Добрата страна на нещата: разказ-шега от Здравка Евтимова

Последна промяна на 18 юни 2017 в 09:41 15208 0

Снимка Сергей Антонов

Здравка Евтимова.

Нямаше никакво място за паркиране, колите се бяха наблъскали една до друга - стари тухли в зид - и Мели се заби в една пряспа. Нямаше избор, трябваше да всяка цена да предаде превода, който бе завършила в два след полунощ. Не беше блестящ превод, но все пак очакваше да получи някакви пари след три месеца. Колата потъна дълбоко, ни напред, ни назад - тя се опита да я избута, но опитът ѝ приключи с нулев резултат.

Дойде някакъв много здрав господин, на тегло почти колкото колата, с мъка се напъха пред волана и Мели чу някакво рязко - хра-а-ас! Господинът едва се измъкна навън, не ѝ каза „довиждане“ и изчезна по улицата към банката. Тя установи, че е имало защо – скоростите не можеха повече да се включват. Колата, дребна, с блъскани и пукнати калници, изглеждаше като костенурка със счупена коруба посред улицата. Колко ли щеше да й струва поправката? И към кого да се обърне за помощ?

Най-малко триста лева. Преди два дни майка ѝ се беше обаждала, искаше ѝ назаем петдесет до втори, когато очаквала да ѝ дадат аванса. Баща ѝ, който се беше изнесъл в старата гарсониера уж с нова приятелка (виж ми окото!), също ѝ бе звънял – той пари не искаше и това беше хубаво. Само я помоли, ако е възможно да му купи хляб и сирене, ако няма сирене, кофичка кисело мляко, ако няма кисело мляко, два хляба, по възможност бели, по телевизията казвали, че белият хляб бил много калоричен, а на него му липсвали много калории.

Приятелят ѝ Преслав! Той можеше да й помогне, да той. После ще му върне парите. Беше студено, но не чак толкова – минус пет-шест-седем. Слънцето, кисел лимон, едва се крепеше на небето, колата ѝ стърчеше ли, стърчеше на улицата и тя, най-сетне отворила портмонето, видя вътре последните си двайсет лева. Но! Осми беше близо, очакваше я заплата, все пак имаше някакво дребно слаботелесно жилище без никакво отопление. Разхвърляно, дрехи и книги във всички посоки, ала Мели изпитваше радост, че студът бе пропъдил някъде хлебарките.

Хубаво, дори прекрасно. Стига с тая кола, по дяволите колата, сега Преслав ще ѝ даде малко пари и всичко ще бъде наред.

- Закъсах, Преславе – изплака тя. - Един ми счупи колата и си плю на петите. Имаш ли да ми дадеш назаем...

Гласът му захвърли смаян поток от протони в ушите ѝ, но не започна да се свива, както беше очаквала.

- Идвам - каза той. Мели беше толкова зашеметена от съсипаната кола, че нямаше време да се зачуди на готовността му, нито успя да преглътне.

Дойде. Висок, силен, казваха че бил хубав, но тя едва ли вече забелязваше това. Ту живееха заедно, ту не – той идваше при нея, когато приключеше с парите и изгубеше работата си, особено през зимата, когато строителството замираше; или тя отиваше при него, в къщата в края на града, докато премине лошият ѝ период.

Напоследък животът беше само лош период, но в това имаше добри страни - лошото дисциплинира човека, мислеше си Мели. Човек свиква да яде евтини неща и не напълнява, а това е едно малко медицинско чудо. Преслав се приближи, огледа колата, не поклати глава, няколко минути не каза съвсем нищо, сигурен признак, че ще вметне тънко: „Ще ходя да ти изтегля, но дай сега пет-шест лева, да купя наденица“ .

- Ще ходя да ти изтегля - подхвана той, което беше напълно в реда на нещата. - Дай десетина лева, да купя наденица.

Мели имаше двайсет лева до осми – това бяха обявените й финансови ресурси. Всъщност имаше още десет резервни, за които никой – най-вече Преслав - не знаеше. Освен тях бе заделила седем левчета най-дълбок резерв, към които щеше да посегне, ако тръгне да умира, но едва ли щеше.

