Сънувай в лятна нощ - разказ от Здравка Евтимова

Става дума за 11-о училище „Петър Берон“, повече известно с псевдонима си „Храброст - Граово“, изписан с огромни букви на табела над физкултурния салон – така се наричаше футболният отбор на школото, втори пореден път шампион на училищните турнири в пернишка област. Децата, потънали във втория шанс на дънките, маратонките, ризите и блузите, бяха разкошни мургави искри и огньове. Черни камъчета по дъното на реката, стотинки в джоба на човек, на когото не му достига лев да си купи чаша ракия. Тия хлапета бяха думи, които никой не чува.

Е, не съвсем.

Не съвсем.

В училището нямаше зала, нито сцена за представления и други подобни глезотии, поради което физкултурният салон беше станал театър – нещо като Народния театър в София. Децата – мургави, диви, непослушни, умни, та светят - седяха направо на пода върху чанти и палта. Само няколко от тях, дребни фъстъци, се бяха облекли тъй, сякаш бяха напълно изкукуригали. Това бяха горките артисти в тъпата пиеса на даскалицата. Както и да е. Ще видим колко мозък се побира в главата й.

И децата, и майките, и бащите, дядовците и бабите, братовчедите, лелите и чичовците, целият квартал „Карама“ се беше наблъскал в тоя физкултурен салон на 11-то училище. Цялостното население на квартала беше дълбоко убедено, че те са истинската „Храброст- Граово“. Всеки знаеше какво означава това – бой до победа, защото го виждаше с очите си - щръкнал като трън насред ливада, як като кметството в квартала - и зиме, и лете. Не може да го поместиш. Не можеш да го пречупиш. Не си мъчиш мозъка да въртиш лъжа след лъжа. Защото беше истина - разкошен футболен отбор!

- Хайде, бе, почвайте! Ще се издушим тука – викнаха няколко дебели гласове, по-грапави от цимента на пода.

- Хайде. ма, Ано! Ана ли си, маймуна ли си – давай на децата да играят! Какво се тътрузиш – замърмориха жените редом до дебелите гласове.

- Госпожо, стига си се мотала. Ще те обесим на дънките ти!

- Ясно ли ти е! – ревна остро една жена, много възрастна наглед. Народът стихна. Всеки губеше ума и дума, когато отвореше уста Стояна, тарторката на Карама. Само някой да имаше късмета да я нарече „бабичка“! Нещастникът щеше дълго да пищи. Вярно, дъртата имаше вече три правнука, но беше акълия повече от трийсет такива като мене и тебе.

Само Станой, който бе изучил най много и работеше като локомотивен машинист по линията Радомир - София, се надигна, висок до върха на Жаба планина над квартал „Карама“ – сякаш се възвиси самият връх заедно с боровете върху него, и избоботи:

- Оставете Ана. Който се кара с нея, се кара с мене.

- Я седни долу, бе, да не те стъпкахме като хлебарка – обадиха се двайсет човека, но никой но можеше да си представи как ще стъпчеш машинист, висок до керемидите на кметството.

- Почвай, Ано, щото ще те почнем ние! – извикаха десетина гласа от публиката.

Тогава две деца разтегнаха дълъг лъскав картон, слепен от отделни парчета - по два лева всяко, ако го пазариш от втората употреба в „Карама“ и по 11 лева, ако го купиш от магазина на гарата в Перник. Безплатен, ако успееш да го свиеш отнякъде. На него някой неграмотен беше написал „ A MIDSUMMER NIGT’S DREAM“. Ана, оная идиотка госпожицата учителка на дечурлигата, пак беше струпала нещо на английски. От тоя усукан език свят да ти се завие. И в тоалетна да отидеш, пак на английски пише, по телевизията – повече английски, отколкото хубави жени.

Загубена работа. Защо се излагат така? Щото са неграмотни и не ги бива да пишат на български. Това е истината.

- Хайде, ма, Ано, почвай!

Ана беше даскалица в 11-ото, най-застреляното учебно заведение под небето. Всичките ученици бяха свободни, мургави, смели и от английски знаеха само оная дума, дето означава мръсното нещо, но кое точно - не можеше да се ориентира народът, струпан във физкултурния салон. В Карама повечето думи не блестяха от чистота и само да си отвориш устата, тръгват, та се не вижда къде ще спрат.

- Ано, ма! Почвай!

- Оставете жената! – лавна машинистът.

- Млък! Закопчай тая уста! – изправи се целият женски фронт срещу него. – Глупав си, Станое, затова трай на място.

