Случка от ул. ''Търговска'' 10

Продавачът прекарваше целия си ден седнал зад едно старо дъбово бюро. Половината площ беше заета с огромната му касова книга, в която се криеха всичките му страхове, надежди и радости. Останалата част от бюрото не се виждаше от огромното количество цветя, които бяха пъхнати във висока китайска ваза. Столът му бе с висока облегалка и приличаше на трон на патриарх в катедрален храм. Дърворезба по облегалката му показваше цялата библейската сцена „Вход Господен“ от влизането на Исус в Йерусалим преди Пасха.

Яздещият младото си осле (магаре, б. р.) Спасител на света, бе издялан детайлно и прецизно, а останалите фигури бяха на тълпите посрещачи, които го приветстваха с палмови клонки. На стената зад гърба му беше окачено малко шарено килимче, а вдясно от него се виждаше вратата на метална каса. До нея имаше малка мивка и кана с вода с обърната върху гърлото чаша. На прозореца – увехнал отдавна израстък на фикус. Общо взето това беше целият пейзаж на канцеларията.

Всеки ден, без изключение, продавачът ставаше от величествения си трон точно по обед - в 12:00 и нито минута по-късно. Вадеше часовника си от вътрешното джобче на жилетката и поглеждаше циферблата, за да се увери, че не е подранил с почивката. Естествено, никога не бъркаше часа, защото стомахът му подсказваше с къркоренето си, че е време за хапване.

Потупваше вратата на сейфа, сякаш е гърбът на най-добрия му приятел. Някаква стара привичка. Така приветстваше пачките с банкноти, които обитаваха металната ниша. Те бяха единствената му страст – да печели и пести. Беше направил дори акроним от „пести“ и „печели“ на визитната си картичка до името и адреса си: ПП.

Всеки понеделник бе определен за ден за разплащане. Точеха се един след друг товарачите от склада му, носачите на трите кафета, които пиеше – общо 21 за седмица. Идваше и човекът, който му носеше и сменяше цветята в китайската ваза на всеки два дни. Следобед минаваха месарят, от когото взимаше пържоли на едноседмична вересия, млекарят, който носеше кашкавал и буци сирене увити в кафява хартия в къщата му, която се намираше накрая на бул. „Христо Ботев“.

Имаше и няколко приходящи амбулантни търговци, които идваха да си вземат комисионните, когато им скимне. Търговецът даваше процентите, за да пласират разни дребни стоки, които не вървяха в магазина му. Затова понеделник беше определен за изключително неприятен ден и обедното приятелско потупване по вратата на сейфа не се практикуваше.

Днес обаче бе сряда, някъде към 11:40 часа. Търговецът отпи поредната глътка кафе, всмукна дълбоко от цигарата си и погали едрия божур надвиснал от китайската ваза. Много обичаше божури, а този букет беше много красив. Жалко, че след два дни щеше да бъде изхвърлен в кофата за боклук.

Телефонът иззвъня. Търговецът изпусна няколко последни кълба дим и изгаси цигарата си в препълнения с фасове пепелник. Прокашля се и вдигна слушалката. От другата страна беше гласът на един от неговите редовни партньори – комисионер, посредник за износа на тютюни.

- Да, господине. Благодаря, към края на деня ще пратя човек да прибере стоката. Слушам, слушам внимателно... добре, записах всичко. Плащам както обикновено… разбрах, разбрах. Дочуване!

Докато говореше, записваше всички цифри в малкото тефтерче. Добави отстрани и една дата и дебело я очерта с молива. Комисионерът обаче спомена и нещо за забавяне. Тази дума винаги звучеше много зле в ушите на търговеца. Кънтеше с часове и караше цялото му тяло да трепери. Винаги си представяше въпросното забавяне и как губи всички натрупани пари дотук. Ужас!

След малко се окопити и реши, че след като се наобядва и се върне в кантората си ще направи изчисленията и ще предвиди вероятните загуби от изпуснатата дума „забавяне“. После вдигна слушалката и се обади на транспортна фирма „Фарадей“ да направи заявка за превоза на заявката до склада му.

