Пътник ли е западната цивилизация?

В самия край на миналата година имах много приятно преживяване. Не, не става въпрос за новото правителство на Кирил Петков. Да, то изпълва почтеното мнозинство на българския народ с надежда и предварително самочувствие. Но - първо трябва да изпълни дадените обещания! Това, което ме впечатли, бе постановката на Стоян Радев в Малък градски театър „Зад канала“ „Кой се бои от Виржиния Улф“. Ирини Жамбонас и Малин Кръстев изпълняват главните роли титанично. Потапят зрителя в незабравима театрална наслада. Все пак става дума за една от най-играните пиеси по целия свят. База за сравнение има, колкото щеш. Последно я гледах в края на 2015 г. в Шаушпийлхаус Франкфурт. Да ме извинят франкфуртските ми приятели, но въпреки по-скоро семплата си сценография софийската постановка на Стоян Радев е несравнимо по-добра. А след като девизът на новото правителство е за отприщване на недооценения български талант, то постановката на Радев е поредно доказателство, че талант у нас не липсва. Че с нищо не отстъпваме на аналози в Европа или където и да е по света. Че сега политиката е на ход да предложи подкрепа.

„Кой се бои от Виржиния Улф“ дебютира на Бродуей в края на 1962 г. В различни епохи и географски точки критиката е успяла да извлече от текста и сценичните му интерпретации какво ли не. От бурна семейна драма, през изследване на съпружеския живот посредством мечтите на мъжа и жената, до бунт срещу погубващата американска мечта и дори наръчник за обречеността на западната цивилизация – всичко това някога е било разтълкувано от текста на Олби. Струва ми се доста смело, но не невъзможно. През 1969 г. във философския факултет на Франкфуртския университет пиесата става тема и на докторски труд - който вероятно не е единствен. Адаптацията за киноекран на Майк Никълсън - с Елизабет Тейлър и Ричард Бъртон в главните роли, се счита за културно събитие на 1966 г. Филмът печели много награди, между които пет Оскара.
Немалко критики се впечатляват не толкова от философските размисли, колкото от езиковите качества в текста на Едуард Олби – виртуозната ритмика на диалога. Според мен тя е много добре пресъздадена в превода на Стоян Радев. Имах усещането, че репликите в неговия превод съдържат духовитост и закачливост с една идея по-светли от убийствения сатанизъм на немската версия. Така или иначе преводът на Радев е радост и за слуха, и за ума. Той е важна предпоставката за успеха на постановката.

Шест десетилетния ѝ статус на ярко културно събитие ни предизвиква да търсим в пиесата на Олби послания, трансцендиращи баналния семеен скандал, около който е построен сюжетът. Олби я пише, когато е на 34 години. До тогава авторът е имал интересна съдба. 30 дни след раждането си е пренесен в Ню Йорк, където е осиновен от мултимилионера, собственик на театър Рийд Олби. Не се разбира добре с осиновителите си. Предпочита да контактува със своята баба. Учи в Тринити Колидж на Университета Колубия. На 21 години напуска дома, в който е отгледан. Въпреки че наследството му финансово го осигурява, работи като продавач в голям магазин, след това като пощальон, а по-късно и като барман.

Сценичният си пробив Олби прави не в САЩ, а в Германия. През 1959 г. Работилницата на Театър Шилер в Берлин поставя за първи път негов текст - „Зоологическа история“. От биографията на Олби научаваме, че открито се заявява като гей. Малко странно е, че гей ерген, който никога не е живял в брачен съюз, решава в драматургичен текст да анализира брачния живот в американските колежански среди. Явно е бил добър наблюдател и му се получава. Все пак не мога да не отбележа субективното си усещане, че Олби малко предозира типично американската зрелищност. Че степента на злонамереност и истеричност, на която настройва героите си, на европееца сякаш идва малко в повече. Но това е въпрос на вкус. „Кой се бои от Виржиния Улф“ остава през дългата кариера на Едуард Олби най-успешната и най-играна негова драма. През 1963 г. получава наградата Тони за най-добра пиеса. Същата година получава и наградата на обществото на критиците на Ню Йорк - също за най-добра пиеса. През 1963 г. текстът на Олби е избран да получи и Пулицър за драма. Решението на журито е отменено в последния момент от консултантски борд. Изтъкнатата причина е груб език и сексуална откровеност. Така за 1963 г. наградата Пулицър за драма остава невръчена.

В пиесата си Олби пресъздава една типична вечер от семейния живот на 52-годишната Марта и 46-годишния Джордж. Те са женени от 20 години. Брачният им съюз е пропит от разочарование, прераснало в омраза един към друг. Не просто тривиална, ежедневна омраза. Всепроникващата, безгранична омраза между двамата им е станала средство за съществуване – начин на живот. Поради трактовката на темата Олби е считан за наследник на шведската драматична школа, датираща от Аугуст Стриндберг. В същото идейно семейство попада и друг голям наследник на Стриндберг - Ингмар Бергман. Като тематично допълнение към „Кой се бои от Виржиния Улф“ препоръчам бергмановата драма „Сцени от един семеен живот“, която Крис Шарков понастоящем поставя също в Малък градски театър „Зад канала“.

Марта, главната героиня в „Кой се бои от Виржиния Улф“, е - както бихме казали днес - богата, глезена „кифла“. Тя е дъщеря на декан на колеж. Мъжът ѝ Джордж, вероятно поради това, че е зет на декана, ръководи историческия факултет в същия колеж. На младини високият социален статус на баща ѝ широко отваря вратите в живота на Марта. Главната ѝ задача е да си намери съпруг, достоен да наследи деканското място. Марта се влюбва в шест години по-младия Джордж и го нарочва за съдбовното му предопределение. Скоро обаче разбира, че Джордж не се вписва нито в нейните, нито в представите на баща ѝ за претендент за поста. Марта се пропива от мъка. С властния си характер и безскрупулен нрав, започва да си отмъщава на съдбата. Унижава Джордж по всякакъв възможен начин, при всеки удобен случай. С течение на времето Джордж намира начини и стратегии за защита и контраатака. И така бракът на двамата заприличва на война. Война, в която те са врагове, но и най-интимни съюзници.

В нощта, за която Олби разказва, след парти, устроено от декана, на гости на Марта и Джордж идват перспективен млад професор по биология и наивната му съпруга. Марта и Джордж малко преди това са се прибрали от същото парти порядъчно подпийнали. Домакините решават да се възползват от гостите като публика, но и като съучастници за диаболическата схватка, която усещат, че им предстои. Те излагат пред гостите кошмара, в който са превърнали живота си. Разговорът се превръща в духовит, философски изтънчен низ от наранявания и унижения. Надеждата, че животът все още има какво да им предложи, отдавна се е изпарила. Става ясно, че тяхната американска мечта се е превърнала в ужас. Тъй като в реалния живот не е останало нищо, което да радва, Марта и Джордж си изобретяват изкуствена утеха. Съвместно измислят син, който да направи живота им да изглежда поне малко по-смислен.

Заглавието на пиесата - „Кой се бои от Виржиния Улф“ Олби заимства от детската песничка „Кой се бои от големия, лош вълк?/Who’s afraid of the big bad wolf?“. Словосъчетанието „големия, лош вълк“ той замества с името на известната английска писателка Виржиния Улф. Олби обяснява, че в заглавието си пита: „Кой се бои да живее живота си без измислици, без илюзии?“

Важният въпрос, с който всъщност авторът негласно конфронтира зрителя, е: пътник ли е американската, а от там и западната цивилизация? Драмата му е бунт срещу смазващите личността предписания на „американската мечта“. Бунт срещу натрапените отвън представи, задължаващи да постигаме личен успех не както вътрешният глас съветва, а по начин, отговарящ на обществени химери за богатство и слава. Бунт срещу кариеризма, който погубва отделния човек, но и съвкупната цивилизация. Кариеризма, който отнема свободата да бъдеш себе си, отнема и радостта от живота. Който пресушава живеца, човещината и стремежа към добро. Който первертира живота в бойно поле, на което бавно и мъчително взаимно се изтощаваме. Това е любима тема на Олби, проточваща се в цялото му творчество.

Нека припомня знаковия коментар на немския драматург Оливие Гарофало, вдъхновен от „Кой се бои от Виржиния Улф“. Гарофало пише: „Упадъкът на Запада е очевиден, разпадът на западната цивилизация – необратим. Причината обаче не е външна заплаха - например настъплението на чужда културна идентичност. Симптомите произлизат от самото западно, буржоазно общество.“ А за да направи заключенията си още по всеобхватни, Олби решава да назове двамата си главни герои Марта и Джордж, намеквайки за първия американски президент Джордж Вашингтон и жена му Марта. Тогавашната Марта е наследничка на една от най-богатите династии в щата Виржиния. И тогава обаче, още при възникването на САЩ, Марта и Джордж живеят в охолство и лукс, но и в емоционална пустота. Емоционална пустота, превърнала живота им в разочарование. Олби сякаш ни подшушва, че и тогава и днес причините за нещастие си приличат…

Имах удоволствието да продължа размислите си в разговор с режисьора Стоян Радев.

Г-н Радев, лесно ли се превежда Едуард Олби?

В случая преводът беше част от режисьорската ми работа. Исках да общувам с героите без посредник, да ги чуя и да предам чутото с максимална точност – не просто на хартия, а като преживяване на сцената. Ако имах амбиция на преводач щеше да е по-различно и най-вероятно бих се уплашил от задачата, но тъй като водеща беше страстта да разбирам и съчувствам на хора, чийто живот ще стане мой и на актьорите, тревогите отстъпиха на въодушевлението от един много вълнуващ творчески акт.

„Кой се страхува от Виржиния Улф“ и у нас е поставяна многократно. Кои са Вашите акценти, Вашето послание?

Във връзка с отговора на предишния въпрос – аз поставям пиесата, без да мисля за предишни интерпретации, а сякаш раждането е първо и смисълът на текста ще се разкрие във възможно най-чистия си вид. Разбира се, различните контексти насочват към различно тълкуване, но моят подход е феноменологичен – вярвам, че най-ценно е общуването с творбата, освободено (доколкото може) от привнесени възгледи и решения. Затова не натоварвам с особена тежест определен биографичен или социален детайл, а се опитвам да явя човешкия проблем в неговата екзистенциална универсалност. Да, времето и средата, в която израстват героите, имат значение, но въпросите за щастието, себепознанието, себеосъществяването, любовта и истината засягат всеки, независимо от специфичното протичане на собствения му живот. Сложността на тези въпроси, страхът да се изправиш пред тях, рискът и жестокостта да им отговориш без илюзии, милостта към грешника, който се е загубил по пътя – това са акцентите, а посланието е, че колкото и да е трудно, си струва да се осмелиш и да дръпнеш завесата.

С american way of life в последните три десетилетия и у нас проникна идеята за американска мечта. На наша почва тя се пречупи през народопсихологията ни и местните особености, но сякаш движеща сила и в тази вече българска мечта е прословутият англосаксонски материализъм. Трагедията на Марта и Джордж стана ли трагедия и на българското общество? Виждаме как свободолюбието, любовта, добротата и щедростта масово са жертвани в името на материални гонитби. Животът духовно и емоционално обеднява.

Обедняването на живота е тема, която занимава историкът Джордж, а очевидно и автора – Едуард Олби. Да, не можем да не забележим, че в съвремието – и това започва болезнено да се усеща още от средата или дори от началото на XX век – зейват духовни и емоционални празноти. Човек се уплашва от собствената си природа и, вместо да се стреми към по-дълбокото ѝ разбиране и действително облагородяване, се опитва да я скрие зад приемливи маски, зад една фалшиво благоприлична и вдъхваща респект фасада. Изчезват нюансите, изчезва състраданието, изчезва дори чувството за хумор и тяхното място се заема от демонстративни жестове на успех, които обаче са само отчаяно ръкомахане в нищото – в това Джордж обвинява своите по-млади гости, това е и една от основните причини за конфликта между него и Марта. Тя пък не може да понася неговия отказ да участва в “съревнованието”, неговата слабост, неговия провал. Дали конкретният американски сюжет години по-късно е станал и наш, тукашен? Сигурно е така. Комунистическият режим доведе до идеализиране на западната цивилизация и особено на Америка – страната на неограничените възможности, започна имитативно следване на модел, които всъщност не бива да се следва безкритично. Точно критиката, произтичаща от самите негови представители, е най-ценното, с което можем да се запознаем. Затова и “Кой се бой от Вирджиния Улф” е важно откровение за публиката.

Наскоро националното преброяване показа, че за десет години сме се загубили 850.000 българи. За последните 30 години бройката е 2,5 милиона. Нацията ни сякаш е загубила възпроизводителната си сила, инстинкта за бъдеще. Има ли според Вас това нещо общо с изродените представи за живота на Марта и Джордж?

Капанът, в който Марта и Джордж попадат, е отворен за всеки човек. Мъката да понасяш реалността, нарцистичната болка при допира с безразличния свят, несъгласието с фалша, но необходимостта да му се подчиняваш и дори да го създаваш, суетата, самотата, сантиментите, любовната привързаност и обреченост – цялото това битийно съдържание е трудно за овладяване и да се спасиш от пропадане е почти невъзможно. Милионите, напускащи родната територия, най-вероятно се надяват да избегнат капана, но той е вътре във всеки от нас, ние го носим със себе си. Социално-политическите условия донякъде могат да влияят върху екзистенциалните проблеми, но истинският отговор на въпроса е свързан с духовна сила, чийто източник е независим от променливите обстоятелства. Надеждата за героите на пиесата минава през признанието в какво са се превърнали, страхувайки се да живеят с истината за себе си и света наоколо. Този страх спира възпроизводството или пък произвежда само халюцинации.

Имах усещане, че под Ваше ръководство в театралния салон блестящите Ирини Жанбонас и Малин Кръстев провеждат двучасова шокова терапия. Самият текст на Олби до немалка степен е именно това. Толкова ли са изпуснати нещата, че зрителят е нужно да бъде разтърсен, за да се опомни?

Третото действие в пиесата е наречено от Едуард Олби “Екзорсизъм” и наистина не само в него, но и през цялото време се разиграва прогонване на зли духове, вселили се в героите по пътя на компромисите и лъжите, с които те са приели да живеят. Нуждата от шокова терапия, от разтърсване, произтича от факта, че тези компромиси и лъжи имат благовидно оправдание, те са направени уж за хубаво и даже могат да бъдат окачествени положително сякаш са стъпки към един пълноценен, успешен живот. Много е сложно да се пребориш с лошото, ако то се е маскирало като добро и отказът от него изглежда като жестоко насилие. Да предприемеш разрушаване на илюзорния свят, който е станал твое убежище, е изключително смела постъпка, отчаяна, но смела.

Във Вашата версия ми се стори, че има видима нотка на оптимизъм, която като че ли в други постановки на „Кой се бои от Виржиния Улф“ е по-незабележима. Накрая Марта и Джордж се помиряват. Оптимист ли сте, че може и да намерят път към живия живот?

Оптимизмът е единственото, което остава, когато ситуацията е влошена до крайност. Не може да е по-зле и тогава - няма какво да се губи, може само да се спечели. Западната цивилизация, чийто представители са героите на пиесата, не е отделен феномен, а част от човешката история като цяло и, ако някъде другаде нещата изглеждат по-различно, това не значи, че и там няма да се стигне до същото, защото хората навсякъде споделят обща съдба и рано или късно си заприличват. Марта и Джордж ни казват, че каквото и да става един стремеж към истината не може да бъде възпрян и дори да изглежда, че той ще ни доведе до катастрофа – в него е спасението.

Какво да очакваме от Стоян Радев през настоящата година?

През този сезон вече имах три премиери – “Сирано дьо Бержерак” в Театър Българска Армия, “Ива е онлайн” в Театър 199 и “Всички малки светлини” в театър Азарян. Предстоят ми премиери в Народния театър, в Младежкия театър и в театър “Възраждане”.

Следете новините ни в GoogleNews