Тогава пред народа се появиха две деца: Соня, на Ванчо торбата щерката, омотана в едно тюлено нещо - хем прозрачно, хем на звезди. После се изстъпи Тодор на Васо тенекеджията – хубаво момче, разумно, приказва като телевизор. И като захванаха Соня и Тодорчо – дай, дай, дай, английски, братче. Оня Шекспир, дето се пише на толкоз интелигентен, да вземе да се закопае от срам. Що не научи български, питам го аз? Виж ти - нашите деца като че не в Карама, а в средата на Англия ги родихме. Говорят, мелят, цепят напред. Не спират. Двамата – Соня и Тодорчо - танцуваха. Ама златни деца, ама разкошни, ама шикозни – ако ти е паднал зъб, два ти порастват на мястото му от радост, че ги гледаш. Тодорчо се обул в панталоните на баща си от Амстердам. И то не втори шанс - а взети от един пункт за хуманитарност. Какво е това „хуманитарност“? Ами контейнер и на някого като му омръзне, слага панталоните си в хуманнитарността. Това е то. Тодорчо ги е обул и сега е принц.

После отпред на цимента изтърчаха Симона и Томас. Симона накичена цялата в ланци – майка й трябва да е луда да тури цялото злато на рода и на родовете на комшиите по шията на това дете. То си е хубаво и без злато, ами в тоя пеньоар, дето се омотало - усукано във влажен чаршаф, сякаш се топи от висока температура! Простотия до шия, какво друго да кажеш по тоя въпрос. Ами Томас? Божичко, какво хубаво момче. Ако косата ти е побеляла, само като го гледаш - от бяла става черна главата ти, и вместо на 63 години, си отново на 23. Само слушай как наш Томас как ги нанизва тия английски криви думи!

Накрая, както говореха, изведнъж спряха и млъкнаха. Четиримата се прегърнаха и се целунаха. Това било някакъв сън в лятна нощ, измислил го Шекспир – това го пише черно на бяло в листовката, дето Ана даскалицата раздаде на зрителите от цяла Карама.

Но защо даскалицата не им обясни и не им призна къде да го намерят тоя Шекспир. Как така подстрекава народа да слага злато по шиите на децата! Някой светкавично ще ги обере. С акъла си ли е тая даскалица! А? Изведнъж всичките деца, дето бяха клекнали наоколо, изкараха някаква песен – пеят, та светят. Бръснат го тоя английски, шпрехат го – едновременно ти сгряват и мускулите, и душата! Хубави го редят. И като почна народът да пее с тях – „Биляна платно белеше“ и щеше до го бели чак до десет и половина вечерта! Още три часа. Жените измъкнаха дайре. Дядо Симчо извади кларнета и като побара някаква песен от английския край! Като заигра оня ми ни народ в оня ми ти тесен физкултурен салон. По едно време видяха, че Ана, даскалицата, е наобиколена от Томасчо и Симона, от Тодор и Соня – прегръщат я оная ми ти Ана, която я мислехме за въртоглава, ама тя не била.

- Ано! Браво! Научи ни децата! – завикаха хората.

Евала на тая жена! Дойде тука хайде да не казваме от коя гънка на географията. На никого дума не обели каква е, що е, ама виж как обаче ни научи децата.

- Ано! Ано! Браво!

Първо жените я грабнаха – кой за ръка, кой за крак, после и мъже и я вдигнаха. Високо, високо, още по-високо - до лампата на физкултурния салон. И тогава Баба Стояна, хем дърта като калта в Струма дере, хем умна, отвори глас и запя „Дежелем, джелем“ – за Ана! Ромале за Ана. Целият склон го подкара това страхотно „Джелем, джелем“. От тавана на физкултурния салон започнаха са капят капки, но голяма работа капки, голяма работа жега! Не ни е страх ни от студ, ни от пек, ни от киша, ни от пламък. Браво на тая жена, дето ни накара да видим колко страхотни са нашите деца.

Джелем, джелем, Ано! Джелем, Джелем! Карай по пътя напред, жено!

- Само кажи кой те тормози. Утре повече няма да те тормози. Казвам ти го аз, баба Стояна от Карама! Ела тука да ти целуна челото, бе млада девойко. Ела тука, че ме болят краката да ставам!

А Станой, най-ученият и най-умният, най-високият мъж в квартал Карама, отиде до даскалицата.

- Ано, слушай – каза той, а гласът му мощен като влак с десет вагона! – Слушай, Ано. Слушай ме. Аз съм машинист човек.

Учителката го гледа и какво ли си вика – що ми требва Шекспир да диря, я виж какъв върхар се е изправил пред мене.

- Ано, машинист мъж съм. Пътувам навсякъде безплатно с влак из България. Дето има железница, всичко съм видял.
Жената мълчи и го гледа. И аз да съм, и аз ще го гледам. Той е снажен, хем хубав, хем дваж повече очите му хубави.

- Навсякъде ходя, дето има БДЖ, да го знаеш. По-хубаво момиче от тебе, Ано, не съм видял.

Тогава – това е сведение на баба Стояна от Карама – учителката се изчервила. Кръв алена станала в бузите.

- Благодаря – отвърнала даскалицата, разправя баба Стояна, а баба ти Стояна като каже нещо следобед, никога не лъже. Пък и ти щеше ли да повярваш – кой в Карама ще се обърне към тебе с „Благодаря“?

Никой и половина. Никой, ако не е тази даскалица, дето я мислехме за откачена, а тя не била! Така е то, щом дойде да обучава децата на „Храброст Граово“.

Следете новините ни в GoogleNews