Търговецът се усмихна под мустак и взе да търка ръцете точно както го прави мухата, кацнала върху филия със сладко. Стомахът му вече силно къркореше – значи оставаха броени минути до обяд. Търговецът механично палеше нова цигара, а с другата си ръка топеше писалката в мастилницата и въвеждаше в касовата книга цифрите за фактурата по доставката на тютюна.

Тогава всичко стана като на кино. Изведнъж от улицата нахлуха трима мъже. За секунди въздухът в малката кантора започна да не достига. Първият беше един дебелак със светла филцова шапка, захапал клечка за зъби. Над устата му се мъдреше тънък рижав мустак. Изглеждаше смешно, като гангстер от шесторазряден филм. Вторият беше висок и мършав, също с тънки мустачки, ръцете му бяха дълги, дланите дебели, като щипци на огромен морски рак.

Третият стоеше най-отзад и не се виждаше добре. Беше с тъмен костюм и шарена вратовръзка, бузите му бяха обръснати до блясък, като намазани с вакса. Беше незабележим. Той мъкнеше голяма кожена чанта, която видимо доста тежеше.

Филцовата шапка извади от сакото си голям револвер и мазно се усмихна. Зад устните му се показаха редки зъбки, а клечката изпадна на земята. Търговецът седеше вкаменен и безмълвен. Тялото му спря да реагира, а пулсът му за секунда се вдигна двойно. На челото му избиха капки студена пот, а коремът закъркори още по-усърдно.

- Ей! Я не шавай! Дай ключа от оная метална вратичка зад теб! – изкомандва онзи с ръцете, подобни на рачешки щипци.

През това време гладко обръснатият запречи вратата с чантата си, за да не може някой случаен да влезе. После рязко дръпна щората надолу да края на стъклото, но тя се скъса и се върна обратно. Прикритието се провали, затова той застана с гръб към стъклото и минувачите, за да запуши всякаква видимост от улицата към кантората, която ограбваха.

- Хайде, няма да повтарям! Или искаш да направя дупка в челото ти!?! – повтори гангстерът с леко истеричен глас.

Търговецът усети прилив на сили и рязко отмести патриаршеския стол настрани, за да се изправи. Столът се прекатури и библейската сцена с Исус лъсна обърната към бандата. Тримата бандити за миг се втренчиха във виртуозното дърворезба.

На жертвата на грабежа обаче ѝ се виеше свят. Извади синджирчето с ключа от вътрешния си джоб и тръгна към сейфа. След една крачка залитна и почти щеше да падне по очи, но онзи с рачешките ръце го подхвана под мишница и някак го закрепи, за да не се пребие. Ръцете на търговеца трепереха и не улучваха ключалката.

- Дай на мен… дай, че те утрепах, бе! – каза Филцовата шапка и издърпа ключа от ръката на търговеца. Верижката рязко се скъса.

Обирджията чевръсто отключи и отвори вратичката. За секунда се спря, оглеждайки вътрешността, после повдигна радостно веждите си и бръкна вътре. Пачките бяха подхвърлени на безмълвния трети съучастник – оня с лъскавите бузи, който ги пускаше в една отворена черна торба. Рачешките ръце стискаха мишницата на търговеца.

- Копеле мръсно, очаквахме да са повече, къде си дянал другите пари?! – попита рижавият мустак.

- Нямам други, тук е всичко! – запелтечи търговецът, който щеше да припадне всеки момент. За част от секундата обаче проблесна мисълта, че някой клиент или комисионер е видял авоарите в металния бокс и е изтропал информацията на тези противни типове.

- Нямам, нямам… нямам пари... ех, ако имах! – продължи да нарежда жертвата.

- Все пак Ви благодарим, господин Соломон! – любезно каза онзи с лъснатите бузи и прибра черната торба с пачките в кожена чанта.

- Аз не съм никакъв Соломон… не се казвам така… нещо бъркате… – каза търговецът, въртейки ококорените си очи като полудял.

Тримата бабаити се спогледаха. Тогава този с рижавите мустачки попита:

- Не сте Соломон Таджер? А кой сте тогава по дяволите? Тук нали е „Търговска“ 10!?

- Това е старият адрес на кантората, сега номерът ми се води на съседната улица „Знеполе“ – каза търговецът вече дошъл на себе си. Явно беше нормализирал кръвното си налягане.

- Значи не сте Соломон, така ли!?! – злобно попита онзи със щипците, който искаше да се увери, че не са сбъркали адреса, и стисна зловещо търговеца по рамото.

- Вие до десет не можете да броите, а сте тръгнали обири да ми правите! – озъби им се куражливо търговецът, възвърнал изведнъж достойнството си.

- Тръгваме! А ти да не си шукнал, че ще се върнем и ще те претрепем! – изсъска рижавият мустак и тръгна към вратата.

Шайката си отиде така бързо, както се беше намъкнала. Онзи с рачешките щипки неочаквано се спря на прага, върна се и грабна голямата с божурите. Стискайки я в ръка, излезе от кантората. Сигурно цветята му трябваха за прикритие, за да се измъкне незабелязан в тълпата на улицата.

Търговецът извади от чекмедже на бюрото си малко аптекарско шише и изтръска от него едно червено хапче. Сложи го в устата си и отпи няколко глътки вода.

Известно време се разхожда с ръце в джобовете покрай отворената врата на касата и не смееше да погледне вътре. Че какво има да гледа, ясно е, че е празна. Затвори вратата, заключи и остави ключа върху бюрото... После извади часовника от малкия джоб на жилетката си - показваше 12:05. „Значи тия навлеци са ме обрали буквално за пет минути!“ - помисли си търговецът Таджер.

„И адреса, дето ще го обират не го знаят, загубеняци! Смотани айдуци!“

Соломон облече сакото си. От последното чекмедже на бюрото извади кожена чанта и я отвори – беше пълна с пари. Тази беше с истинските банкноти, а онези от касата бяха така наречените „кукли“ - изрязани хартийки от вестници увити с бандероли с поставени отгоре и отдолу купюри от 500 лева.

Обикновена примамка. Беше взел мерки за подобни грабежи, касата бе само за пишман обирджии. Стисна небрежно чантата с парите под мишница и още един път огледа всичко наоколо преди да излезе да хапне нещо в бирария „Батенберг“.

Бирарията се намираше край ротондата „Св. Георги“, където за него имаше запазена маса за двама още от 1928 година. Настани се и поръча както обикновено. Докато се хранеше реши, че за днес емоциите му стигат и е по-добре да се прибере вкъщи. Няколко пъти се изсмя на глас, като си представяше физиономиите на обирджиите, когато се приберат в леговището си да разделят плячката – щяха да облажат най-много с 8000 лева. Нищо работа за такъв риск.

Не му се разправяше с полицията, щеше да изгуби цялата нощ. Затова Соломон се прибра в дома си, облече халата и обу пантофите, докато мърмореше за мудността на сделката с тютюна. После се изми и отиде стаята си. Беше скапан от напрежение и приключения. Заспа щом изпъна крака на мекото легло.

Хъркаше и дълго време се обръщаше от една страна на друга. Пъшкаше, стенеше и насън оправяше сметки. И така до сутринта, обменяйки марки и долари в съня си.

Сутрин Соломон закусваше към 9:00 в едно малко кафене по пътя си към улица „Търговска“ 10. Днес разлистваше вестника и нарочно търсеше страницата с криминалната хроника. Едва ли щеше да има нещо за обира, никой не знаеше за него. В едно малко каре обаче откри миниатюрна статия с три снимки на бандитите и заглавие „Гибелта на тройката от с. Обеля“.

Статията разказваше за тайна полицейска клопка в италианската банка, където по анонимен сигнал била устроена хайка за предстоящ грабеж. Гангстерите били трима и били ликвидирани на място. Загадка за почитаемите криминални инспектори била вазата с букет цветя, носена от единия престъпник – вероятно за прикритие. Намерена е и чанта с пари. Всичките обаче били фалшиви.

„Е не са фалшиви, имаше си истински“, възмути се наум Соломон.

После отпи глътка от кафето си и запали нова цигара. Дочете вестника до спортната страница и тръгна към кантората си.

Беше четвъртък, предстоеше интересен ден на борсата. Случи точно това, което Соломон сънуваше през нощта – стерлингът падна, марката се качи.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборниците "Ръкавелите на стария полковник" и "Стъпки...". Книгата "Стъпки..." може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.

Следете новините ни в GoogleNews