Мартенски дъжд

Саня затича по стълбището: някъде етаж или два над нея се чуваше бръз тропот на обувки. „Иване! – извика тя, но обувките побягнаха още по-бързо, драскайки по стълбището към последния етаж на блока. Синът й тичаше нагоре. Тя се втурна след него, изпълнена с паника. Вече два пъти го бе догонвала така. Напоследък той притихваше на стола си, докато Саня гледаше новините. Отслабваше тихо в ъгъла, откакто баща му си отиде. Защо бе побягнал отново? Тя затича по-бързо.

– Иване! – Най-сетне обувките застинаха на място.

Дали не беше застанал пред някой отворен прозорец? Преди няколко дни бе изхвърлил през балкона новото й сако. Защо го направи, бе попитала тя и синът й измърмори – „Защото си виновна.“ Сега мълчанието му я прикова на място. Иван чакаше, настръхнала топка, клекнал на стъпалото. Видя, че синът й бе напъхал юмрук под раздърпаната си фланела.

– Какво имаш в ръката си? – попита Саня. Той се сви още повече, нейният син, който толкова приличаше на Павел. Мълчеше като него, като него я наблюдаваше. Тя погледна през прозореца – току що беше изхвърлил една от блузите й – оранжева, като слънце, заплело се в стария орех под блока. – Защо? – попита тя, но знаеше, че момчето няма да й отговори. Преди около месец то бе започнало да ръмжи. Спеше с фланелата на Павел, бащата, който си бе заминал. Ръмжеше вечер – към гардероба, където бяха останали дрехи на баща му. – Дай да видя – извика Саня. Неочаквано малкият изопна напред юмрука си. Отвори пръсти, от ръката му падна бележка – парче смачкана хартия, толкова изпокъсана, че не можа да се досети откъде я беше откъснал. После разбра. Беше я откъснал от календара, от месец март. Саня изведнъж се уплаши. Върху датите на месец март и картината с тичащи деца синът й беше надраскал с големи колкото цялата пролет букви: – „Нека много да вали“. – Защо много да вали? – попита го Саня. Не се надяваше на отговор. Момчето отговаряше след два-три дни на въпросите й. По-скоро приказваше на фланелата на баща си. Сега Иван извика:

– Татко се връща у дома, когато вали.

Да, Павел се бе завръщал два пъти и наистина тогава валеше. Два пъти тя остава под ореха, в дъжда, докато Павел разговаряше с момчето. Саня знаеше, че понякога мъжът се влюбва, изгубва ума си, но с Павел това не биваше да се случва. Но се случи. Тя не знаеше дали онази жена си беше отишла, или любовта му бе изсъхнала, но той се върна у дома. Саня не можеше да стои до него, от носа й потичаше кръв. Заради миризмата. Павел миришеше на подлост след онази жена.

– Защо се качваш на шестнадесетия етаж? – попита Саня.

– Заради дъжда – каза момчето. – Ще оставя на небето бележка, че искам да вали. То ще ме послуша.

– Добре – каза Саня. – Остави бележката.

– Но ти не искаш тате да се върне – прошепна момчето.

Саня реши. Не можеше повече да понася това катерене на Иван към покрива. Разболяваше се от страх.

– И аз искам да вали – обърна се към сина си тя. – И аз ще напиша бележка до небето – юмрукът на Иван полека се отпусна. Саня искаше да откъсне друг лист от календара, на месец април, но синът настоя: – „Много трябва да чакам тате до април. Пиши да вали през март.“ Беше още светло, когато двамата отново се закатериха към шестнайсетия етаж. Небето живееше над сателитната антена на техния блок.

– Защо ми изхвърли новото сако и блузата? – попита сина си тя. – Знаеш, че те струват скъпо, а нямаме пари.

– Беше си сложила сакото върху фотьойла, на който седи тате – измърмори неочаквано синът й. – Не му е там мястото.

Не беше вярно. От носа й течеше кръв, когато сядаше на фотьойла на Павел. Можеше да го продаде, този стар фотьойл, но плати на хора да го запалят. Стоя през цялото време, после пи заедно с двамата мъже, които бяха изгорили мястото на Павел – пи толкова много, че не можеше да говори. Не изпитваше омраза към онази жена, когато получаваше писма от нея и молба да й помага с малки суми. Но когато видеше книга на мъжа си, изтръпваше. Бореше се да забрави, но кръвта, която течеше от носа й, не забравяше.

– Лоша си, когато носиш сакото и оранжевата блуза – каза изведнъж синът й. – Когато си с тях, въобще не вали. Татко не може да се прибере – Иван беше притиснал март до гърдите си.

-Ето - каза Саня и залепи листа от календара върху прозореца на шестнайсетия етаж. Момчето провери дали бележката е закрепена добре, после двамата с майка му си тръгнаха, а март остана на покрива да чака дъжда. Саня набра телефонен номер, номерът, който я разболяваше. Помоли се никой да не отговори, но гласът на Павел я попита – „Ти ли си?“ Аз съм, каза Саня. Гласът му се зарадва, но тя не искаше да го слуша. Внимаваше да не произнесе името му. Мислеше за писмата на онази жена.

