Приемане

Здравка Евтимова 06 февруари 2013 в 18:27 9240 1

Здравка Евтимова
Здравка Евтимова

 

Разказът "Приемане" на Здравка Евтимова, който представяме тази седмица на читателите на OFFNews е избран за "Окупирай Уол Стройт" през 2012 г. Тук разказът е анализиран и се призовават хората да го четат и да направят Окупирай Уол Стрйт чрез четене с него. Разказът "Приемане" ("Acceptance") е публикуван в ADBUSTERS (2010 г.), в Канада. Тук може да го прочетете на английски език. Повече разкази от Здравка Евтимова може да намерите в най-новия й сборник "Пернишки разкази", който излезе в края на миналата година.

 На вашето внимание разказът "Приемане":

Вечер кучето й го чакаше на входната врата. Името му беше Дъжд, стъпките му приличаха на дъждовни капки, които се разбиват върху прозореца след полунощ. Франсоа мислеше, че остава тук заради него, ако си отидеше, Дъжд щеше да умре от глад. Ана забравяше да го храни, не го къпеше, защото оставаше по цял ден, заровила нос в преводите си, а в книгите й, които превеждаше на френски, непрекъснато бликаха езера от голяма любов, страст и омраза. Вкъщи нямаше храна, тя стоеше на компютъра като прилеп, с разрошена страшна коса, с речници, разхвърляни под масата, на пода, до компютъра, Дъжд лежеше някъде в ъгъла върху дрипава възглавница. Тя ругаеше дългите изречения, пиеше – от едното шише мляко, от другото - тъмна бира, от която погледът й светеше като на болен човек, а компютърът я подхвърляше в светлината си. Тя не обръщаше внимание, че Франсоа се е прибрал, надигаше млякото и сипваше в паницата на Дъжд, той лочеше и я гледаше, а под стъпките му заваляваше. Понякога тя даваше на кучето бира и тогава погледът му беше старо угаснало огнище.

Франсоа отиваше в кухнята и правеше сандвичи, в мивката бяха натрупани чинии, обувките й бяха нахвърляни по коридора, тя бе обула различни чорапи и винаги носеше негова фланела – първата, която й попадаше под ръка. Обличаше якето му дори. Не бе отваряла прозореца, бе спуснала завесите, макар че прозорецът им гледаше на север, към стар склад, пълен с автомобили втора ръка. Франсоа обичаше да ги гледа. Тези коли не се интересуваха от света и това някак прогонваше напрежението от ума му. Понякога разговаряше с мосю Гранжан, собственикът на склада и пазарчето „Voitures – Vente et Achat”, който го уверяваше за хиляден път, че продава най-евтините автомобили в Брюксел в този почтен, макар и далеч не лъскав магазин. Ана пишеше преводите си и дишаше спарения въздух, не вдигаше поглед към него, въобще не го виждаше, само когато й донесеше сандвичи, поглъщаше храната, отново без да го поглежда, оставяше го да заспи и ругаеше тихо. Дъжд бе свикнал и стоеше вярно до нея, вгледан в ругатните й, в речниците и компютъра. Франсоа заспиваше на матрака, върху който бяха разхвърляни дискове, флаш памети, листове хартия, нейни книги и някога, посред нощ, в просъница, я усещаше до себе си. Тя не го чакаше да се събуди докрай, целуваше го диво, сякаш го наказваше и го обичаше, без да му каже нито дума, понякога хвърляше насреща му ругатни – студени като дъжда през ноември. Франсоа повече не можеше да живее така. Не понасяше спарения въздух, който го чакаше всяка вечер. Намрази кучето и любовта й – кратък миг слънце, което потъваше зад облаците и го оставяше замръзнал, изтощен в мъглата на Брюксел.

Няколко пъти си беше тръгвал, но кучето тръгваше след него – стъпките му като дъждовни капки биеха тротоара, пътеките, и Франсоа предполагаше, че тя някой ден старият кожух ще умре така – сред речниците и сред измислените герои на книгите. Няколко пъти Дъжд го следваше – далече зад локвата, зад склада за стари автомобили, където Ана излизаше да се вдъхновява от студения, влажен въздух. Тя не се хранеше, лицето й ставаше все по-бледо, все по-дълго, скиташе сред колите втора ръка и не отговаряше на Гранжан – този мил, постен като върлина старец, който не се уморяваше да пита- Какво ще обича моята petite belle?. Кучето Дъжд носеше дъжда след стъпките й и откъдето минеше тя, почти винаги заваляваше. Франсоа се боеше, че когато той си тръгне, някой ден тя просто няма да се върне при северния прозорец, компютърът й щеше да си остане включен, светлината на монитора щеше да убие героите, които бе измислила. Нямаше кой да отвори прозореца, за да изхвърли спарения въздух, огънат под тежестта на идиомите, с които живееше тя. Беше му омръзнала гладната й любов, ненаситна и глупава. Тя грохваше върху него, тънка като мрака, а Дъжд стоеше до нея, притихнал, невидим и той все по-мършав, с все по-рядка козина.

Един ден Франсоа си тръгна, Дъжд побягна след него и наистина доведе първите капки. Ноември не изчака дори да отминат склада за стари автомобили, заваля зад гърба му. Дори когато Франсоа се метна на автобуса, кучето затича след него, с проскубана мръсна козина, хилав звяр, който довеждаше есенната мъгла и я оставяше след себе си, прегърнала кръста на църквата Notre Dame d’Evere . Ана му беше казвала, че зимата се ражда и умира в Евер. Франсоа обичаше тихите, кратки следобеди на януари, които спяха на малките улички около църквата. Щеше да съжалява, ако някоя кола смачкаше кучето; този ден то бе предугадило, че Франсоа си отива завинаги. Този ден то гони автобуса до гарата - там Франсоа се метна на първия влак, който случайно тръгваше от първи коловоз към Оостенде. Кучето затича след влака, но скоро загуби състезанието и грохна в проскубаната си козина. Франсоа въздъхна с облекчение, когато вагонът се напъха под тунела и Дъжд изчезна от очите му, изплезил език като пламък срещу дъжда. Дано не го сгази някой влак, помисли си Франсоа. Дано. Много често по-късно трябваше да се бори с мисълта за оная стая с прозорец към старите автомобили и черната локва пред тях; виждаше компютъра й, раждащ думи в студа, мразеше да си повтаря на ум, че сега никой не й приготвя сандвичи.

Много пъти му се искаше да се приближи отново към онова място – склада, църквата, градинката с бледи японски череши, където тя се разхождаше и мълчеше заедно с кроткия мосю Гранжан. Когато му хрумнеше да отиде до Брюксел, си внушаваше, че всъщност е щастлив - живееше в пълен с туристи, кокетен град далеч от нейните разкази. Спокойната, равна като небето Западна Фландрия, колите и магистралите, зимата и тунелите го разделяха от речниците й. Франсоа мразеше мостовете, които отиваха към нейната улица. За да убие желанието за онова място, искаше да го забрави, купи си куче, което нарече също Дъжд, но неговите стъпки не довеждаха облаци, то не изглеждаше измършавяло, все по-проскубано, също като нея. В очите на неговия териер нямаше есен и тиха мъгла. Франсоа се питаше какво ли е станало с Ана, но нямаше повече живот за губене. Разбира се – намери си друго момиче, което блестеше от чистота - то го обичаше и го чакаше, наоколо й не тежеше силует на стар компютър, коли втора ръка, нямаше нито една локва, но понякога в съня си Франсоа чуваше тихи капки дъжд след себе си. Веднъж, в началото на лятото, все пак прекоси Западна Фландрия, която се простираше между него и онзи пазар за стари автомобили. Може би се надяваше да я зърне все пак, но не това бе важното. Слезе от таксито спокоен, резервиран. Имаше добра работа в Оостенде, печелеше достатъчно пари. Надяваше се, че е забравил тази сенчеста, криволичеща уличка. Не. Помнеше всичко. Всеки инч от тесния тротоар. Щеше му се да затича към прозореца й, но спря, изпи чаша бренди в „Стремето”, тяхната тиха квартална кръчма.. Това винаги му помагаше. Сега нямаше магистралата, нито грохот на коли. Нямаше мостове. Къщата беше на мястото си и локвата мълчеше до нея – голяма и черна като есента. Изведнъж чу зад гърба си стъпките на дъжда.. В красивия град на Северно Море, където живееше, не валеше сребърен дъжд, следобедите не спяха на площада. У дома му имаше чисти килими, подредени, скъпи електроуреди, книги и картини. Нямаше нито един речник. Беше разказал за жена си, че по-рано бе познавал някаква преводачка, беше разказал за героите й в белите клавиши на компютъра и жена му изхвърли всички речници от дома им. Жена му се грижеше много добре за него.

