Така. Аз никога не съм обичал репресивните апарати. Помните ли тоя термин? Тоя хубавичък израз от политологията? Репресивният апарат на държавата. Армията и полицията. И там…Хм. Не ми се навлиза в тая тема. За поета полицията е традиционното Зло. Поетът винаги се възприема като метач на запалителни бутилки по полицейски кордони, като слагач на карамфили в цеви на полицейски автомати. Поетът е бунтовник срещу…

И ето сега трябва да осмисля, за себе си, за вас, отново, за кой ли път – срещу какво е бунтовник поетът?

Ботев? М?

Ботев е бунтовник срещу турската полиция. Срещу турската жандармерия. Срещу турската власт. Срещу репресивния апарат на държавата, в която е живеел.

Мисля си, че в Османската империя се е живеело толкова зле, колкото и навсякъде по това време. Нима работниците в индустриална Англия са живеели по-добре от карловските еснафи?

Ако се направи някаква такава – вихрена и извънредно свободна екстраполация – ще ни се стори, че в Османската империя българите са живеели толкова зле, колкото и сега.

Но – ще кажете – свободата! Че я се огледайте! И който ми улови жива свобода и ми я донесе сега – аз ще му платя теглото и в злато! Не се шегувайте, моля ви се!

Свободата е абстракция, която се ражда само във възбудени глави. Опиянени. Свободен ли е бил Фритьоф Нансен, докато е живял цяла полярна зима в дупка в леда на Арктика, без да може да излезе навън? По-свободен ли е бил от Хаджи Ахил? Който по нешите букварски представи е бил поробен? Нека бъдем мъдри. Да си мъдър – това означава да отчиташ всичко. В целия свят. И да усещаш, че всичко се сблъсква с всичко; и че нещата се неутрализират едни други - като оцет и сода. Идеологиите и религиите се неутрализират. Бродски казва велики думи: Демокрацията е прекрасна с това, че в нея съжителстват равноправно всякакви идеологии и религии и философии. И те някак си се неутрализират. И от тях не остава нищо. Комунизъм срещу фашизъм, и те заедно – срещу либерализъм; ислям срещу будизъм, християнскво срещу зороастризъм (не забравяйте, че Фреди Меркюри беше зороастрист!). И така – чудесно размесили се, неутрализирали се, унищожили една на друга злобния и агресивен заряд – те някак си все едно изчезват!

И остава една основна, изконна човешка доброта.

Турската свобода срещу българската свобода. Свободата на Буркина Фасо срещу смъртта на френски колониални войничета, голобради синове на горките си майчици! Опитайте се да го разберете, моля!

И ето! Аз – поетът – стоя в едно заведение, сутрин е, пия зелен чай, опитвам се да пиша както обикновено нещо си…

И се заслушвам в разговора на хората на бара. Те са едни такива – мъже. Как иначе да ги опиша? Български мъже. Единият е с по-големи торбички под очите и явно си пийва повече. Личи си че всички биха носили предимно анцузи. Хора, хора Бога ми. Къде хората по света не са хора? Такива едни – натрупали килограми не от яденето, а от тежестта на живота. Шкембетата им са издути, но все още твърди, защото все още им се налага да се стягат и да действат нещо си там. Български мъже. Избръснати, късокоси, с роднини от Първомай, с високо кръвно от време на време, със средна продължителност на живота 68 години. Какво повече? А, да – и веднага разбирам от разговора им, че са военни. И полицаи. И въобще – все са от репресивния апарат. Трима четирима. Но говорят най-вече двама от тях.

Единият от тях, този с торбичките под очите – при влизането ми в заведението ме е спрял и ме е заговорил: Ето – казал е той на бармана – един голям български писател. И аз като обикновен човек, като обикновено човешко същество – вече съм започнал да изпитвам симпатия към него. Трудно ще намерите човек, който не би започнал да харесва някого, който е казал за него, че е голям български писател. Ах, смешна наша човешка природичка, мама ѝ да еба. Хаха.

И си седя там в ъгъла на заведението, а те на бара. И те си говорят, със сигурност си дават сметка, че ги слушам, но едва ли пък и чак толкова им пука че ги слушам. Просто си говорят. За важни за тях неща.

И този, който говори най-много, не моят човек с торбичките, а един друг – някак по-млад, сигурно на 40, някак по-стегнат и по-енергичен от другите, казва: Абе какво знаят тия! Дето искат…Е, мама му стара…Те пък и те колко получават! Аз…аз, мама му стара, дето на дежурство 12 часа ми се взима здравето, откачам и след това 30 часа съм неадекватен…те какво знаят! Аз, дето съм военен! И за колко пари? Да взема 1200-300 лева.

Ами – вика другият - ти едвам ли и толкова ще вземеш!

И това, че другият знае по-добре каква е заплатата на говорещия от самия него ме учудва; но след това се сещам, че сме в България. И нищо не е учудващо. Всички знаят всичко. Включително и Другите знаят по-добре колко пари взимаме Ние.

Някакви такива парадокси, български, ура, да пием за тях.

Та така де. И те продължават да си говорят. Пак говори енергичният и по-младият: Ма те какво ми се оплакват!

Аз разбирам, че говори за протестиращите полицаи – най-накрая загрявам. Когато става въпрос за социални и политически неща - аз съм извънредно наивен и трудно схващам; социален олигофрен съм аз.

Аз – казва енергичният наполеончо (така ми изглежда) – смятам, че петдесет процента от полицаите и военните…какво петдесе? Направо…абе петдесе процента просто…

Другият казва мудно: Абе не работат, това е истината…киснат там по канцеларии…

А енергичният (който е военен, както разбрахме) казва: Събирам тия петдесе процента…дето нищо не вършат…и не пред…не! Зад Народното събрание – ги разстрелвам! Бах маа им дембелска! Нищо не става от тях, нищо не вършат! Така ще се прочисти…

Абе – казва по-мудният и по-благият – чак пък толкова… Аз викам просто да ги пратят да работят, бе…да си намерят работа…Истинска работа…

А първият: Не, те няма да си намерят работа!…те чакат само…А аз ти казвам, човек, след смяна, след дежурство…аз съм като труп бе! Неадекватен! Знаеш ли какво е?!

Е знам де, знам…при тебе то е ясно… – казва умереният.

И аз си представям, че този, енергичният наполеончо е на ПВО дежурства и следи небето на апарати за ранно оповестяване или нещо такова. И наистина му съчувствам. И си представям и яда му срещу тия, които взимат пари ей така – просто защото са държавни храненици и чиновници с пагони. И се чудя какво ли му е на него. Защо ли е станал военен? И се опитвам да надмогна естествената си, поетична неприязън към хората от всички възможни репресивни апарати на тоя свят.

Та нима репресивните апарати не са създадени върху презумпцията, че хората са лоши? И затова е неминуемо да бъдат потискани? Озаптявани?

Но нима всъщност истината за репресивните апарати не е прозрачна и ясна на всички: Те са за да пазят имуществото на тия, които са ограбали всички…от тия, които са били ограбени. Да пазят имането на имащите безкрайно много от нямащите нищо. За какво друго да са тия ми ти репресивни армии, полиции и други? Хм. Сега кажете че съм и комунист. И се прекръстете, свине такива, защото не помните Христос.

И ми става неприятно, че изпитвам и аз яд и некрасиви чувства, след като съм чул тоя разговор. Не знам на чия страна да съм. На тия, които работят много? В репресивните апарати?…Бих ли искал да бъдат застреляни зад народното събрание тия, които просто си взимат заплатките?

Да заобичам ли хората от репресивния апарат? Задето пазят реда? Кой ред? Тоя, който 90% от нас не могат да понасят?

Чудя се. Мъчно ми е. Усетя ли лошо чувство у себе си – като болен съм.

И като излизам и тръгвам по слънчевата централнософийска уличка – замислям се за това: А не е ли по-добре всеки, който е наемен работник, който изкарва прехраната си, очаквайки от някой богат и силен да му плати…не е ли по-добре да е солидарен с борбата на всеки друг – подобен на него? Та нима ако си пречим в борбата си за по-добър живот, като се ненавиждаме; като си пречим в борбата си за по-добро заплащане като се обиняваме, че е неоснователна – нима като правим така, ние не помагаме именно на тия, които ни изпиват силите и ни ограбват?

Нека някой ми каже, че съм комунист, и ще му покажа присъдата си от 96-та.

Но съм убеден, че богатите, лакомите, всесилните свине са винаги ужасно солидарни. А тези, които едва свързват двата края – винаги се мразят и си пречат. В борбата си за по-добър живот.

Върнах се и стиснах ръцете на тия чичовци-българи. Не ми пукаше от какъв апарат са. Те бяха българи, работници, наемни работници като мен. Които искат нещо…Хм, как да го кажа? Може би – признание. Оценка.

Солидарност.

Още по темата

04/11/2015

Нашите автори

Избори горе-долу

28/10/2015

Нашите автори

Символи

21/10/2015

Нашите автори

Опресняване на ценности

14/10/2015

Нашите автори

Там, в подлеза