– Искам да дойдеш, когато завали – каза тя на телефонния номер, който я беше предал.

– Ще дойда веднага – предложи телефонният номер и в него грейна лято.

– Не, ела когато завали. Моля те – това „моля те“ попари устните й повече от пламъците на онзи стар фотьойл.

Сигурно антената беше повикала дъжда по своите сателитни канали. Още на другия ден се изля страхотен порой върху стария орех и оранжевата блуза на Саня - дреха, в която тя била много лоша, както бе отбелязал Иван. Колкото по-дъждовно ставаше небето, толкова по-усмихнато сияеше лицето на сина й. Тя се беше подготвила за този дъжд. Синът й чакаше до входната врата. Пееше за рижи пирати. Такова нещо стаята му не беше чувала от година. Звънецът най-после се обади. Знаех си, извика момчето. Знаех си, че дъждът ще го доведе! Павел влезе. Беше висок и красив. За миг й се зави свят, а това беше знак, че ще й потече кръв от носа. Трябваше да се контролира.

– Радвам се, че дойде – каза тя.

– Настина ли? – Павел не можеше да повярва. Иван повярва, защото майка му сега бе облечена в една добра зелена блузка.

– Ще ви направя чай – каза Саня. Отиде в кухнята и сложи чайника на котлона. Там не й се виеше свят, но когато се върна при Павел, ръцете й изтръпнаха. Подлостта имаше такова свойство – караше я да трепери.

– Радвам се, че се грижиш за нас – каза й Павел.

– Това стана заради март, който залепихме на прозореца – измърмори щастливо синът й. Баща му не го разбра, но въпреки това разроши косата му.

– Отивам за хляб – каза Саня. Едва успя да задържи кръвта си на мястото й. Не й позволи да шурне от носа. Взе мрежата, излезе от стаята. Беше се подготвила. На задната седалка в колата бяха дрехите й, чакаха я заедно с лошото сако, което беше прибрала. Бе оставила сина си на март, залепнал върху оная бележка на прозореца, и на баща му. Бе решила да запали колата, да изчезне. Подмина хлебарницата и я забрави в дъжда. Но кой щеше да им направи чай? Как да остави двама мъже сами, без хляб у дома, в този страхотен мартенски порой.

Днес е премиерата на най-новия сборник разкази на Здравка Евтимова "Пернишки разкази" (ИК "Жанет 45").

————————————————————————————————————————————--

ЗДРАВКА ЕВТИМОВА е родена в Перник на 24 юли 1959 г. Завършила е английска филология в Университета „Св. Св. Кирил и Методий”, Велико Търново. В България са публикувани 4 нейни сборника с разкази и 3 романа, като романът „В студената ти сянка, лейди” печели награда за съвременен български роман на Фонд „Развитие” 1999 г., а романът „Четвъртък” – наградата на Съюза на Българските Писатели през 2003 г.

Сборникът й с разкази “Bitter Sky” (“Горчиво небе”) е публикуван през 2003 г. от издателство Skrev Press, Великобритания. Същото издателство издава през 2007 г. сборника й с разкази „Госпожица Даниела” (“Miss Daniella”).

Романът на Здравка Евтимова “God of Traitors” (“Божество на предатели”) е издаден от Books publishing, Тексас, САЩ през 2008 г.

Сборникът й с разкази “Някой друг” (“Somebody Else”) е публикуван през 2004 г. от издателство MAG Press, Калифорния, САЩ, и спечели наградата за “Най-добър сборник с разкази от утвърден автор”, издаден от издателството през 2005 г. Този сборник е номиниран за американската награда Pushcart. През 2008 г. издателство Astemari, САЩ публикува нейния сборник с разкази “GoodFigure, Beautiful Voice”. Издателство VOX HUMANA, Канада/Израел, публикува нейния сборник с разкази „Блед” и други постмодерни български разкази” (“Pale and Other Postmodern Bulgarian Stories“) през 2010 г. През 2012 г. в САЩ бяха публикувани два сборника на Здравка Евтимова „Стари коли и други разкази“ (“Carts and Other Stories”) Fomite Press, щата Върмонт, и „Време за косене и други разкази“ (Time to Mow and Other Stories”) All Things That matter Press, щата Мейн.

Разказът й “Твоят ред е” е един от десетте наградени разказа в световния конкурс за къс разказ на тема “Утопия 2005” в град Нант, Франция. Този разказ е включен в антологията “Утопия 2005 – Десет писатели от цял свят”.

Разказът й „Васил” е един от десетте разкази, спечелили в конкурса за къс разказ от цял свят на радио BBC, Лондон за 2005 г.

Разкази на Здравка Евтимова са публикувани в литературни списания и антологии в 27 страни по света.

Още по темата

27/02/2013 Нашите автори

Сребро

20/02/2013 Нашите автори

Ще те намеря

13/02/2013 Нашите автори

Чудотворецът

06/02/2013 Култура

Приемане

Следете новините ни в GoogleNews