Екзюпери и немският хлебар Хорст

Чудя се дали един ден, когато остарея и грохна съвсем ще ме докопа г-н Алцхаймер. Чувал съм, че тогава идвал краят на лошите спомени. Е, също и на хубавите. Затова бързам да пиша всичко това, преди да съм го забравил. Преди да е дошъл чичо ви Алцхаймер или както там се казва. За да се вдъхновя повече ще включа радиото. Я, звучи Глен Милър! Екстра е за музикален фон, вече може да започвам с писането.

Почакай, кой беше този Милър, не беше ли някакъв актьор??! Изглежда вече започнах да забравям. Не, май не беше актьор... о, да, Глен Милър е музикант. Изведнъж си спомних цялата история как е изчезнал горкият Глен. Изпарил се е заедно с музиката си. Всъщност музиката му е останала, а него го няма. И никой, никога повече не е чул нищо за него.
Ама как така просто беше изчезнал? Ами ето така – както си е летял над Ламанша през 1944 година, където трябвало да изнася концерт пред дебаркиралите във Франция американски войници. Самолетът обаче не пристигнал до сушата, защото паднал някъде в морето, а телата на пътниците не били намерени. Както се казва ни вест, ни кост. Най-вероятно някой ас от изтребителната ескадрила на швабите е свалил самолета с изстрели от бордовата си картечница. Но никой не знае дали е било точно така и къде е станало... Впрочем някъде по същото това време, отново из този район, изчезнал и любимият на всички Антоан дьо Сент Екзюпери – бащата на Малкия принц. Освен че пишел хубаво, нека да отбележа също и че Антоан по това време е бил военен пилот.

Като се сетих за това, я да взема да ви разкажа една истинска военна приказка.

През един слънчев ден Екзюпери излетял на разузнавателен полет над Средиземно море. Вероятно в тясната кабина си е мислел за порасналия вече Малък принц. Може да е обмислял да драсне и няколко реда за някоя Малка принцеса, която е било време да се появи в живота на Малкия принц. Кой знае.

По същото това време, в същия този час, в региона патрулирал немският авиатор Хорст Риперт, много добре обучен пилот. Прелитал във фаталния квадрат със своя лъскав Месершмит. По едно време засякъл с периферното си зрение нещо като черно пиле. Пилето обаче бързо се уголемявало и така набъбнало, че дошъл моментът, в който немският авиатор разбрал, че това не е никакво черно пиле – ами вражески самолет.

И така, без много да му мисли, хер Риперт направил рязка маневра, изстрелял една лента патрони и свалил самолета. Вражеският самолет бил на Екзюпери. Ламарините заедно с Антоан и всичките му нови мисли за Малката принцеса и ненаписаните приключения на принца, паднали нейде в морето. Историята грижливо крие координатите. Крие и къде е самолетът.

След много години хер Хорст Риперт, вече бивш пилот, се сетил за тази случка.

Може да благодарим на чичо Алцхаймер, че не му се е явил по това време. Бай Хорст мярнал нещо във вестника за Екзюпери, докато си сърбал сутрешната доза турско кафе. Впрочем кафето било турско, защото живеел над един дюнер-кебап в „Кройцберг“, който както е известно е турски квартал в Берлин. Собствениците му носели всяка сутрин голяма кана прясно сварено кафе - малко добронамерено извинение за пушеците и миризмите на манджи, под прозорците на стареца. Но дюнерджиите не подозирали, че старият пилот нямал обоняние и не можел да надуши техните зловредни пушеци. Както и да е. Хитрият германец приемал тоя салтанат с безплатната каничка турско кафенце с непресторена баварска вежливост. Благодарял им с радост и си го изпивал до последната капка. И така всеки Божи ден.

В тази хубава Кройцбергска утрин, треперещите старчески ръце си сипали последната доза кафенце. Същите тези пръсти сложили на носа на бай Хорст зацапаните му очила и старецът прочел за трети или четвърти път онази малка колонка с фотографията на Екзюпери и редовете за издирването му. Публикацията била в най-четеният вестник „Алгемайне цайтунг майтунг шнеля хорсеншпилер гермондер хексбизондер майнен ан дер Беллинер хост“... И точно в тоя момент нещо му присветнало на бай Хорст. Сякаш светкавица го тпоразила отгоре и мозъкът му навързал написаното в историята от вестника, снимката на писателя … със собствения си патрулен полет отпреди 60 и повече години.

„Ами да, той трябва да е бил! Свалил съм самолета на горкия Екзюпери!“

Сетил се хер Рипер и грабнал смело телефона, за да се обади на всички вестникарски лешояди де що имало по Берлин. Когато те долетели на хеликоптерите си, дотъркаляли се с колите си окупирали входа на кооперацията - показал се бай Хорст през прозореца и ги поканил у дома му.

Събрал ги около изпитата каничка с турско кафе и им рекъл:

- Летях тогава значи, така и така. На месершмита летях. Мощна машина, страшно маневрена, сега вече не правят такива. Както и да е. Ахтунг, ахтунг – викам по радиото на диспечера. Виждам вражески самолет. И в шлемофона той ми отговаря:

- Хер Хорст, действай!

- С две думи ми заповядаха да го сваля. И това беше. После го подгоних, прицелих се и го свалих с картечницата. Ама ако знаех, че това е авторът на Малкият принц – нямаше да го обстрелвам, щях да го отмина, така да знаете. Харесваше ми това момче, а и всичко това, което пишеше, много ми харесваше. Препрочитал съм Малкия принц многократно!
Тук вероятно хер Хорст е завършил изречението си (ама само наум) с „Хейл Хитлер!“ А може би не е било така. Кой знае.

Но толкова знам за тази история. А защо да не можем да върнем времето назад? Ето така се раждат истинските приказки. Нека да я наречем „Приказка за Екзюпери и за немският хлебар Хорст“.

………………..

В небето над бреговете около Марсилия се виждал един самолет. Той бил на Антоан С. Екзюпери. Преследвал и стрелял по някакъв лъскав немски Месершмит. След секунди немският самолет вече изпускал черен дим и паднал някъде в морето.

Календарът на стената показвал, че е вторник, 31 юли, годината била 1984. Антоан дьо Сент Екзюпери седял в апартамента си в Париж, който бил над една малка хлебопекарна. В момента тя не работела, затова долу било относително тихо. Часовникът показвал, че е четири и нещо през нощта, а след броени минути собственикът на пекарната хер Хорст Риперт, който бил германец, щял мине през склада, бутайки се в тъмното в касите със стъклен амбалаж, за да отключи.

След кратко суетене с бравата щял да започне борбата с чувалите брашно. Антоан обикновено чувал всяка негова стъпка и поскърцването на дъските по пода. Знаел дори за поредността на действията му. Чувал мърморенето на Хорст и думата „шайзе“, която той неволно изпускал докато мъкнел нещо тежко и натъкмявал пропорциите за тестото. После щял сипе маята и да пусне машината, за да приготви сутрешните френски кроасани. Понякога (но само ако не забрави) добрият мосю Хорст пращал внучката си Изабел да занесе горе на Антоан топли кифлички за сутрешното му кафе. Ей така, приятелски и уважително. Мил жест по съседски.

Какво ли е правел Антоан през цялото това време, и то цели 40 г.? Ами веднага след войната, та до днешната утрин, той вече бил написал няколко много интересни творби, сред тях и романи за пораснали деца. Сега бил по-известен от когато и да било. Тази нощ също му се пишело, но не му се получавало. Не можел да сглоби дори един ред. Пишел, скубел листове от машината и ги хвърлял в кошчето. Времето изтичало, а тъкмо това били неговите лични часове на тишина и усамотение. А то траело, докато не чуел стъпките на съседа германец, дрънченето на ключовете и вибрациите от влаченето по пода на машината за хляб. После картината се допълвала и от първите клаксони на автомобилите и бибипкането на студентските скутери и моторчета. Сетне улиците долу се пълнели с навалица и шумът правел писането невъзможно.

Антоан не можел да напише и ред, защото го налегнали тежки спомени. Сетил се за онзи немски пилот, който никога нямало да може пак да лети. Нито пък да се разхожда из Париж, Берлин, Рим или където и да било. Защото на тази дата Антоан свалил самолета му с откос от картечницата на своя “Мустанг“. Онзи германец отдавна бил мъртъв, от него не останало нищо освен спомена, който спохождал писателя понякога, а тялото му вероятно е паднало с димящите надупчени ламарини на изтребителя му и потънало в Средиземноморската шир. Това било толкова отдавна. Тогава е имало война, но този спомен измъчвал Антоан всяка година на този ден. Някой ден трябвало събере сили и да разкаже страшната военна история на съседа си хлебар – мосю Хорст Риперт. За германеца в квартала също се говорело, че е бил пилот през войната. Можело случайно да познава мъртвия немски летец. А можело дори да са летели в една ескадрила. Кой знае?

До празния бял лист на Екзюпери било радиото, от което изведнъж зазвучала музиката на Глен Милър. Антоан се навел да усили звука. Много обичал да слуша американеца, запечатал цяла една епоха. Екзюпери бързал да запали нова цигара от старата и започнал да дирижира с една ръка в такт с бенда на Милър. Парчето им било ново. И сборната група на музиканти на Милър също била нова. Всичко било ново, само чаровният Глен бил стар, сбръчкан и леко прегърбен. Но затова пък - вечен, неповторим и винаги харизматичен! Трябва да е бил към 80 годишен, но не се предавал…. дъртото копеле. Концертирал из целия свят и се раздавал като двадесетгодишен. Старият Милър вече не свирел за пари или слава, а само за удоволствие. Някой ден, ако съдбата реши, Глен така и щял да умре, свирейки своя любим джаз.

Антоан решил окончателно да прекрати с опитите си да пише, пуснал щорите и легнал на коженото диванче да дремне. Понаместил главата си на възглавницата и се огледал. На стената над нея били закачени няколко снимки на негови любими самолети, на които е летял през войната. Може би и този ден щял ги види в сънищата си? А също и онзи проклет германец, който паднал в морето.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборниците "Ръкавелите на стария полковник" и "Стъпки...". Книгата "Стъпки..." може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.

Следете новините ни в GoogleNews