...а някой кара колело...

Венци Мицов Последна промяна на 21 декември 2020 в 16:53 12081 0

В тоя тъп град няма достатъчно велоалеи.

И слава богу, че е така. Защото, ако имаше достатъчно велоалеи, щяхме да караме колела като централноевропейците - всички в един калъп, в една велоалея, спазвайки правилата за движение, махайки като малоумни с лява и дясна ръка, сигнализирайки като вежливи зомбита останалите накъде са тръгнали.

В този тъп град няма достатъчно велоалеи и карането на колело е нещо незаконно... Декадентско... Нещо, носещо лек аромат на хулиганство, на несистемност...

Преди време една банда изпя песен за колелото.

"Един човек ме спря веднъж-
на уличка валеше дъжд.
Той каза ми със мен ела,
аз правя чудеса!

Повярвах аз и ний сега
сами вървим в пустинята.
Дъждът се лее из ведро,
а някой кара КОЛЕЛО!"

Няма да забравя кога чух ПИФ за първи път. Бях войник (ако се учудвате, бях в казармата през 1999 година, влязох там 28 годишен). В края на 1999 отидох на един купон - предстоеше ми уволнение. А на купона се слушаше само ПИФ.

Трябваше ми известно време, за да ги харесам. И честно - това не бе любимата ми музика. Аз слушах Слеър, дъ Кюър, Айндщюрценде Нойбаутен и Лайбах, някак се разминах с алтернативната вълна, а ПИФ бяха точно това - по някакъв начин гласът на Димо ми напомняше на Еди Ведър, а музиката им беше тъмна, меланхолична, но и хармонически изчистена и по някакъв начин театрална.

Спомням си, че за първи път се засякохме някъде по морето - имахме общо участие - ако се не лъжа във Варна, на входа на Морската градина.

Може би след това сме се засичали веднъж-два пъти, но май това са всичките ни срещи.

А днес Димо, вокалистът на ПИФ си е тръгнал. Качил се на това колело, на което не му трябват велоалеи и поел към небето.

Не искам да пиша текст за смъртта.

Искам да напиша нещо за музиката на отминалите десетилетия, която си отива заедно с моето прокълнато поколение, дръзнало да пробва да пробие дебелата чугунена стена с крехките си глави. И за стената, която не подаде и не рухна.

Да се кара колело срещу тази стена е самоубийство. Ако се засилите и се опитате да я прескочите, ще се размажете в нея.

Ако се опитате да се засилите и да я разбиете, ще бъдете смачкани.

И тези, които дръзнаха да се пробват срещу стената, си отиват един по един.

Помните ли ги?

Воев? Духи от "Херманс Уулф бенд"? Явор от "Гравити ко"? Пеци Гюзелев? Гошо Минчев? Кембъла?

Помните ли тези хора? Всеки един от тях се опита да удари тая шибана стена с главата си. И не за друго. А заради вас. За да имате път напред, към светлината.

Грешката на всичките тези хора бе една - те се опитваха да проправят път, който вас, скъпи приятели, не ви интересуваше. Този път бе пътя към свободния дух. Само че вас този път не ви вълнуваше. Вас ви интересуваха други пътища. Които до един водят в ада. Защото бяха постлани с вашите добри намерения.

Димо и неговите текстове и песни се опитваха да ви разказват различни истории. Приказки. Да, имаше една такава песен на ПИФ - "Приказка", в която се пееше за любов...Но по един странен, стягащ гърлото начин. Тези приказки, които Димо ви разказа не счупиха стената. Но написаха върху нея онова, което са написали някога на Бастилията - "Тук ще се танцува"...

...знаете ли, колело не се кара лесно. Колелото изисква да пазите равновесие, да внимавате със скоростта, да сте нащрек, защото у нас автомобилите не се съобразяват много, особено ако са управлявани от изнервени от собствената си еректилна дисфункция комплексари.

За това да караш колело в днешно време е подвиг.

А аз се сещам пак за тази песен:

"Жираф един видях сега -
със вестник под ръка.
Дъждът се лее из ведро,
а някой кара КОЛЕЛО!"...

Денят е мрачен. Коледа идва, но не носи радост. А аз седя и се чудя - къде сбъркахме? Какво точно объркахме по пътя, та се случи така, че тези, които трябваше да бъдат героите на нашето поколение ние убихме един по един. Не физически, а чрез безразличието си.

Къде в историята на тромавото каране на колело по неосветения и пълен с дупки път ни писна и си казахме - не, тая няма да стане, предпочитаме удобството на 20 годишните автомобили, които ще караме по 50 годишните закърпени пътища, заплащайки за това с нелепите си животи, които гаснат един след друг, за да не оказваме натиск върху здравната система...

Седя и си мисля за ПИФ, И за текстовете на Димо.

"Почувствай камбаните!
Погледай вятъра за миг поне"...

Да се кара колело на тоя вятър и студ навън е трудно. Декември е. Температурите са около нулата.

А така ми се иска да видя онова, което пеят ПИФ - как именно в този непрогледен мрак, как именно в тази безнадеждна минута навън изведнъж се появява кит, който продава сладолед.

Точно като в текста на "Колело"...

Толкова много песни ще останат ненаписани, скъпи приятели.

И толкова истории - неразказани...че щеше да е тъжно, ако ние имахме нужда да ги чуем.

...да се кара колело днес е трудна работа. А героите, които се опитаха да ви накарат да се пуснете с всичка сила, отчаяно и безразсъдно с голи ръце срещу непреодолимата бариера вече ги няма...

А които са все още тук, ние смятаме за луди...

Това не е реквием! Не е другарска жалейка!

Това е текст за карането на колело.

Лек път към небето, Димо от ПИФ.

...и все пак някой кара колело....

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !