Расизъм

Повечето българи, дори високообразованите, поне от време на време мислят като расисти. Това не ги прави осъзнати расисти, но ги прави рискова група.

А аз пък това с расизма никога не съм го разбирал. В смисъл – не ми е ясно, как така някой може наистина да си мисли, че друг е по дефиниция по-нисш от него, защото е с по-тъмен цвят на кожата. 

За пръв път се сблъсках с българския битов расизъм някъде през 1975 година, в тогавашната ми компания софийски приятели. Обсъждаха чуждестранни студенти – „чернилки”, които трябвало да бъдат бити редовно, защото... са чернилки и да си знаят мястото. Минути преди този разговор бяхме слушали заедно сборен албум на Джими Хендрикс. И се бяхме възхищавали от неговата гениалност. А после: „чернилки”.

Джими Хендрикс да не е ариец? Не е, защото е ¾ черен и ¼ индианец-чероки.

Как бих могъл да бъда расист, когато основателите на моя свят – онзи, в който се чувствам човешко същество, снабдено с дух, а не само с търбух – са все „от боята”? Да припомня само малка, но представителна извадка.

Започваме със Скот Джоплин, внук на черен роб, измислил рагтайма още преди Първата световна война. Продължаваме с Джанго Райнхарт, унгарския цигано-евреин, измислил солиращата джаз-китара през 1920-те години.

И продължаваме нататък:

Дюк Елингтън, Телониус Монк и Професор Лонгхеър – черни като катран пианисти, постигнали синтез между класическите и джазовите музикални строеве.

Нат Кинг Коул, Луис Армстронг-Сачмо и Рей Чарлс, разгърнали тежката джазова композиция към онзи „естраден” жанр, който поражда съвременната музика след Втората световна война.

Блайнд Лемън Джеферсън, Биг Бил Брунзи и Ледбели – китаристи и композитори, оформили основите на Тексаския и Мисисипския блус.

Т-Боун Уокър, Хаулинг Улф, Джон Ли Хукър, Мъди Уотърс – пренесли блуса върху електрическата китара и така поставили основите на рокендрола, ритъм-енд-блуса, хеви метъла, фънка, тежкия рап и т.н.

Джон Колтрейн, Майлс Дейвис и Чарли Паркър – тръбачите, които разработиха онзи музикален авангард, който впоследствие щеше да роди музиката на 60-те години.

Чък Бери – неизразимо гениалният китарист, който с игрива лекота измисля рокендрола като такъв (или, както казва Джон Ленън: ако рокендролът трябва да има име, това е Чък Бери); следван от огромните блус-рок китаристи като Албърт Кинг, Би Би Кинг и Фреди Кинг, които измислят модерното солиране на електрическа китара (и така пораждат музикални гиганти като Ерик Клептън, Джеф Бек и Джими Пейдж); както и от феноменалния Бо Дидли, бивш работник на бензиностанция, чиито 20 солови албума поставят основите на тежкия рок от типа АС/ДС.

Арета Франклин, Гладис Найт и Дион Уорик, титаничните женски гласове, които разработиха основите на соул музиката и следователно – на днес доминиращите музикални форми като Р&Б (с неговите безкрайни подразделения), хаус и т.н.

А Джими Хендрикс? А Принц? А Лени Кравиц? А Карлос Сантана, който си е чист мексикански „циганин”?
Хайде сега се опитайте, заедно с мен, да си помислите за всички тези титани като за някакви по-нисши от вас същества, тъй като нямат вашия цвят на кожата, а разполагат с тен, който варира от млечно-кафяво до сажди-черно.
Успявате ли? Аз – не. Това са моите герои и изобщо не си представям, как ги отписвам като „чернилки” или „печки”.

В първата ми рок група барабанистът беше черен човек от Гана. В петата ми група, барабанистът беше черен човек от Гренада, а басистът – не по-малко черен човек от Ангола. В музикално отношение всички те бяха по-добри от мен.

„Печки”?

През 1981 година, свирим с групата „Черно (!) знаме” някъде из Карловско. В почивката ме приближава едно цигане, на видима възраст 17:

-Бате, да посвиря малко на китарата, докато си почивате?

Подадох му електрическата китара и се обърнах да си тръгна. Чух първите тонове и замръзнах на място, с гръб към цигането, което скромно седеше на ъгъла на сцената и свиреше. Обърнах се, доближих го и клекнах пред него, за да видя, как прави онова, което прави.

А правеше – напълно невъзможни импровизации, произвеждащи онова, което днес бихме нарекли „синтез” или „уърлд мюзик”. В десетината минути, докато го слушах, чух:

-български фолклорни мотиви

-цигански напеви

-солидна доза Джими Хендрикс и Майлс Дейвис

-елементи от Джон Колтрейн и Чарли Паркър

-и от време на време – намеци за Сантана.

Никога не бях чувал подобно нещо. Чак се изпотих от притеснение колко елементарен китарист съм в сравнение с него – а на сцената след минути ще съм аз, а не той...

„Мангал долен”?

Това с расизма наистина изобщо не го разбирам. Сигурно е много гадно да си расист – все да дебнеш, кого да намразиш, защото е по-тъмен от теб. Най-вероятно расистите хващат язви, диария, хемороиди, тикове и подобни.

Ама не знам, де...

Още по темата

27/09/2014

Нашите автори

Бузи

18/09/2014

Интервю

13 въпроса за рока. Отговорите на Евгений Дайнов

07/09/2014

Нашите автори

Ти ще се биеш ли за Родината? (Евгений Дайнов за Дясното, Лявото и Търбуха)

17/08/2014

Политика

Дайнов: Борисов се опитва да надлъже Местан

Следете новините ни в GoogleNews