Quantcast

Смокини и шоколад: разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 28 ноември 2015 в 18:55 10442 2

Снимка Сергей Антонов

Здравка Евтимова.

- Ще престанеш да куцаш. Ще направим операция, няма да боли.

- И ще тичам като сестрите си? – попитах. Беше добър докторът, усмихна се и отвърна: - „По-бързо от сестрите ти. Небето е широко.“

Мама не се зарадва. Очите й са черни, безкрайни, небе привечер, но сега в тях не светеха звездите. Дълго време тя нищо не каза, докосна лицата ни, моето, на трите ми сестри и аз се уплаших. Да не сме се разболели? Защо ни гледа така - с нощ без луна, с нощ без сутрин накрая.

- Какво има, мамо?- питах я. – Нали докторът каза, че няма да боли.

- Няма – рече тя. - Нищо няма да усетиш. Ще трае един миг - после замълча. Мълчанието на мама е луна, светло, меко, показва ти накъде да гледаш. И винаги виждаш нея. – Ти си най-слабата – каза тя. – Болнава си. Все не ти е добре.

Така си беше. Дори най-малката ни сестра беше по-висока от мене. Аз кретах едва-едва. Кривото ми стъпало болеше на всяка крачка. Но където не стигаха краката ми, стигаха очите. Гледах хората, лицата им, виждах накъде са тръгнали думите им. - Вземи – каза мама. Даде ми една бяла сладка, от смокини и шоколад, вкусна като прохладен вятър. Отначало не забелязвах, че дава само на мене. Щях да откажа да я изям. Ние сме четири деца под нашия покрив, на всички поравно трябва да има.

- А на сестрите ми? – попитах я. Тя нищо не рече, обърна глава настрани. Зная - като мама обърне глава настрани, не иска да ми каже. Нещото, дето трябва да изрече, е по-голямо от нея, страх я да го гледа, затова обръща очи към стената.

- Яж – каза тя на стената и аз излапах сладката – смокиня и шоколад, вечер, мед, слънце и сянка. Всичко имаше в нея.

После и аз не зная как се сетих за приятелката ми. Наричаха я Дребосъчка, защото беше ситна като камъче край пътя. Аз съм съвсем малко по-ситна от нея, и тя накуцваше, повече от мене, и беше много хубаво дете, най-добрата ми приятелка, по-добра дори от сестрите ми. Понякога ми носеше сладки, не такива с шоколад, съвсем обикновени, но когато приятел ти даде нещо, то е по-ценно от всичкия шоколад в магазина на най-скъпата улица в града.

Спомних си. Тогава сянката на къщата ни беше дълга и тънка, стана чудо - валя дъжд два поредни дни. Всички толкова се радвахме, дори край пътя се показаха цветя. Тогава Дребосъчката дойде при мене.

- Вземи половината. Ти си ми приятелка – подаде ми бяла сладка, същата като тази, дето излапах сега. - Виж – прошепна Дребосъчката. – Мама го беше скрила, но аз го намерих. Ще го сложи на мен! – добави тя гордо. – На мен и после всички ще станем богати. Ще имаме, шоколад и цял кашон играчки за всяко дете. Всичко ще имаме.

- Какво е това? – попитах. Стори ми се съвсем обикновен колан. Въобще не разбирах защо толкова се гордее Дребосъчката, но сигурно имаше някаква причина. Тя беше умно дете.

- Колан – отвърна ми тя. – Ще го нося аз. Трябва да отида до един много важен чичко. Тате не го пускат там. Мама не я пускат там. Мене ще ме пуснат, защото съм дете – гласът й беше по-голям и по-радостен от голямата улица в центъра на градчето.

- А ти какво трябва да правиш при чичкото? – попитах я. – Песничка ли ще му изпееш?

- Не зная – призна си тя. – Но после ще бъдем щастливи и богати. Много богати.

- Кога ще ходиш при чичкото? – не се сдържах аз. Хем се радвах, хем мъничко й завиждах, че отива при толкова важен човек и ще има пълен кош с играчки, не само тя, но и сестрите й. После размислих. Беше най-добрата ми приятелка, щеше да ми дава нейните кукли и се радвах за нея. Мама казваше – „Толкова много се радвам, че радостта ме не можеше да се побере в двайсет сърца.“

- Утре. Ще си сложа колана и ще куцукам бавно, да не личи, че ми тежи.

Утре дойде и отмина, още много утре отминаха. Дребосъчката не идваше да се видим. Никога не се бе случвало така – по-рано тя прескачаше у нас по три пъти на ден. Вярно, сестрите й имаха всяка по кашон играчки, бяха станали богати, най-богатите на нашата бедна улица.

- Къде е Дребосъчка? – попитах ги веднъж аз.

- Отиде на гости – каза майка й.

- Кога ще се върне?

Майка й се обърна към стената. Сестрите й мълчаха. Най-малката погледна през прозореца, откъдето се виждаше улицата, но не ми се вярваше, че Дребосъчка е отишла навън да играе сама.

Сега и мама гледаше към стената. Беше ми дала бяла сладка, същата като на Дребосъчка, от смокиня и шоколад.

- Само за тебе е – каза мама. – На сестрите ти ще им дам друг път.

На другия ден мама ме изведе на разходка, само мен.

- Виждаш ли този чичко, с големите мустаци? – попита тя.

- Да, виждам го.

- Запомни го добре.

Прибрахме се у дома. Тя ми даде още една от една от белите сладки. Обърна се към стената. Онова нещо, което трябваше да каже, сигурно беше по-голямо от къщата ни.

- А колан ще ми дадеш ли? – попитах я. – Такъв като на Дребосъчка?

Мама нищо не каза, голямото нещо така си остана пред мене, тежко и тъмно.

Тя извади един малък колан, много красив, и каза толкова тихо, че едва я чух:

- Ти си най-слабата – каза. – Все боледуваш. Разбираш ли? Не ти е добре. Куцаш…

- Куцам - измънках аз виновно. – Но коланът много ми харесва.

Мама го върза на кръста ми.

- Какво има в него? Защо така тежи? – попитах, а мама нищо не отвърна, сигурно и тя не знаеше. – На Дребосъчка беше същият.

- Все боледуваш – прошепна мама. – Милото ми момиче – погледа ме. В очите й беше дошла нощта, голяма, бездънна. Все си мисля, че нощта е дете. То се е изгубило, не вижда звездите и го е страх. – Утре ще ти вържа колана и ще отидеш при онзи чичко, с големите мустаци.

- Добре, мамо – подскочих от радост аз. – Какво трябва да му кажа? Ако искаш, може да му изпея някоя песничка.

Защо мама погледна стената. Не обичам да я гледа. Не обичам големите неща, които иска да ми каже, а не ги казва. Няма по-хубаво нещо от мама.

- Няма да боли.

- Зная. Нали докторът ми го каза.

С нетърпение чаках да се съмне. Мечтаех как мама ще ми сложи колана, ще отида до чичото с мустаците, ще му кажа „Здравей“ и ще станем щастливи и богати, много богати на нашата бедна улица. Аз и сестрите ми ще имаме цял кош играчки.

На сутринта мама ми даде не една, а цели три от прекрасните сладки - толкова вкусни, че ми се щеше да не ги изяждам веднага.

- Искам да си оставя една за довечера – казах на мама. Тя обърна глава към стената. Сигурно бях казала нещо много глупаво и се засрамих.

Сложи ми колана, толкова тежък, че коленете ми се огънаха.

- Слаба си като вретено – каза и ме целуна по челото.

Мама ни целува рядко, само когато сме болни, така оздравяваме по-бързо.

Излязохме на улицата, хвана ме за ръка – такова нещо не бе правила много отдавна. Приближихме онзи чичо с големите мустаци.

- Върви сама - каза мама.

Закретах бавно, опитвах се да не личи колко зле куцам, коланът тежеше като купчина камъни. Защо ги правят толкова тежки…

Чух стъпки зад гърба си. Някой тичаше. Мама.

Целуна ме. Защо? Бях здрава. Нищо не ме болеше.

- Хубавото ми момиче – избъбри тя и ме целуна веднъж и още веднъж и още веднъж.

- Не съм болна, мамо – казах й. – Какво правиш?

Тогава викна, като че чупеше нещо много здраво и остро.

- Стой! – издърпа ме към малкото магазинче за евтини дрехи. Скрихме се от хората. Тя смъкна от мен хубавия тежък колан. Разплаках се. Така ми харесваше. Мама кресна:

- Отивай си у дома.

Не можах да я питам защо. Изблъска ме навън, но видях как върза тежкия колан на кръста си.

- Защо ми го взе? Искам го – изплаках.

– Махай се!

Затътрих се по улицата, спрях на ъгъла. Зачаках. Видях мама да върви бавно, спокойно. Беше хубава. Приближи към чичото с мустаците.

После не зная какво стана.

Лумна гръм, разляха се пламъци, литна пушек. Земята подскочи. Човекът с мустаците изчезна.

Не зная къде отиде мама.

Виках я. Много я виках.

Тя не дойде.

И днеска я чакам до магазинчето за евтини дрехи.

Обичам нощта – черна е като очите на мама.

Нощта е мама.

Знам. Тя ще дойде да ме заведе на онази операция, от която няма да боли. Добрият доктор ще оправи куция ми крак и ще мога да тичам като другите деца на нашата улица.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

01.12 2015 в 09:39

Прекрасна разказвачка. Докосваш сърцето. Да си жива и здрава дълги години!?!

30.11 2015 в 21:29

SILNO