Забеляза някакъв силует. Появи се жена. Тя беше толкова слаба и бледа, че Франсоа престана да диша. Складът подскочи към небето. Дъждът изведнъж спря. После всичко стана същото както преди. Тя беше много красивото момиче. Не беше Ана.

Франсоа изведнъж се замисли за чистата къща с килимите, книгите и картините във всекидневната. Беше прекосил Западна Фландрия, за да разговаря със стените на стаята, в която живееше тя. Ето, стоеше пред стария склад с колите. Не можеше да помръдне, нещо се счупи под гръдната му кост. Спокойната равнина на Западна Фландрия не му беше помогнала. Брендито също. Мостовете ги нямаше. Обърна се и видя – едно куче, така мършаво и изнемощяло, че сърцето му извика от радост. Едно куче с толкова проскубана козина, че Франсоа изведнъж затича към него. Едно куче със стъпки от дъжд вървеше и го гледаше – в очите му имаше сребърни, кратки следобеди. Те блестяха, те пееха и летяха от радост, че Франсоа се е върнал. Толкова много есени той бе обичал това куче.

- Дъжд! Дъжд! – повика го Франсоа.

Кучето потрепери, приближи към него и остави ръката му да потъне в проскубаната козина.

Как е Ана?– прошепна Франсоа.

————————————————————————————————————————————-

ЗДРАВКА ЕВТИМОВА е родена в Перник на 24 юли 1959 г. Завършила е английска филология в Университета „Св. Св. Кирил и Методий”, Велико Търново. В България са публикувани 4 нейни сборника с разкази и 3 романа, като романът „В студената ти сянка, лейди” печели награда за съвременен български роман на Фонд „Развитие” 1999 г., а романът „Четвъртък” – наградата на Съюза на българските писатели през 2003 г.

Сборникът й с разкази “BitterSky” (“Горчиво небе”) е публикуван през 2003 г. от издателство Skrev Press, Великобритания. Същото издателство издава през 2007 г. сборника й с разкази „Госпожица Даниела” (“MissDaniella”).

Романът на Здравка Евтимова “God of Traitors” (“Божество на предатели”) е издаден от Books publishing, Тексас, САЩ през 2008 г.

Сборникът й с разкази “Някой друг” (“SomebodyElse”) е публикуван през 2004 г. от издателство MAG Press, Калифорния, САЩ, и спечели наградата за “Най-добър сборник с разкази от утвърден автор”, издаден от издателството през 2005 г. Този сборник е номиниран за американската награда Pushcart. През 2008 г. издателство Astemari, САЩ, публикува нейния сборник с разкази “GoodFigure, BeautifulVoice”. Издателство VOX HUMANA, Канада/Израел, публикува нейния сборник с разкази „Блед” и други постмодерни български разкази” (“PaleandOtherPostmodernBulgarianStories“) през 2010 г. През 2012 г. в САЩ бяха публикувани два сборника на Здравка Евтимова „Стари коли и други разкази“ (“CartsandOtherStories) Fomite Press, щата Върмонт, и „Време за косене и други разкази“ (TimetoMowandOtherStories”) All Things That matter Press, щата Мейн.

Разказът й “Твоят ред е” е един от десетте наградени разказа в световния конкурс за къс разказ на тема “Утопия 2005” в град Нант, Франция. Този разказ е включен в антологията “Утопия 2005 – Десет писатели от цял свят”.

Разказът й „Васил” е един от десетте разкази, спечелили в конкурса за къс разказ от цял свят на радио BBC, Лондон за 2005 г.

Разкази на Здравка Евтимова са публикувани в литературни списания и антологии в 27 страни по света.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови