Quantcast

Текст за коледни картички: разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 12 декември 2015 в 08:09 8666 0

Здравка Евтимова. Снимка: Сергей Антонов

- Някои няма да го подпишат – това бяха думи на Змеицата Мелина, заместник ръководител на нашата структура, когато преди Коледа главният мениджър нареди всички да подпишем поздравителната Коледна картичка до господин Силянов, нашия висшестоящ в столицата.

- Може би текстът, който съм написала, е неубедителен – изрекох с ужас аз.

- Тодорке, я ела тук – викна ме по телефона мениджърът на провинциалната ни структура господин Баров. Истински орел. - Всъщност не идвай. Напиши един текст по така. Разбра ме, нали? Коледа, Нова Година и така нататък сърдечни пожелания за господин Силянов. След три минути те чакам с готовия текст.

Докато се чешех по главата, телефонът иззвъня. Отново орелът.

- Да е нещо от душа. Я ела.

Оттичах в офиса му. Единият му компютър пееше и коментираше. Вторият разказваше новините от София, а на третия беше сайтът на летище София. Дали геният се готвеше да отлети някъде и да ме остави без надзор с дни?

- Готов ли е текстът на поздравителната картичка?

Не беше готов, но казах, че е готов. Жална Тодорка, ако текстът не е готов. Ще се наказваме, ще се отзоваваме и ще се имаме предвид за определени случаи.

- Я да го видя.

Давам му лист, на който съм написала „Най сърдечни благопожелания за Коледа”, „Ма какви са тия глупости?” - пита мениджърът орел. – Какви благопожелания, какви пет лева? Мислех, че като си литератор, едни благопожелания можеш да съставиш, а от тебе не става и чеп за зеле. За нищо не те бива. Дръж – каза той и ми подаде един претъпкан найлонов плик.

- Какво е това? - питам аз. Фатална грешка. Човек не трябва да пита. Човек взима плика и го проучва внимателно, за да си подготви интелигентна забележка като: - „Господин главен мениджър! Та това е забележителен плик!”

- Как какво е? Ти можеш ли да четеш. Защо не четеш.

Аз мълча.

- Ама кого питам аз?

- Мене питате.

- Как можеш да ми приказваш, че тебе питаме! – кипва той

В този момент Змеицата Мелина посяга към плика и пита:

- Ма какво е това?

- Митрева, това са коледни картички от миналата и от по-миналата година. Да вземе Тодора да препише някой текст, щото не може да измисли нищо. Виж какви ги е мазала.

- „Най-сърдечни благопожелания”? - чете Змеицата Мелина. - Тъпо, но минава. Няма да измисляме топлата водя, я.

- Мислиш, че не трябва да измисляме топлата вода? – пита я поуспокоен главният мениджър.

- Е, може да препише някоя свежа идея от торбата – казва змеицата и деликатно ме подканя: – Почвай да се запознаваш. Или чакаш да цъфнат кестените на улица „Светослав Доспевски”?

Забивам нос в торбата и се правя, че се запознавам с благопожеланията. Всички благопожелания са еднакви. Все най-добри благопожелания, Весела Коледа и Честита новата година. Разбирам ги - народът го е страх. А написал нещо по-така, от душа, а ще се наказваме и ще се отзоваваме. Накрая ще ударя десетката. Десетката винаги се удря, като препишеш нещо от някой голям висшестоящ. Почнах да ровя като сапьор в купчината стари коледни картички, докато изрових една с много благозвучно име Джоузеф Дьомарш.

„Мили господин Баров,”
пишеше в картичката,
„Най-добри пожелания за празника. Весела Коледа и Честита новата Година!
Джоузеф Дьомарш.”

Преписах най-старателно всичко, само вместо мили „господин Баров” написах „Уважаеми господин Силянов” и предложих текста на вниманието на орела главен мениджър.

- Какви са тия глупости? Какви са тия тавтологии на търкалета? - пита той, но аз светкавично бутнах под носа му коледната картичка на Джоузеф Дьомарш.

- Това използвах като модел – изтъкнах аз.

- Ти без модел не можеш ли да се изразиш? – ядоса се мениджърът. – Какви са тия ученически номера? - но името Джоузеф Дьомарш го отрезви. В края на краищата той прие моя проект за коледна картичка до титана Силянов.

Тук обаче ръждясалият гвоздей на Змеицата Мелина се заби в мозъка ми със страшна сила. Ето го и самият гвоздей – още веднъж:

- Някои може да не подпишат подобен текст.

- Защо бе, Мелинке? Че е тъпо, тъпо е, но от друга страна е надеждно. Всъщност никак не е толкова тъпо, ами си е истинска класика – подхвана на лиричната струна главният мениджър. – Тя го е преписала от Джоузеф Дьомарш, нали го помниш?“

- Онзи рижавия ли?

- Да, точно рижавият!

Навън пак вали, на дъжда това му е работата: дава поводи на Баров да говори за климата в Пловдив, by the devil, и ми разпорежда да проверявам метеорологичната прогноза за цялото тримесечие. Докога ще плющи така този досаден дъжд, by the devil! Джоузеф Дьовмарш е… хайде да не казваме кой е!

- Някои обаче няма да подпишат – твърдо заяви Змеицата Мелина.

- Защо, бе Мелинка? Нали знаеш, че това е поздравление за господин Силянов…

- Тъкмо поради тая причиня някои няма да подпишат поздравителната коледна картичка – заяви твърдо Мелина.

В стаята, както казват известните български белетристи, се възцари плътна тишина. Толкова плътна, че по лицето на моята прекрасна колежка Нети с циците, пардон, с цветята, изведнъж проблеснаха капчици пот. Известно е коя е Нети – лиричният компонент в напрегнатото ежедневие на господин Силянов, да са живи и здрави и той, и тя. Аман.

- Мелинке, да не си чула нещичко? – подхвана решително мениджърът, но скоро гласът му омекна и се огъна в почтителен поклон пред Змеицата Мелина и всичките й делови контакти. – Да не би да знаеш нещо, което аз не зная? Може би на господин Силянов се е случил някой как да се изразя… някой особен … случай? - Мелина мълчеше, царствено забила сочната си фигура във фотьойла. – Силянов ще го изпратят в Лондон и вече няма да ни е висшестоящ? – лицето на Змеицата остана непроницаемо като ауспуха на нейното Рено. – Не е това. Не е това, нали? Тодорке, я излез – казва ми той, но къде да изляза? Аз без друго съм на тръни в коридора, въпреки това излизам още по-далеч в коридора. В ръцете ми е полата на Нети, моята колежка с… тоест с цветята, лиричният компонент. Докато тя си изпие кафето, аз трябваше да занеса полата й на химическо чистене, което е затворено и не мога да я занеса.

Но естествено, ще намерим разрешение - ние сме царе да намираме разрешенията. Разрешаваме де що видим. Иначе ще се отзоваваме и ще се вземаме предвид. Стърча най-миролюбиво до ксерокса и се моля шефът и змеицата дълго да обсъждат интригуващия случай на Силянов. Молитвите ми никак не се сбъдват, по-точно съвсем се сбъдват, но в противоположна посока.

- Тодорке, върни полата на Нетислава. Веднага!

Аз връщам полата на Нетислава. Веднага! Без да я нося на химическо чистене.

- Кажи й, че едно кафе при нас струва два лева и петдесет стотинки. Да си го плати.

- Какво? – фъфля аз втрещено. Лично аз правех кафето и й го поднасях с усмивка. Жална майка на Тодорка, ако усмивката не е нежна, ако липсват душа и сърце.

- Колко пъти трябва да ти повтарям на тебе аз. Пак ми губиш времето! Ще се предупреждаваме официално. Някои няма да се задържат под покрива на тази достойна сграда. По начало някои не са родени да останат в Пловдив.

- Нети - казвам аз. – Тук кафето тук току що започна да струва два и петдесет, за жалост.

- Никаква жалост – вклинява се Змеицата Мелина, но едва ли е толкоз загрижена за жалостта или нейната липса. – Аз съм такъв човек, подхваща тя ни в клин ни в ръкав. – Гледам да помогна на хората. Ако не мога да помогна, не им преча. Ето, например на тебе, Тодорке, колко пъти съм помагала?

Светкавично положих усилия да си спомня колко пъти ми е помагала, но не се сетих за нито един път.

- Много пъти сте ми помагали – заявих сериозно аз.

- И не само на тебе – изтъкна тя. – Обаче някой да ме мами…Просто този сценарий не се вписва в моята кръвна група. Да поканя аз Силянов на собствената си маса у дома… - тя замълчава за миг, унесена в спомени, потупва сочната си фигура в най-сочните участъци. – Да започна работа като негов подчинен, а той да ми нахлузи всичките задачи. Всичките негови случаи аз генерирам като.. да не казвам като какво!

- Горката – съчувства мениджърът Орел.

- Виждаш ли, че можеш да се справяш – каза ми го Силянов. В очите ме гледа и ми приказва: – Виж, че можеш да се справиш прекрасно. И само седмица след това, хоп – записка до висшестоящите, гласяща: – „Госпожа Мелина Митрева системно не се справя с работата.” Но, разбира се, бе сметнал уравнението погрешно. Ей тука – изрича тя и сочи зад гърба си, - стоят много сериозни лица.

- Ти си вършиш прекрасно работата, мила Мелинка – говори мило Орела, ала изведнъж се обръща към мене: - Тодорке, я ходи ми купиш един сандвич. Ето ти пари – той бърка в джоба си, изважда шепа монети и ги мята на масата.

- Тодорке, първо иди питай секретарката на председателя какво става с моята атестация – подхвърля много предизвикателно Змеицата Мелина и гледа нашия мениджър директно в интелигентното лице.

- Ходих вече – отвръщам аз. Дотук добре. По-нататък направо ми настръхва косата и не обяснявам какво ми спусна секретарката като конфиденциална информация. Председателят не щял да подписва атестацията на змеичката. Главен мениджър Баров го уведомил, че Митрева не блестяла чак толкова, колкото собствената й атестация. Никак не блестяла дори.

- Като си ходила вече, какво ти съобщи онази твар, секретарката с наднормено тегло? – поинтересува се змеицата.

- Секретарката ми съобщи, че по въпросите за вашата атестация лице за контакт е господин Баров – откачих се от бесилото аз.

- Значи все пак някои хора знаят защо не излиза атестацията за толкова дълъг период от време – подхвърля Змеицата. – Просто някои главни мениджъри трябва сериозно да се замислят какво приказват, пред кого го приказват, защо го приказват и в точно кой момент го приказват. А не да измислят текстове за Коледни картички. Дали тези господа ще останат главни мениджъри?

- Тодорке, ходи ми купи един сандвич – нарежда изнервен главен мениджърът и мята още една шепа стотинки на масата.

- А искаш ли да ти купи самолет? – пита Змеицата Мелина.

- Безалкохолно да ви донеса ли? – питам смирено като най-големия шаран аз. Тук шараните сме на почит и уважение.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !