Тютюневата фабрика

София, 1935 година.

Градът се пробуждаше бавно. В ранните часове на деня улиците около булевард „Клементина“ (1) вече пулсираха с тропота на конски каруци. Всички бързаха да закарат стоката си на Женския, Солния, Конския, Говеждия, Медния пазар или на Житното тържище. По улицата преминаваха претоварени талиги с осолена козя пастърма, суджуци, планини солена риба, качета със сланина, сирене, масло и какво ли не още. След половин час зад тях тръгнаха бавно амбулантните търговци, които будеха с виковете си и най-тежко заспалите столичани. Продавачите предлагаха от пиле мляко.

След тях утрините притихнаха. Чуваше се само трамваят, който стържеше по завоите около Руски паметник. Преди да заобиколи градинката с обелиска, той звънеше три пъти, сякаш се извиняваше, че пак закъснява. В него се качваха сънените работнички от нощните смени на околните предприятия: бонбонената фабрика на ул. „П.И Алабин“, тютюневите цехове и др.

От двете му страни домовете бяха малки и тесни, повечето нови, сковани буквално за една нощ. Те принадлежаха на новозаселниците от Македония, които по правило строяха нощем до нареждането на покрива, за да бъде къщурката завършена, както е по закон, и да не може на сутринта общинските служители да я съборят. Останалите празни парцели бяха оградени с изгнили дъски, а бараките в някои от тях бяха с провиснали стрехи. Местата между къщите обаче бяха обширни, така беше почти във всички близки махали под центъра. Тротоарите бяха окаяни и кални. А там, където свършваха, имаше тучни ливади, върху които щипеха трева многобройни стада биволи, овце, че и кокошки от близките къщи.

На „Клементина“ имаше тютюнева фабрика - истинска тухлена крепост. Беше на Исак Арав и синове (2). Висока, мълчалива, работеща на три смени. Финият прах от тютюна се лепеше по лицата на работничките, по косите и роклите им, влизаше в сънищата им. Вътре се чуваше само бръмченето на машините и тихото, почти молитвено шумолене на хилядите изсушени тютюневи листа, които отиваха към ножовете за рязане.

Първата смяна жени се стичаше към вратите ѝ, шепнейки за изядените от инфлацията заплати и кризата. Вътре жените се нареждаха по работните си места като войници. Пръстите им бяха жълти от никотина, очите – червени от лампите. Те сортираха тютюна с движения, които приличаха на свещенодействие. Но не беше свещенодействие, беше проклятие. Въздухът плътен, с нож да го режеш. Стотиците женски ръце редяха тютюна на машините за рязане и пълнене. Някъде в дъното боботеше машина, която бълваше милиони късове цигари. Други ръце ги подреждаха в кутии с надпис „За износ“. Износ към света от Берлин до Лондон, който никога нямаше да види тези ръце.

---

Улица „Шипка“ още спеше. Къщите на по-заможните жители, имаха красиви гипсови орнаменти по фасадите и мраморни статуи в дворовете. Елена Димова ставаше всяка сутрин (по-рано дори от слугините) и излизаше тихомълком през черния вход. После тичаше до ул. „Търговска“, където се качваше на трамвая за две спирки. Стигаше до площад „Свети Крал“ (3), за да се прехвърли после на мотрисата, която отиваше към Княжево. И тя като другите работнички влизаше всяка сутрин през портала във фабриката – точно в шест без пет.

Името ѝ на ведомостта беше Миланова. Баща ѝ имаше десет аптеки в София и още толкова в провинцията. Майка ѝ превеждаше Пол Валери, Стефан Маларме и други френски автори и четеше откъси от произведенията им в салона на Дома на изкуствата и печата (4) на улица „Г. С. Раковски“.

Елена криеше произхода си. Младата жена не искаше никой да знае, че обитава богат дом на улица „Шипка“. Че има слугини, които гладят дрехите ѝ, че може да си позволи да живее в охолство, което нейното семейство можеше да подсигури за сто години напред. Тя искаше само да пише. Не за салони и бални рокли, нито пък за почерпени джентълмени и капризни баронеси, за разглезени князе и метреси, а за онова, за което никой не пишеше: за фабриката.

Вече беше замислила сюжета на книгата си – за героите с жълти пръсти и потъмнели от тютюна нокти, за работничките, за кашлицата, която започваше като драскотина в гърлото и свършваше с кръв в кърпата.

Работното ѝ място бе до Мария от Княжево, която имаше четири деца и глас, който звучеше като надраскана грамофонна плоча. Нищо чудно - в къщи пушеше по три кутии цигари.

– Ти не си от работническата класа – каза ѝ Мария още на втория ден с грапавия си тембър – Ръцете ти са чисти, розови, нежни и не са пригодни за тази работа.

Елена само се усмихна и продължи да реди листата. Чисти и нежни ръцете ѝ щяха да останат само още две-три седмици. А след още няколко месеца никотинът щеше да направи ноктите ѝ кафяви почти завинаги.

Вечерта се прибираше след смяната си в голямата къща на улица „Шипка“ по същия маршрут, по който се изнизваше сутрин. Влизаше през слугинския вход, слизаше в мазето и миеше ръцете си със сапуна за пране до кръв, за да махне кафявото от тютюна. Накрая, след като се убеди, че никой не я е забелязал как изтрива следите от фабриката, сядаше да пише преживяното. Машината тракаше на листа:

„…Днес една жена ми каза…. Фабриката е като лабиринт от съдби…….всяка история….. болката е огромна.…..“

Всеки ден от втория етаж на фабриката я наблюдаваше Петър Салабашев, главният счетоводител. Висок, слаб, с мустачки, подстригани под конец. Имаше очи на човек, който не само брои пари, а разбира и от хорски слабости. Той вече беше източил от фабриката над триста хиляди лева през фалшиви транспортни фактури. Помощникът му Георги Праховски – вечно уплашен дебелак с потни длани, само подписваше и го следваше мълчаливо по петите. Салабашев крадеше с елегантност, с каквато други свиреха на пиано. Беше виртуоз в двойното счетоводство.

- Транспортирането какво е? Един водопад. Всичко минава и заминава. Както знаем, водата тече само надолу – обичаше да казва Салабашев на ортака си.

Двамата прехвърляха суми от една сметка в друга, отчитаха фалшиви фактури и го правеха умело, както акробати жонглираха с топките си. Крояха планове да фалират „Исак Арав и синове“, да я източат и обезкръвят за колкото се може по-кратко време, да си разделят печалбата и да изчезнат. Планът им беше да заминат за Лондон, където никой нямаше да ги пита нито за миналото, нито за парите им.

Един ден Елена се качи в кантората на централното управление за нова работна карта. Там бяха и счетоводителите. Стаята миришеше на одеколон „4711“ и разлято мастило.

– Госпожице Миланова – каза Салабашев, без да вдига поглед от книгата – или по-скоро госпожице Димова?

Тя пребледня. Счетоводителят вдигна поглед и се усмихна. Усмивката му беше като ухапване от змия.

– Не се плашете. Аз също играя театро. Само че съм по-отдавна от вас в тоя занаят – каза Салабашев и остави писалката си в мастилницата на бюрото.

– И каква е вашата роля? – попита тя.

– На честен човек – усмихна се той. – Най-трудната.

Така започна всичко.

Следващите месеци той я ухажваше с постоянството, с което тихомълком крадеше. Носеше ѝ теменужки, увити във вестник. Четеше ѝ модната Елисавета Багряна, докато се разхождаха из центъра или в Княжевската градина. После сменяха маршрута и сядаха на пейките в градската градина срещу фонтана, където през пролетта миришеше на люляк. Салабашев водеше Елена на театър или намираше скъпи билети за гостуващите италиански оперни артисти с "Палячи" от Леонкавало или „Аида“ на Джузепе Верди.

- Ти си различна – казваше ѝ той. В тона му имаше нещо гальовно. Държеше се джентълменски, като герой от филмите. Но всичко беше фалш.

- Не се оплакваш. Как го правиш? Защо го правиш?– питаше той. – Как така богата наследничка работи сред тютюневия прах и мръсотия? Не го разбирам?!

– Защото искам да пиша истината. Не тази от вестниците.

– А каква е истината според теб?

– Искам да разбера как живеят тези хора, как дишат, раждат и как умират. Те и децата им умират – отговаряше тя. – Искам да напиша истината.

Постепенно Салабашев ѝ завъртя главата с измамни очаквания. Тя се смееше. Той също. Тя – защото беше млада и наивна. Той – защото знаеше, че я лъже и се радваше, че тя не го забелязва. Салабашев плетеше паяжината си и само се надяваше някой ден в нея да попадне фирмата на баща ѝ.
…………….

До зимата фабриката фалира. Фиктивните доставки и подкупените инспектори я доведоха до пропастта. Вестниците пишеха с огромни букви: „Кражби за милиони“, „Пладнешки обир“ и прочее тлъсти заглавия.

Детективите надянаха белезниците на китките на Георги Праховски. Нещастният помощник-счетоводител на хитреца Салабашев изгоря като бушон, както бе предвидено от мозъка на операцията. Дебелакът с потните розови бузи отиде в затвора и плака като дете, когато го арестуваха.

– Аз само подписвах, господин следовател! – викаше той и попиваше лицето си с носната кърпа.

– Салабашев ми казваше „подпиши, тук, подпиши там“. Аз само слагах подписа си. Аз съм невинен! – крещеше по коридорите на участъка арестуваният Праховски, докато го влачеха към ареста.

Салабашев седеше пред стаята на следователите в полицейското управление, слушаше разпитите през вратата и пушеше цигара. Беше спокоен. Елена го чакаше на пейката пред участъка и не чуваше как разпитват Праховски.

– Ти ли беше? – попита го тихо тя, когато Салабашев излезе – Ти ли нагласи така нещата?

– Разбира се, че не – отвърна той и я целуна по челото. - Праховски сам си е виновен, може би е жертва на обстоятелствата. Не знам. Но аз не съм, както виждаш мен ме пуснаха. Апропо, ти скоро ще бъдеш моя жена.

Сватбата беше през юли в храм „Свети Крал“. Бащата на Елена стоеше до нея с лице на човек, който погребва дъщеря си жива.

– Този е мошеник – каза ѝ той предишната вечер преди венчавката – Чувствам го с цялото си сърце.

– Възможно е – отвърна тя. – Но аз го обичам. И той ще се промени. Аз ще го променя, татко.

– Никой не се променя, Елена. На такива като него само маскировката става по-добра.

– Той ме разбира – отвърна тя. – Искам да пиша за хората… говорили сме много пъти, той знае за това. Освен това той пръв ме разкри, че не съм тази, за която се представям. Той е проницателен, татко. Умен е. А и ми обеща за много неща…. не мисля, че ще ми навреди.

Делото с фалита на фабриката постепенно отмина. Както казват старите хора - всяко чудо за три дни. Счетоводителят Салабашев остана чист, а нещастният Праховски бе пратен в Софийския централен затвор за 10 години. Самоуби се в килията си още на втората седмица.

Измамникът тихо влезе в семейството на тези честни хора - Димови. И вместо това да го промени към добро, да го насърчи да захвърли маската на мошеник и да заживее нормално, както смяташе Елена – го озлоби още повече срещу всички тях.

---------------------

Нотариусът на улица „Ивайло“ 5 подаде всичките документи на Димов. Аптекарят въздъхна и подписа лист по лист покупката на тютюневата фабрика. Старият го правеше, за да не останат работничките на улицата. За да не остане дъщеря му с разбито сърце. Адвокатите и финансовият му директор го убеждаваха, че сделката не е изгодна и парите няма да са добро вложение. Други му казваха, че тази покупка е окрупняване на капиталите, което дори е по-добре, отколкото да поглъща нови аптеки и да се разширява по познатия му стар начин.

Зетят Салабашев беше в стаята и гледаше как в капана влиза новата жертва. Усмихна се угоднически на тъста си, а на улицата се самопредложи да го назначи за директор на фабриката. Така и стана. Фабриката отново оживя: нови машини, по-добри заплати, повече продукция.

- Сега съм честен - залъгваше той Елена.

Нощем оставаше в избата под къщата на Димови на улица „Шипка“, точеше вино, пушеше и кроеше планове как да удвои кражбите си. Скоро започна да носи костюми от лондонски шивачи. Усмивката му стана по-широка, очите – още по-хитри. Елена мълчеше. Мислеше си дали баща ѝ все пак не беше прав.

Появи се дете – момче с очи като на майка си, което скоро тичаше из градината, без да разбира игрите на големите.

Но войната дойде – 1941 година. София се изпълни с немски униформи. Фабриката работеше на още по-големи обороти – тютюн за войниците на фронта, по-големи печалби за Димов, но и чували с пари към двойното счетоводство на Салабашев. Вълкът смени козината си, но нравът му никак не се променяше.

Една зимна вечер през 1943 година семейството чу по радиото за разгрома на германската армия при Сталинград, за падането в плен на генерал Фридрих Паулус и около сто хиляди германски войници.

Салабашев взе да се увлича по комунизма, тайно се отбиваше на сбирки на социалисти. Шепнеха с приятели в кафенета за бъдещия близък крах на Третия Райх.

- Бъдещето е червено – казваше Салабашев на приятелите си – Това е неизбежно! Сталин е по-силен от Хитлер.

Една вечер пренесе архива в една барака в двора под предлог, че в кабинета му е тясно за толкова много документи. После намери двама бараби, на които заплати по двеста лева, за да подпалят бараката. Така унищожи всички документи, които можеха да го свържат със старите финансови вреди или пък с кражбите от последните години, когато вече тъстът му Димов беше собственик на фабриката.

-------------------

След преврата на 9 септември 1944, когато Червената армия влезе в България, Салабашев смени меката си филцова шапка с каскет. Английските костюми, вратовръзките, ризите и златните ръкавели бяха прибрани в мазето. Записа се в Българската работническа партия (комунисти) на новия партиен вожд Георги Димитров. Улиците бяха пълни с червени знамена и хора, които викаха „Смърт на фашизма!“, а Салабашев беше сред първите. Черното кожено палто му стоеше като втора кожа. Говореше за народа, лъжеше, че мисли само за доброто на хората.

- Ние сме новият свят! Да живее Червената армия! Смърт на буржоазията! Да живее народната власт! - викаше на митинги.

Преди да започне национализацията, беше убеден, че фабриките на богатите трябваше да се отнемат веднага и да са на народа.

„Димов е крупен буржоа. Изедник, експлоататор и доказано опасен и вреден за народа. Той е класов враг!“ - докладваше той в доносите си за тъста си. Беше се намърдал във властта и се опитваше да се отърве от миналото си. Не трябваше да остава в това семейство, щеше да навреди на себе си. Заживя отделно в една квартира на улица „Марин Дринов“ 5, на някакви бивши богати фабриканти, които бяха набързо изпратени далеч от столицата в Силистра.

Фабриката за тютюн на Димов и веригата му аптеки станаха държавни. Салабашев спешно трябваше да се отрече от Елена и семейството ѝ. Същата вечер влезе вкъщи с червена лента на ръкава.

– Другарю Димов – каза той на тъста си – фабриката вече не е твоя. Тя е на народа. Аптеките ти също са одържавени. Вие сте отпадък от миналото.

– Елена, събирай багажа. Само най-необходимото - продължаваше да нарежда той.

– Къде отиваме? – попита учудена Елена.

– Не отиваме. Вие отивате. В Бяла. Аз оставам тук – да служа на народа.

Димови бяха интернирани в Бяла, селище до морето, където къщите бяха мрачни като небето. Градът бе малък, времето бе спряло някъде около 1918 година. Сградите прихлупени, ниски, дворовете – кални…

Елена, с дете на ръце, се озова в изгнание – с къща без градина, с библиотека без книги. Нощем ги хапеха дървеници. Баща ѝ, старият Димов, се разболя от скръб.

- Той ни предаде и съсипа, дъще - казваше възрастният мъж.

-----

Минаха няколко години, Салабашев стана голяма клечка в комисията по политическа етика и цензура. Отговаряше за цензуриране на всяко потенциално опасно и алтернативно на марксизма писание. Усмихваше се под мустак. Сега го беше пуснал по-гъст, като на другаря Георги Димитров, когото всички големи и малки началници имитираха. Пушеше лула - пак като него, отдавна беше захвърлил скъпата си табакера с брилянт, с която приличаше на градско конте.

Елена седеше пред пишещата машина – стара, донесена от София, и пишеше. Спомени за фабриката, разкази за работниците, меланхолични истории за София на тридесетте.
Но никой не искаше да издава книгата на една интернирана. Издателите мълчаха. Само един беше честен и каза на Елена:

- Госпожо, Салабашев е главният в комисията. Това, което пишете, е контрареволюционно. Ще си имам неприятности. Вие също.

Тя знаеше тайните на бившият си съпруг – кражбите, лъжите, фалшивите документи. Досещаше се и за подпалените архиви, доносите, които бяха изпратили баща ѝ и нея в този забравен от Бога край.

В тихите нощи, докато гледаше как детето спи, сякаш се връщаше в градината на улица „Шипка“. Но мислите ѝ оставаха затворени, както и чекмеджетата, където криеше ръкописите си увити в стари вестници.

Салабашев усещаше заплахата – получаваше писма с анонимни предупреждения, че бившата му жена ще го предаде на властите. Бяха писани на ръка от един от издателите, който бе чел и отхвърлил ръкописите на Елена. Но сега се опитваше да спечели приятел в средите по-нагоре, от столицата. Пликовете пристигаха в кабинета му, описваха подробно пасажи и свършваха с „това е една жена, която знае много“.

Той ги късаше с треперещи ръце, гореше ги в пепелника си, пушеше още една лула и се оглеждаше в огледалото. След дълго взиране в отражението си виждаше как маската му се разпада.

Една есенна вечер през 1948 година той се качи в колата си и пое по пътя към Бяла. Дъждът барабанеше по стъклата, а мислите му се въртяха около миналото – фабриката, която бе източил, жената, която бе измамил, детето, което никога не бе видял да расте.

„Тя е слаба, ще се предаде“, мислеше си той, стискайки волана. Но на един рязък завой машината се подхлъзна върху калта на пътя, металът се сблъска с дърво. Животът му свърши в миг.

На сутринта новината стигна до Елена, която седеше до машината си. Тя заплака – не от скръб, а от облекчение.

Минаха години. Животът в Бяла се превърна в тиха рутина – калните дворове си бяха там, пишещата машина тракаше. Само морето шепнеше за далечни и непознати светове. Баща ѝ се върна в София след амнистията, но фабриката отдавна бе национализирана, машините ѝ боботеха за „народа“, а старите и новите работнички с жълти пръсти кашляха както и в миналото. Понякога, в тихите нощи на Бяла, Елена мислеше за София от тридесетте, макар сенките от миналото да бяха избледнели: за трамваите, които стържеха по завоите, за миризмата на тютюн. За любовта, която се оказа лъжа, изтъкана от фалшиви сметки.

Всичко бе описано на страниците от пишещата машина, запълнени с една вечна история, която чака да бъде прочетена.

(1) булевард „Клементина“– днес бул. „Александър Стамболийски“
(2) Фабриката се е намирала на ул. "Клементина" - днес бул "Ал. Стамболийски" 139 на пресечката с улица "Одрин". Тогава в покрайнините на някогашна София. Фабриката е била собственост на дупнишкия евреин и търговец на тютюн Исак Арав, разполагала е с близо 200 души персонал.
(3) площад „Свети Крал“ – днес „Света Неделя“
(4) Дом на изкуствата и печата – средище на творци на улица „Г. С. Раковски“ и ул. „Граф Н. Игнатиев“. Сградата е унищожена по време на бомбардировките през януари 1944 г. През 50-те на същото място е застроена нова сграда.

Следете новините ни в GoogleNews