Пет чифта терлици: Разказ от Здравка Евтимова

Не му беше казала и нямаше намерение да отваря дума за това. Вече бе решила.

- Ако не ти харесва, можеш да си отидеш – обърна се към нея Върбан в самото начало. – Чао – но той знаеше добре, че Яна нямаше къде да отиде. Беше изгубила работата си, съкратиха целия отдел. Беше на 33, майка й вече не живееше онова топло селце Тевно; там бяха останали шепа старици и един болен дядо. Животът й беше чист, третиран с дезинфектант коридор с много затворени врата. Не беше срещнала никого, не вярваше, че ще срещне, работата й в лабораторията на завод, който отдавна не беше завод, а празни ручащи се халета, се оказа пресъхнала надежда. Разпродадоха машините за скрап.

Един от хората, който товареше уредите от лабораторията в очукан камион, се приближи до нея.

- Аз съм Върбан – каза. – Трябва ми лаборант. Ще ти плащам редовно. Ще работиш.

Яна не се уплаши. За 33 години се беше научила да използва страха като стълба до мястото, където иска да остане – оказваше, че мястото не е нейното, но все пак стигаше донякъде.

- Колко? – попита Яна.

- Ще ти стигат – каза Върбан.

На втората седмица се премести в квартирата му – стая, малка кухня, коридорче и тоалетна. Всичко блестеше, подредено, плашеща чистота пред очите. Малко дрехи, скъпи, изгладени или внимателно сгънати. Малогабаритен хладилник, печка.

- Ще готвиш – беше й казал Върбан.

- Не мога да готвя – каза тя.

- Ще се научиш.

- Не се надявай – но започна до готви. Беше ужасно. Мусаката се хлъзгаше в чиниите недоварена, печената риба се раздробяваше, Върбан се прибираше вечер точно в девет. Ядеше, не коментираше, не оставяше в чинията си нито троха. Любовта – което не биваше да нарича с тази дума – се случваше. Една вечер, Върбан каза:

- Ще правя къща. Нарисувай я. Искам да ти харесва.

Яна не попадна в никаква лаборатория, беше склад за тухли, железа, колове, керемиди, стари машини, ръждясало желязо. Каза й „Опиши всичко – колко бройки, каква марка. Кое е покрито с ръжда“.

- Не мога да рисувам – каза Яна.

- Ще се научиш – каза Върбан. - Искам рисунката утре в пет.

Тя не беше започвала да рисува до четири следобед. В пет в без десет я нарисува – не се знаеше къде започва единият етаж и къде свършва. Имаше прозорци на покрива и врати от север. Точно в пет Върбан огледа рисунката. Сви я на четири, нищо не каза. Прибра я портфейла си.

Тогава започна ОНОВА.

Първо я заведе до някакво село, не й каза името, тя го забеляза когато си връщаха- село Добровец. Малко, ниски къщи, тесен път, в края на пътя- кметство и тясна река. Мястото беше огромно – в на село при майка й имаха декар, тук декарите бяха повече. Върбан нищо не обясни. Но Яна се стресна. В един ъгъл на поляната бяха струпани гранитни пък и кой знае от какъв друг камък паметници. На първия прочете Лазарина Александрова 1906- 1989. Друг камък, по-малък, обрасъл с мъх се виждаше само първото име Марин Мар… другите букви бяха изчезнали, от годината бе останало само 19. Повече не се четеше. Това място дали не беше гробище? Цяла камара камъни с имена и цифри под тях.

- Върбане, какво е това?- попита Яна.

- Не виждаш ли.

Мястото беше обрасло с магарешки тръни, глог, бодливи гъсто избили диви круши и дървета, които Яна не познаваше.

- Ще изброиш камъните – нареди той. – Разделяш ги на две групи, малки и големи. Искам точен брой.

- Защо? – попита Яна. Знаеше, че няма да й отговори и не й отговори, но все пак каза нещо. То беше неочаквано:

– Искам точен брой на глоговете, на дивите круши и на вишните. Ще ги ашладисваш.

- Какво значи това?

- Ще ги присадиш, ще ги направиш питомни круши, мушмули и череши.

- Не мога да присаждам.

- Ще се научиш.

- Няма да се науча.

- Ще – каза той.

Този бодлив спомен й помогна да реши. Нямаше да му казва.

Беше февруари, не особено студен. Топъл, заплашителен февруари. Страхът се настани в мислите на Яна и тя започна да го отглежда като домашен любимец.

- Внимавай – каза Върбан. Показа й как се присажда - с калем на разцеп, на кози крак, на език. Остави й схема. – Гледай това. Действай.

Яна се поряза, кръвта й намокри калемите. Върбан въобще не я погледна.

Докато Яна ашладисваше – на разцеп, на кози крак, на език, той три пъти довлече камъни – издълбани имена на хора, година на раждане и смърт – стари камъни, някои изронени, други четливи, с избелели фотографии или с голи кръгове в гранита, където е била фотография, но е изядена от снега и времето. Надгробни паметници. Излишно беше да го пита – „Откъде ги вземаш?“ но все пак го попита.

- Откъде ги вземаш?

Чак след любовта й отговори.

- По селата няма хора. Само срутени къщи. Гробища. Камъкът не гние. И не умира.

Още два камиона с паметници. Искам точен брой на големите и на малките. Понякога Яна смяташе колко години е живял човекът. 55, 71. Мъчно й ставаше, когато под ръцете й се изпречеше камък на дете.

Върбан изкопа основите с багер. Една мургава бригада изби плочата над мазето. Плати на бригадира, без да каже дума.

- Благодарско, шефе – избоботи бригадирът. - Благодарско – смънкаха другите три момчета.

- Чао – каза Върбан.

Яна присаждаше, наряза показалеца си на няколко места, Върбан не обръщаше внимание, не я питаше как върви. Не поглеждаше към нея. Тя напредваше. От осем сутрин до тъмно вечер, което ще рече към 6 следобед. Беше й студено на пръстите. Внимаваше.

По едно време Върбан започна да зида стените. Големите надгробни камъни, малките. Беше мразовито, той сваляше якето, събличаше фланелата, работеше по тениска. Точно в един по обед спираше работа.

Казваше:

- Донеси ми.

Яна носеше каквото бе сготвила вчера. Висеше край печката от седем до новините в десет вечер. Мусака, свинско с ориз, супа, която сипваше в два големи термоса. Върбан изпиваше супата, изяждаше мусаката в голямата кутия, после друга кутия нишесте и половин хляб. Първите два дни казваше – „Вода“. Яна отиваше до чешмата в центъра, пред кметството. Нямаше хора, но странно водата не беше спряла. Наливаше в петлитрово шише. На третия ден наливаше две десетлитрови шишета и не чакаше да й каже „Вода“. Подаваше му шишето. Той пиеше и се връщаше при къщата. Стената поемаше нагоре, не пълзеше, катереше се.

Тя не можеше да повярва колко бързо растат стени от камък, в който живееше паметта за човек – понякога старец понякога мъже в блясъка на силите си, жена на двадесет и три, сигурно умряла при раждане. Хлапета - Анастасийка, на 3 години, Петър на 5. Това нямаше никакво значение за Върбан. Стените тичаха към небето на февруари. От тях надничаха имана и цифри, понякога не надничаха и така, с имена, раждания и смърт стана първият етаж.

- Забравили са умрелите – каза й веднъж. – Те са били хора като нас. Тая къща ще ги помни. Тая къща няма да падне. Камъкът не гние като човека. Аз нямам пари да купя друга къща.

Тя присади една четвърт от шубраците в двора. Даже й стана интересно – дали ще се прихванат присадките? Започна да чете интернет как се прави Стана й много интересно.

Мургавата бригада дойде, видя стените на къщата, от която ги гледаха имена на отдавна отишли си хора.

- Шефе, няма да работиме тука – каза бригадирът на Върбан. – Момчетата ги е шубе.

Върбан не каза нищо, извади тесте пари и започна бавно да ги брои - банкнота след банкнота.

Мургавият бригадир облиза устни, пак ги облиза, облиза ги трети път и избоботи:

- Шефе, ще работиме. Ще бием плочата. Момчетата не ги е шубе.

Плочата над първия етаж се втвърди. Върбан каза:

- Взимаш Тойотата, връщаш се в Добровец. Присаждаш.

Яна имаше шофьорска книжка, но не беше карала отдавна.

- Сега ще караш – отряза Върбан. Тя запали Тойотата. Отначало я беше страх, но страхът е най естественото нещо, той е по-верен от кръвта, страхът свързва мозъка на човека с ръцете му и те внимават. До Добровец изскачаха завой след завой, хората надуваха клаксони след нея, когато я задминеха й правеха знак с ръка, че е куку и отново надуваха клаксоните. Страхът и клаксонът са приятели. Човек внимава, някои се спичат, но Яна беше забравила за съществуването на този глагол в българския език. Стигна до Добровец. Продължи да присажда.

Когато Върбан започна стените на втория етаж, тя беше присадила около една трета от шубраците, беше изчистила тръните и много се изненада, когато една сутрин той дойде, преряза едно дебело стъбло – нещо излишно, защото Яна беше рязала сама много по-дебели стъбла.

Каза й: - Ела.

Извади от портфейла си някакъв лист, разгъна го. Беше нейната рисунка на къща – не се знаеше къде свършва единият етаж, къде започва вторият. Прозорци гледаха във всички посоки.

- Виж къщата – каза той.

В истинската постройка не личеше къде свършва първият етаж и защо вторият се издига леко наклонен към дерето. Прозорци надничаха на север, изток, запад и юг. Към Яна гледаха избелелите снимки на хора, отдавна заминали отвъд, имена, или отделни букви, години, често само няколко цифри. През вратите планината се втурваше вътре в стаите - февруари, дървета без листа, огромни дъбове, река, която пробиваше хълма, дори кметството се виждаше през един от прозорците - колкото къртичина долу в равното. Беше студено и духаше вятър, на небето нямаше облаци, само слой сива боя. Въпреки това любовта се случи върху плочата, която мургавата бригада бе избила.

- Благодарско, шефе – беше казал бригадирът, облизвайки устни един, два , три пъти, след като си преброи парите.

- Благодарско – повториха трите мургави момчета. – Пак ще дойдем, само звънни.

Но Върбан не ги слушаше.

- Вземи - каза той на Яна. – Терлици. Една бабичка ми ги продаде за кило захар.

Яна ги взе. Вълнената прежда бодеше, на места терлиците бяха проядени от молци.

Яна се научи да кара бързо по тесния път до Добровец, престанаха да й правят знаци, че е умствено отместена към лудост, дари клаксони не се чуваха след нея. Научи се да прави мусака, ориз, сарми, гювеч. Супа с телешко, супа топчета. Научи се да пече баница и кекс. На 22- число он месеца Върбан изваждаше пачка и отброяваше трийсет банкноти. Яна забеляза, че се облизва - устата й пресъхваше – също като мургавия бригадир. Парите бяха много. Всичко беше спестила. До цент. Сега вече можеше да потърси работа в Плевен, в Русе. Щеше да си намери работа. Можеше да си вземе квартира, мечтите й пораснаха, взе да си представя как ще ремонтира къщата на майка й онова разкошно селце Тевно. Щеше да се обади на момчета от мургавата бригада, те работеха добре.

Не беше казала на Върбан. Решението й бе твърдо.

Тя ашладиса половината от всичко, което имаше корени в грамадния двор. Престана да се порязва – всъщност порязваше се, но течеше по-малко кръв. Парите в сметката й се трупаха, мусаката ставаше вкусна, но не след нея, а след като Върбан се напиеше с вода се случваше любовта.

- Вземи– каза Върбан. Беше докарал два камиона с керемиди, всичките различни, вероятно купени след срутване на стари съборетини. – Дръж. Още един чифт терлици. Да ти е топло.

- Бутнати къщи. Безлюдни села – беше казал той на мургавия бригадир и трите момчета бързо подредиха всичко по покрива.

- Гледай хубаво – каза й Върбан и разпъна пред нея рисунка. Къща, чиито приземен етаж се превръщаше във втори, вторият в гълъб, покривът в ястреб, прозорците - в квачка с пиленца.

- Ще стоиш до мене – Върбан започна за измазва стените отвътре.

- За мене няма работа – обади се Яна.

- Има. Ще ме гледаш.

Не мина с гледане. Любовта, която не трябваше да се нарича с тази дума, връхлиташе – върху бетона на плочата. В коридорите. На стълбището. Оставяше й терлици от остра, бодлива вълна. „Дръж.“

Върбан започна да боядисва стените.

Избелелите фотографии и буквите по камъните изчезнаха.

- Трябва да ашладисвам – каза Яна. Имаше още много шубраци, времето беше само за облагородяване на дървета, облачно, нито топло, нито студено, вятър, но как да не духа през февруари?

- Няма да ашладисваш.

Дори в един на обяд , когато трябваше да изпие единия термос със супа, да изяде сармите и после да посегне към шишето с вода, Върбан й махна с ръка.

- Направих те хубава – каза й. – Не мога да те позная

Любовта, какво друго ще се излъже да допълзи в тази пустош. Когато се захвана да маже стените отвън, Върбан отпрати мургавата бригада. - Никой няма да пипа нищо по къщата ми. Сам ще я мажа, сам ще я боядисвам.

- Ти ще стоиш до мене и ще гледаш – каза на Яна. - През цялото време ще гледаш.

Нищо повече не каза. Обаче иден ден, то през февруари се случват неща, които никога не могат да се случат по друго време, Върбан слезе от скелето. Повика я с ръка.

- Това беше на мама – каза и й даде нещо, огънато в хартия от рекламна брошура на Лидл. – Развий го.

Беше тънка златна паричка с дупка до ръба.

- За тебе го пазя – каза Върбан.

Не я целуна. Не се случи любов. Хвана я под мишниците и я вдигна

- Гледай.

Къщата грееше ярко жълта, с прозорци във всички посоки. С крила на сврака вместо покрив.

Февруари гледаше и се чудеше – това къща ли е, или сврака.

На другия ден, през февруари, какво може да стане в това обезлюдено село, без хора, без празници, само сто ашладисани диви круши, киселици, глог?

Яна беше решила – до края на февруари трябва да замине, да се махне от празното село, жалко за дърветата, които присади. Как бе могла да живее, без да облагородява глог? Лаборанти търсят в Русе, в Плевен, със сигурност във варна. Освен това щеше да присади всички диви вишни в Тевно, селцето на майка й – старицата щеше са й се усмихне отгоре.

Ако Върбан викнеше „Къде си?“, никой нямаше да отговори.

Беше решила твърдо. Поръча такси. Блокира телефонния му номер.

На масата в кухнята на първи етаж в къщата от надгробни паметници щеше да проблясва тънка златна паричка с малка дупчица- единственото й око - съвсем близо до ръба.

До паричката Яна бе оставила четири чифта терлици. Острата вълна беше проядена на места от молци.
Таксито бързаше по завоите към Добровец. Гадни завои. Колко пъти я бяха освирквали с клаксон. Но Яна се научи

Още малко, пет шест километра.

Яна престана да гледа пътя.

Извади телефона си. Не знаеше какво прави.

Набра номер, който бе блокирала преди час, защото беше решила твърдо. Нямаше за му каже.

Обаче.

- Знаеш ли? – каза. – Ще ставаш баща.

Другият телефон сигурно се беше побъркал. Не можа отвърне. Не изрече абсолютно нищо. По едно време се осъзна, но не съвсем, защото избъбри:

- Янче! Янче! - и нищо повече не се чу.

Така беше, защото навън, на последните завои към село Добровец беше доста студено. Февруарският вятър духаше както никога досега. 

Така е то.

Следете новините ни в GoogleNews