Работа или заетост

Антоний Гълъбов Последна промяна на 01 май 2014 в 21:31 12686 17

У нас трудът не е ценност. Тази „дейност, предназначена за други”, както я наричаше проф. Чавдар Кюранов, няма смисъла на публичен дълг. Полагането на труд се възприема като някакво досадно задължение, като напълно безсмислено, ако не носи значителна материална облага. Затова и вместо уважение към труда, из българското публично пространство бръмчат кухи фрази и идеологически клишета.

Дълбоката трансформация на ценностите в българското общество измести труда встрани от водещото значение, което е имал през първата половина на ХХ век. Съветизацията на България наложи представата за пълната заетост, независимо от това кой и как се труди. Дълбокият смисъл на уравниловката, измервана чрез размера на трудовото възнаграждение, беше в това, че качеството на труда няма значение.

Рефлексите на „всеобщата трудова заетост”, практикувана от съветския режим като форма на контрол, насърчават нестихващите вопли относно безработицата. Всъщност, всички изследвания на безработни показват отчетливо, че истинският проблем не е липсата на работа, а невъзможността за достъп до гарантирани доходи. Огромната част от регистрираните безработни в България не търсят възможност да работят. Част от европейските средства, насочени към програми за временна заетост, не дават резултат, защото сред регистрираните безработни няма желаещи да работят, ако заплатата не е над 500 лв.

В разстояние на десетилетия стотици хиляди хора без образование и квалификация бяха ангажирани с тежък физически труд. Съществуваха стотици цехове и обществени предприятия, чието предназначение се изчерпваше с осигуряването на заетост, независимо от липсата на какъвто и да било икономически смисъл в съществуването им. Те прикриваха дълго факта, че ниската производителност на труда, липсата на модернизация и цялостна политика за развитие на кадрите, огромните загуби поради немарливост и некомпетентно управление, трайно деформират самата представа за труд.

Трудовият опит на най-възрастните поколения у нас се формираше най-често на едно и също място. Заводът или предприятието беше първото и единствено работно място за стотици хиляди хора в разстояние на десетилетия. Промяната в този модел на закрепостяване увеличи отговорността на всеки към резултатите от неговия собствен труд, но и насърчи представата за „разрухата” и ненужното разрушаване на нещо, което е работило добре. Свободната пазарна среда продължава да се възприема у нас като заплаха, а не като възможност за професионално развитие.

Затова и днес полагането на труд на повече от едно място продължава да бъде по-скоро изключение от правилото. Към т.нар. „множествена” заетост се ориентират преди всичко млади хора, които са поели отговорност за собствения си живот и не очакват държавата да им създаде работни места. За останалите изглежда много по-лесно да разчитат на помощите за безработица, без да търсят активно работа. Същественият дял от продължително безработни хора у нас показва именно това – онези, които остават без работа повече от една година, всъщност не търсят активно възможност за трудова реализация. Част от тях разчитат на доходи, генерирани в сивата икономика, а останалите все така разчитат на собствените си родители.

Липсата на квалификация и трудов опит определя влошените шансове за намиране на работа на по-голямата част от продължително безработните – онези, които са без работа повече от една година. Проблемът не е в това, че няма работно място, което е подходящо за тяхната квалификация или специалност, а точно обратното – предлаганите (и най-често оставащи незаети работни места за хора без образование и квалификация) не са достатъчно атрактивни за безработните.

В резултат от всичко това помощите за безработни не подпомагат активната интеграция на пазара на труда. Освен като „заплата за бедност”, по-голямата част от социалните помощи у нас произвеждат по-скоро негативен ефект. Колкото и да се увеличава размера на публичните средства, отделяни за подпомагане на безработни, това не води до качествена промяна. Част от причините за това са свързани с деформираната представа за „пазар на труда” у нас. В преобладаващата част от случаите предлаганите курсове за квалификация и преквалификация не подобряват шансовете за намиране на подходящо работно място. Дълбоката неефективност на държавната политика на трудовия пазар възпроизвежда старите рефлекси за търсене и „устройване” на работа чрез близки и познати.

Предизборните лозунги за създаване на нови работни места утвърждават негативната тенденция, в която се развива България през последните десетина години. Преди всичко, нараства зависимостта спрямо различните видове държавни плащания сред домакинствата у нас. Все по-малка част от доходите се формират от собствена стопанска инициатива. В пряка връзка с това нарастват и очакванията „държавата да даде”, и да наеме на работа онези, които не искат да работят. Политиките на „субсидирана заетост” задълбочават дълбоката деформация на трудовия пазар. Обещанията за повишаване на заплатите, които в момента заливат публичното пространство, само доказват това. При сегашната производителност на труда дори самото говорене за повишаване на заплатите на всички работещи, звучи нелепо.

Безработицата у нас се възприема като липса на платена държавна работа. Затова и по-голямата част от т.нар. мерки на пазара на труда не дават резултат. Политиките на трудовия пазар се опитват да решат проблемите на големи групи от хора, изразходвайки значителни публични средства, без да се опитват да реформират самата среда за труд. Създаването на държавни работни места няма да реши нито един от проблемите на трудовия пазар.

Постепенно, на много места в България, държавата се превръща в най-големия и дори в единствен работодател. Дори и за определен период от време това да изглежда оправдано при преодоляването на последици от тежка криза, то в средносрочен план това е опасна тенденция. Тя ще продължи да произвежда про-съветска носталгия и ще продължи да влошава перспективите за трудова и професионална реализация.

В търсене на заетост, а не на работа, по-голямата част от регистрираните безработни у нас не полагат никакви усилия за повишаване на образованието и квалификацията си. Профилът на възприеманото като подходящо работно място изглежда приблизително така: високо платено и/или социално осигурено място; по възможност в държавна или общинска структура; за заемането на което не са необходими специални познания или квалификация; което не предполага полагането на допълнителни усилия и в същото време осигурява свободно време. Подобни работни места съществуват, но достъпа до тях преминава през определени зависимости и партийна протекция. За тях „някой трябва да те уреди”. Затова и мнозинството от безработните се възприемат като онеправдани, защото не разполагат с необходимите протекции, за да се доберат до мечтаната синекурна длъжност.

Отказът от поемане на отговорност за собствения живот насърчава рефлексите на недоволния поданик. Той приема, че държавата е длъжна да му намери работа, да осигури живота му и да го направи богат и успял човек. И докато това не се случва, той ще продължава да търси възможности да заобиколи правилата и законите. Насърчаването на този манталитет чрез политически заклинания и предизборни обещания отклонява България встрани от пътя на изграждане на обществено благосъстояние, назад към съветския модел на пълна заетост и гарантирана мизерия.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!