На Омари, Кушк, Афганистан

Щастието е просто нещо, казваше ми ти. Щастие е да намерим сянка наблизо и ти да ме гледаш. Но в Кушк няма сенки. През лятото няма трева като оная в твоите книжки. Прахта е дълбока до коляно, петите кървят от жегата, мухи се вият в гъстия въздух и пият вода от очите ти. Дърветата изсъхнаха. Аз няма да бъда в Кушк, за да гледам, Джана. Вчера Атик дойде при баща ми, поговориха малко. Знаеш какво става, ако Атик отиде в къщата на някого. Мама мълчеше, когато Атик излезе от нас, баща ми не ме погледна в очите.

- Ксав – каза ми той. – Ще те вземат утре. Иди се прости с братята си. – После баща ми запали цигара, очите му бяха в прахта, когато продължи: - Атик рече, че ще те върнат у нас. Няма да съсичат лицето ти, така каза.

Мама мълчеше. Тя избърса очи с опакото на ръката си и отиде зад къщата. Никога не сме я виждали да плаче. Никога. Върна се, стиснала в ръце старата ни коза. Беше я заклала и по дрехите й имаше кръв. По-добре щеше да бъде, ако татко й се беше скарал. „Какво ще ядат децата сега!” това трябваше да й каже. Той не каза нищо. Братята ми ме гледаха и мълчаха. Сестрите ми също бяха тук и не отронваха дума.

- Ще ти направя яхния, сине – каза мама, притискайки мъртвата коза до гърдите си.

Една седмица след пясъчната буря един от нашите овчари намери труп на мъж. Някой беше прерязал гърлото на човека. Той беше от рода Аараш, тялото му изглеждаше силно, здраво. Познавах го, той събираше тръни за козите си в планината.

Щастието е просто нещо, казваше ти: да е светло и ти да ме гледаш.

- Ще дойда да го взема след хляба на обед – каза Атик на баща ми. – Вашият трябва да бъде на същата възраст като убития от рода Аараш. Те не искат старец, нито някой болен. Знаеш какво ще се случи, ако не дадеш някой от твоите.

Мама знаеше какво ще се случи. Онези от рода Аараш щяха да избият тримата ми братя един след друг. Нямаше да убиват сестрите ми. За жената има лоши неща, по-лоши от смъртта. Толкова много гладни уста имаше в тая планина. Имаше и прах – дълбока до коляно, кафява, в която растяха само тръни. Но тръните не стигаха за всички. Имаше кози, които ги изяждаха, водата не стигаше да поникнат още. Нито съдилище, нито закон стигаха до Кушк. Никой още не беше виждал жив съдия. Атик идваше да прибере човека след хляба на обед. Два дни по-късно Атик докарваше тялото на семейството. Братята и сестрите изкъпваха мъртвия и вечер, когато не беше толкова горещо, пиеха чай. Чаят горчеше. Замайваше главите и човек виждаше неща, дето ги нямаше пред очите му. Хубавото беше, че след този чай се заспива лесно. Всички спяха като убити и не виждаха тялото на убития брат.

- Ксав – каза баща ми. – Ти си най-слабият. Така или иначе няма да оцелееш дълго. Но не показвай на хората на Аараш, че си болен, сине. Иди да събираш тръни. Нека хората на Аараш видят, че събираш.

Знаеш, че нещо не е наред с дробовете ми, Джана. Чувала си ме да хъхря и кашлям. Изляза ли когато вали, се задушавам от вятъра. Падам и се моля дъждът да намалее. Иначе не мога да вървя. Баща ми беше прав. Тъй или иначе нямаше да ме бъде задълго. Но Джана, ти знаеш - щастието е просто нещо. Малко ветрец, малко тръни, от които да сварим чай, и ти. Ако не бях болен, кой щеше да ме пусне да вляза у вас?

- Ксав е слабичък – казваше майка ти. – Но има златна уста, измисля приказки. Няма нищо лошо да го послушаме – тогава научих онова за щастието, колко проста работа е то. – Имаш ли в торбата още някоя от твоите хубави лъжи, Ксав – питаше майка ти. Аз нямах, но прахта беше пълна с приказки, а на огъня къкреше чая от тръни. През зимата снегът беше по-голям от къщте, но имахме тръни, които горяха в огнището. Сигурно аз съм виновен за всичко. Научих те да вярваш на глупостите, които разказвах на теб и сестрите ти.

Не трябваше да правиш така, Джана.

Мина обяд, а яхнията, която мама направи с кози дроб, така си стоеше на масата. Чудех се какво ще ядат децата след месец. Нямаше да има мляко за бебето, нито месо, ако някой се разболее. Братята ми ме гледаха. Не ядяха. Баща ми и мама нищо не хапваха. Сестрите ми ме гледаха, най-малката извика нещо, другите мълчаха. Аз си помислих за приказките. Снегът е хляб, казваше мама. А прахта е брашно, най-хубавото брашно в Кушк.

- Само някой да заплаче! – обади се баща ми. – Яжте.

Чакахме Атик.

- Бягай! – беше ми казала мама предната вечер. – Ще ти донасяме ядене.

- Той е болен – гласът на тате запълзя като кафявата прах. – Ще убият него, после нас. По-добре хапни от яхнията, която майка ти сготви заради тебе, момче.

Чакахме и чакахме, но Атик не идваше.

- Какво иска сега? – изръмжа баща ми. – Да не се надява ние да те заведем при него? – По никакъв начин. Никога. Никой нормален човек нямаше да направи такова долно нещо.

Опитвах се да не мисля за това, Джана. Припомних си дъжда. Не поройния, когато долината стана казан, пълен с черни облаци и червена тиня. Видях цветята, които избиха след кроткия дъжд – алени, сини, жълти. Те поникнаха по покривите на къщите, израснаха под краката ни и бяха толкова много, че пясъкът не се виждаше от тях.

Ако не бях болен, баща ти нямаше да ми позволи да разговарям с тебе. Майка ти нямаше да ми дава чай. Аз ти казах една лъжа веднъж, Джана. „Вземи парче влажна глина след дъжда и я омеси добре. Сложи няколко цветчета в сместа и я остави да изсъхне на слънце. После дай тази суха топка глина на човек, който искаш да бъде щастлив.” Това беше измислица. Аз намерих изсъхнало глинено сърце с цветя пред нашата къща. Сестрите ми казаха, че ти си го направила за мене.

- Аз ще отида вместо тебе, Ксав – каза баща ми. Всички знаехме, че това е невъзможно. Убитият от рода Аараш беше силен и млад. Баща ми беше стар. Аз бях най-слабият в цялото село, зимният студ щеше да ме отнесе, или пък жегата през лятото.

- Но никой не разказва такива хубави приказки, Ксав – каза ми ти. – Ти знаеш какво говори прахта и за какво мислят облаците. Ти знаеш къде спят цветята, когато спре дъждът.

- Дъвчи това, когато започнат да те бият - каза баща ми. – Дъвчи и няма да те боли.

- Ксав, бягай – прошепна мама. - Няма да те дам на тях.

- Но селото вече е решило, жено – каза баща ми.

- Ще избягаме от селото.

- Хората от нашия род ще ни хванат. Братята ти ще те пребият с камъни, жено.

- Не ме интересува. Няма да им дам Ксав.

- Ако не ме убият, мамо, аз няма да изкарам до края на зимата.

- Ще изкараш, сине. Ще изкараш! Слушай какво ти говоря. Бягай, Ксав!

Тогава баща ми тръгна към нея. Той вървеше много бавно към мама, както правеше винаги. Отиде бавно до нея и я удари.

- Ако кажеш още една дума, ще те убия! – каза й той.

- Убий ме – отговори тя. – Убий ме. Няма да им дам Ксав.

Ръката на тате падна като отсечена. Никой не хапна от яхнията, а къщата беше пълна с най-сладката миризма, която знаеше планината. Сестрите ми мълчаха. Обядът трябваше да е свършил отдавна – сенките на върховете пълзяха по земята и се смесваха с прахта. Атик влезе. Никой не го беше чул да тътри крака по чакъла. Той имаше обичай да рита камъните и прахта, когато идваше да прибира някой човек за хората на Аараш. Атик беше затрил повече хора от останалите живи в селото.

- Ксав ще си остане у вас – каза бавно той. – Сега ми дайте яхния за добрата нована, която ви донесох.

Мама изхълца. Братята ми наскачаха.

- Не се подигравай с мен – изхриптя баща ми. – Ти си важен човек, но си в моята къща.

- Дръж си болника у дома – отряза Атик. – Друг човек отиде при Аараш вместо него.

Тишината бе по-гъста от жегата. Лицето на баща ми беше сиво, долната устна на мама прокърви.

- Дай ми яхния – каза Атик.

- Кой отиде вместо него? - рече задавено тате.

- Не е важно да знаеш.

- Кажи ми кой отиде вместо него. После ще ти дам яхния.

Лицето на Атик блесна в пот, по устните му лъсна слюнка. Той преглътна няколко пъти.

- Джана отиде вместо него – каза Атик. – Избягала от техните. Баща й, стария Бдул, отрязал косата й. Това момиче трябва да се е побъркало. Цялото им семейство е опозорено.

Спрях да чувам какво говори Атик. Виждах как береш цветята след онзи кротък дъжд и виждах голямото сърце от глина с цветчета в него.

- Ще оздравееш, Ксав! – каза ми ти.

Джана, не трявбаше да правиш това. Вече не виждам прахта, не виждам планината. Виждам какво правят с тебе. По-добре да не бях жив. По-добре да беше мъртва.

- Джана е млада и силна – каза Атик.

- Няма да умре - измърмори баща ми.

- Да, ще издържи доста време – подхвърли Атик. – Радост за момчетата на Аараш.

Ударих Атик с всичка сила. Блъсках го, блъсках го, блъсках го, докато още го виждах. Усетих, че устата ми се напълни с прах, очите с кръв.

Джана, виждам те вечер, когато небето изчезва. Виждам те денем. Щастието е просто нещо.

Жегата изчезна, изведнъж завяля. Облаци, небе и прах се смесиха и долината стана езеро от кал и камъни. Кози се удавиха във въртопите. После изгря слънце. Избиха цветя – червени, сини, жълти, лилави, цялата планина беше цветя.

Ще те намеря, Джана. Ще отида при Аараш и ще те намеря. Ще ти разкажа най-хубавата приказка. Щастието е просто нещо. Ти знаеш.

————————————————————————————————————————————-

ЗДРАВКА ЕВТИМОВА е родена в Перник на 24 юли 1959 г. Завършила е английска филология в Университета „Св. Св. Кирил и Методий”, Велико Търново. В България са публикувани 4 нейни сборника с разкази и 3 романа, като романът „В студената ти сянка, лейди” печели награда за съвременен български роман на Фонд „Развитие” 1999 г., а романът „Четвъртък” – наградата на Съюза на Българските Писатели през 2003 г.

Сборникът й с разкази “Bitter Sky” (“Горчиво небе”) е публикуван през 2003 г. от издателство Skrev Press, Великобритания. Същото издателство издава през 2007 г. сборника й с разкази „Госпожица Даниела” (“Miss Daniella”).

Романът на Здравка Евтимова “God of Traitors” (“Божество на предатели”) е издаден от Books publishing, Тексас, САЩ през 2008 г.

Сборникът й с разкази “Някой друг” (“Somebody Else”) е публикуван през 2004 г. от издателство MAG Press, Калифорния, САЩ, и спечели наградата за “Най-добър сборник с разкази от утвърден автор”, издаден от издателството през 2005 г. Този сборник е номиниран за американската награда Pushcart. През 2008 г. издателство Astemari, САЩ публикува нейния сборник с разкази “GoodFigure, Beautiful Voice”. Издателство VOX HUMANA, Канада/Израел, публикува нейния сборник с разкази „Блед” и други постмодерни български разкази” (“Pale and Other Postmodern Bulgarian Stories“) през 2010 г. През 2012 г. в САЩ бяха публикувани два сборника на Здравка Евтимова „Стари коли и други разкази“ (“Carts and Other Stories”) Fomite Press, щата Върмонт, и „Време за косене и други разкази“ (Time to Mow and Other Stories”) All Things That matter Press, щата Мейн.

Разказът й “Твоят ред е” е един от десетте наградени разказа в световния конкурс за къс разказ на тема “Утопия 2005” в град Нант, Франция. Този разказ е включен в антологията “Утопия 2005 – Десет писатели от цял свят”.

Разказът й „Васил” е един от десетте разкази, спечелили в конкурса за къс разказ от цял свят на радио BBC, Лондон за 2005 г.

Разкази на Здравка Евтимова са публикувани в литературни списания и антологии в 27 страни по света.

Още по темата

13/02/2013

Нашите автори

Чудотворецът

06/02/2013

Култура

Приемане

30/01/2013

Нашите автори

Онзи вестник със стиховете

23/01/2013

Нашите автори

Змийско мляко