Правосъдие или справедливост

Антоний Гълъбов Последна промяна на 15 май 2014 в 17:14 6997 6

Една от малкото зони на съгласие в българското общество е свързана с разбирането за дълбоката несправедливост на всичко, което се случва във всекидневния ни живот. Тази нагласа е толкова устойчива и масово споделена, че във все по-голяма степен започва да определя начина, по който се възприема всяко конкретно събитие или коментар. Нещо повече – мнозинството от българските граждани смятат, че сегашното им положение, което определят като крайно неприемливо, е резултат от някаква форма на несправедливост. Ние сме бедни и нещастни, защото спрямо нас се извършва несправедливост. И все пак, каква е представата за справедливост, с чието отсъствие мнозинството от българските граждани свържат собствените си проблеми?

Съдебната реформа у нас се възприема като серия от експерименти. Целта на една подобна реформа би могла да бъде само преструктуриране на съдебната власт, за да отговори на публичните проблеми, а не тя да функционира по-добре. Съдебната система трябва да работи добре и тя може да го прави и при сегашните условия.

Експериментите не дават резултат – нито по отношение на авторитета и професионализма на магистратите, нито по отношение на общественото доверие към съда. Доверието в съдебната система у нас, през последните повече от петнадесет години, не е надвишавало 13 % – 15 %. Всъщност, огромното мнозинство от българските граждани са убедени, че съдебната система не е независима; че назначенията в нея са предопределени от корпоративни и политически интереси; че съществува масова корупция, а правосъдието не води до справедливост. В основата на това недоверие стои дълбоко неразбиране и непознаване на съдебната система, а върху него изглежда все по-лесно да се проектира разбирането за това, че след като нещо не е както трябва, то това е резултат от корупция. Върху тази нагласа успешно паразитира „анти-корупционния” популизъм, с неговите гръмки призиви за „чисти ръце” и „пращане в затвора” на всички политици. Само по себе си, съществуването на този тип популизъм е тежка диагноза за равнището на деградация на самата представа за демокрация и държава, основана на върховенството на закона.

В езиците, основани на латинския, правосъдие и справедливост са синоними. У нас те запазват дълбоката си смислова разлика. Правосъдието изглежда като система, която функционира според законите, но няма пряка връзка със справедливостта. Представата за това, че е възможно да бъде спазван закона и това да е нещо различно от справедливостта, не може да бъде разбрана извън нашата политическа култура. Проблемът е в представата за самия закон и законността като принцип на функциониране на държавата. Оттам идва дълбокото убеждение, че съществува базисна несправедливост, която е облечена в законова форма. Затова изглежда толкова лесно тази нагласа да бъде използвана за политически цели – обещават ни „справедлива” Европа и България; призовават ни да гласуваме за политици, които щели да сложат ред в държавата. А това е обикновен популизъм, най-малкото защото представата за несправедливост е различна, точно както и самото разбиране за справедливост.

Най-често установяването на справедливост у нас се възприема като отмъщение, като кръвнина или като вендета. Принципът на модерната държава, според който справедливостта е в закона, остава принципно неразбираем в България. През последните почти петнадесет години, за които съществуват достатъчно социологически данни, с най-висока степен на одобрение се ползва разбирането, че законът не се прилага еднакво спрямо всички – има значение кой си, чий си, какво притежаваш и кого би могъл да застрашиш. Всъщност, това означава, че мнозинството от българските граждани са убедени, че върховенството на закона е куха фраза и още повече - че ние не сме равни пред закона. Тази нагласа насърчава търсенето на „спасител”, на поредния „герой”, който ще сложи ред и ще установи всеобща справедливост.

Не е вярно това, че болезненото възприемане на несправедливостта винаги е резултат на носталгия към фалшивото равенство, което прокламираше съветския тоталитаризъм. Не вярно и това, че мнозинството от хората у нас са колективистично настроени. Колективизмът надделява у нас, само когато става въпрос за търсене на отговорност – когато става дума за печалба, всички отново стават индивидуалисти. Несправедливостта има дълбоките си основания в начина, по който се управляват общите ни дела, в самия модел на държава и начина, по който тя се управлява.

Изминалата една година постави поредния тъжен рекорд по отношение на качеството на законодателството в България. Народното събрание почти напълно успя да обезсмисли представата, че правенето на закони трябва да удовлетворява преди всичко публичния интерес. През последните години, промените в закона, които обслужват нечии лични или корпоративни интереси, вече почти не правят впечатление. Дълбокото политическо недоверие компрометира готовността за спазване на закона, както сред гражданите, така и сред онези, които би трябвало да го прилагат.

Заради всичко това изглежда толкова лесно всеки да бъде заплашван с разследвания; към прокуратурата да тече непрекъснат поток от безсмислени „сигнали”; местни „барони” и крупни „босове” да налагат безогледно собствените си интереси, а държавата в лицето на временно управляващите я да бъде употребявана само като инструмент за репресия. Това не би било възможно, ако българските граждани наистина искаха ред и законност. По всичко изглежда, че това не е така.

Спазването на закона и най-вече – налагането на наказания за неговото нарушаване, се възприемат като напълно задължителни само по отношение на другите. Няма обществено съгласие за това, че защитата на собствените ни права зависи от спазването на закона. Затова и най-често споровете и скандалите в България са свързани с това кой е прав, кой определя правилата и по чии правила би трябвало да случи нещо. Основният източник на агресивното противопоставяне в българското общество е спорът за реда. В крайна сметка, ред се оказва, че може да налага не този, който има законно право, а онзи, който може да наложи волята си чрез сила. Но това се оказва масово прието състояние у нас, прикривано или премълчавано заради представата, че нищо не може да се промени. Всъщност може би заради надеждата, че покрай агресивно налаганите интереси на другите, бихме могли да спечелим нещо.

Не може да има справедливост там, където нормите не се прилагат еднакво спрямо всички. Ние сме свободни, доколкото сме равни пред закона и участваме в процеса на неговото изработване чрез избори. Ако има избирателност в приложението на закона, това означава, че няма закон. А беззаконието, ситуацията, при която предишните правила вече не са валидни, а новите все още не са установени - аномията се превръща в „безлика тирания”, както написа преди години Ралф Дарендорф.

Тази тирания е истинският проблем, пред който е изправено българското общество, защото тя продължава да възпроизвежда собствените си условия на съществуване. Тази безлика тирания генерира несправедливост и компрометира правилата у нас. Всичко това се случва с мълчаливото съгласие на мнозинството, което предпочита да живее в несправедливост, вместо да потърси пътища за налагане на върховенството на закона. Първата стъпка към освобождението ни от хватката на тази безлика тирания е участието в избори, поне докато те все още биха могли да променят нещо.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови