде свободна от ядрени оръжия (и не само), използвайки Украйна за пример, а в замяна получихме фалшивото обещание на САЩ, Великобритания, Франция, Китай и Русия да "зачитат независимостта и териториалната цялост" на нашата страна в съответствие с Будапещенския меморандум. Същото обещание за "независимост и териториална цялост на запорожките казаци - Хетманщина" някога бе дадено от Московия на Богдан Хмелницки през 1654 г., след подписването на Переяславските споразумения. Същото обещание бе дадено от Съветска Русия на Украинската народна република през 1918 г., с която тя трябва да преговаря в съответствие с условията на Бресткия мир. Същото (обещание за признаване на независимоста и териториалната цялостност на Украйна) бе направен и по време на подписването на т.н. голям договор между Украйна и Русия през 1997 година.

Може ли прехвърлянето на ядрения потенциал на Украйна да се счита за фатална грешка?

Смятам, че да! Да, защото този арсенал (третият по големина в света) можеше да бъде значителен възпиращ фактор за евентуални агресивни намерения от страна на Русия. Украйна имаше 176 междуконтинентални балистични ракети SS19 и SS24, 43 стратегически бомбардировачи ТУ-95 и ТУ-160, стратегически ракети с ядрени заряди - от 1500 до 2150, тактическо ядрено оръжие от 2600 до 4200 ракети. Въпреки че украинският президентът Леонид Кравчук се оправдаваше, че цялата система за управление на ядрените инсталации се намира в Москва. А и самите ракети били към края на живота си.

Но като се има предвид, че Украйна беше една от водещите страни производители на ракетни системи в света и разполагаше с отлични специалисти в тази област, това не беше проблем. Ръководството на Украйна се оправдаваше с факта, че страната не разполагаше нито с пари, нито с технически средства, за да поддържа ядрения си потенциал. А Украйна по онова време имаше пари и рейтингът ѝ сред бившите съветски републики беше най-висок.

Осъзнавам, че е трудно да се даде еднозначен отговор на този въпрос. Страната ни не можеше да пренебрегне външния фактор. И САЩ, и Русия настояваха Украйна да си предаде ядреното оръжие. Само че американците настояваха то да бъде унищожено, а Русия настояваше то да бъде дадено на нея. В крайна сметка американците се съгласиха ядреното оръжие да се предаде на Русия, защото президентът Бил Клинтън беше във възторг от Борис Елцин, който за пръв път в руско-американските отношения бе тържествено приет в Конгреса на САЩ. Цивилизованият свят виждаше в Русия новите надежди за световното устройство. Този урок нито американците, нито европейците така и не го научиха, защото същото беше повторено отново след идването на Путин. Те го възприеха като нов проевропейски лидер, с когото може да се преговаря и да се вярва на обещанията му.

Наивните американци и европейци не разбират, че и Елцин, и Путин са с азиатски начин на мислене - казват едно, мислят друго, а правят трето.

На 24 октомври 1991 г. Украйна официално обяви за безядрения си статут, съгласявайки се, че за времето докато не бъде напълно ликвидирано в Украйна ядреното оръжие, то ще се намира в подчинение на общото командване на Стратегическите сили на Руската Федерация. Още през 1992 г. украинският опозиционен политик Вячеслав Чорновол настояваше пред Кравчук да не дава ядрения потенциал на Русия. Американският учен, професор на Чикагския университет Джон Миршаймер през 1993 г. публикува статия, в която предупреди, че Украйна без ядрено оръжие вероятно може да бъде нападната от Русия. Той изрично подчерта, че Украйна трябва да си запази ядрения си потенциал с цел предотвратяване на война от страна на Русия, което може да доведе новото завладяване на украинската територия и нарушаване на мира в Европа.

Нито Чорновол, нито проф. Миршаймер бяха чути тогава.

Явно тогавашното политическо ръководство нямаше политическа воля да отстоява своята независимост. Доколкото си спомням, през 1992 година САЩ предложиха на украинската страна, ако тя се откаже от ядрения си статус, да и осигурят безопасност като на свой съюзник извън НАТО. Украйна дори не обсъди този вариант. Явно властите в Киев не разбраха за како става дума. На власт тогава още беше старата партийна номенклатура, която се плашеше от самата дума - НАТО! А през 1994 г. вече новия президент на Украйна Леонид Кучма подписа Будапещенския меморандум, искрено надявайки се, че такива страни като Русия и САЩ, а също Великобритания, Франция и Китай ще станат гаранти на украинската независимост.

Не е ли странно, че след като през 1991 г. признава Украйна за независим субект на международното право, Русия подписва договора с нея едва през 1997 г.? Причината за това забавяне е изясняването на отношенията между двете държави по въпроса за Крим. Този въпрос бе повдигнат по време на първите преговори между Украинската Народна Република и Съветска Русия през 1918 г., но окупацията на Украйна (включително Крим) от германските войски не позволява да се реши този въпрос. След образуването на СССР през 1922 г. Украйна е включена в състава на съветската империя и кримският проблем излиза на дневен ред едва през 1954 г., когато кримският регион, въз основа на икономическа и политическа целесъобразност, е върнат на Украинската ССР.

Да обещаеш и да изпълниш са две съвсем различни неща! Русия е свикнала да обещава, но да не изпълнява обещанията си. В историята на "братските" отношения има много странни неща и въпроси. В серия от статии като тази, ще се опитам да отговоря на някои от тях. 

Очаквайте продължение!

Б. ред. - Проф. Михаил Станчев е известен учен историк от Украйна. Той е етнически българин, роден в Казахстан по време на репресиите на Сталин срещу нашите сънародници в СССР. Основната част от научната дейност на проф. Станчев е свързана с град Харков. Там той продължава да преподава в Харковския университет. Във висшето училище дълги години Михаил Станчев ръководеше катедра „Нова история“. Автор е на голям брой книги и монографии, част от които са преведени и на български език. Сред тях са „Третата световна. Битката за Украйна“ (в съавторство в Юрий Фелщински), „Д-р Кръстю Раковски – държавник, политик, дипломат“ и други.

    Най-важното
    Всички новини
    Най-четени Най-нови
    За писането на коментар е необходима регистрация.
    Моля, регистрирайте се от TУК!
    Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

    1005

    1

    Зла свекърва

    03.06 2024 в 22:15

    Надявам се, че и останалите статии на проф. Станчев ще бъдат публикувани в Оффнюз. Винаги чета коментарите му с интерес, защото е ерудиран и познава много добре историята на отношенията между субектите на СССР и по-късно на РФ с държавите, обявили независимост. А това, че е българин, може само да ни кара да се гордеем с него.
     
    X

    Войната във въздуха на фронта в Украйна - част II