- Имам десет лева - обяви тя. От Преслав – както и от всеки друг - можеше да се очаква всичко. „Парите са по-големи от хората“ беше написал той с печатни букви върху стената над леглото ѝ.

- Дай ми ги за наденички, аз ще ходя да ти изтегля за колата.

Познаваше го добре, щеше да стои до обездвижения Деу Матис, щеше да го гледа, докато ламарината ръждяса. Ако Преслав не изядеше наденичка, колата нямаше да изпълзи и метър напред. Тя извади десет лева, което беше дълбоката ѝ грешка. Без коментар, той взе чантата ѝ, ловко и бързо провери навсякъде, взе последната ѝ двайсетачка, и подчерта:

- Виждаш ли, че имаш повече? Винаги се правиш на просякиня.

Мели направи опит за се усмихне, което в нейния случай означаваше, че без двайсетте лева светкавично я заболя корем.

- Отивай да изтеглиш – каза тя. – Купи си наденичка.

По-рано не ѝ бе правил проверки с бъркане в чантата, но и от това имаше полза – вече ще знае. Сега разполагаше само със седем лева.

- Ще изтеглиш ли? – попита тя.

- Да – отвърна той. След малко якият му гръб разряза улицата и сви наляво към банкомата. Мели не пушеше и благославяше и природата, и майка си, която един ден я заключи в килера и не я пусна да излезе оттам през нощта. Мели беше малка и много се страхуваше от хлебарките. Гадно ѝ беше - цял ден и цяла нощ без ядене, без тоалетна, но и в това си имаше нещо хубаво.

На сутринта майка ѝ я попита – „Ще пушиш ли?“, Мели каза „Не“ и тази дума потъна в мозъка ѝ. Винаги си представяше хлебарки, лазещи по главата ѝ само като видеше човек със запалена цигара. Сега икономисваше от цигари и си живееше много добре, даже прекрасно, макар че навън бе студено.

Минус осем е грозна температура, особено ако духа вятър, а то духаше и още как. Мели, чието истинско име беше Малина, тъпчеше от крак на крак върху снега, за да се стопли. Не се стопляше, напротив – краката се вледениха повече от преспите, в които бе затънала колата ѝ, но и в това си имаше хубава страна. Никога нямаше да я хванат гъбички, дори и да искаше.

Онзи дебел чувал, дето ѝ беше строшил скоростите, как можа… Тя тъкмо се опитваше да намери къде, по дяволите, беше хубавата страна на строшените скорости, съединителя или на който и да било друг чарк в колицата ѝ, когато телефонът ѝ иззвъня.

- Ало - извика телефонът.- Скъсвам с тебе.

Мели не застана неподвижно, съвсем съсипана от това съобщение. Просто защото нямаше навик да се съсипва. Съсипването е състояние както всички останали, нещо като желанието да отидеш на тоалетна или да си купиш ръкавици, но честно да си каже – чак до скъсване не бе очаквала да се стигне. Освен това – беше дала на Преслав двайсет лева за наденички и скъсване или не, двайсет лева са си двайсет лева.

- Скъсването е важно за мене – изрече сериозно тя. – Но аз ти дадох двайсет лева. Последните ми пари. Върни ми ги и тогава да скъсаме.

- Помниш ли, ти ми накапа новия пуловер, а той струваше точно двайсет лева и 60 стотинки – изтъкна телефонът. – Приеми го, все едно че си ми платила пуловера.

Мели тъкмо искаше да изтъкне, че колата е счупена като черупка на охлюв, когато…

- На първо място, това не са ти последните пари – намерих десет лева, скрити под мокета в кухнята, от тях съм взел само пет. На второ място - имаш неприкосновен запас: осем лева при парцала за бърсане на банята, но вече ги нямаш. Взех ти ги, защото аз купих два пъти кафе, а ти не купи нито един път кафе. Трето – колата ти е зле строшена. Не можеш да ме сгазиш с нея. Скъсваме. Отдавна исках да ти го кажа. Надявам се да не успееш да намериш нито една добра страна в скъсването ни. За да не я намериш - току що ми дойде на ум! - ще прескоча до вас да взема останалите пет лева от неприкосновения ти запас. Така няма да имаш нито лев. Ха-ха.

Мели стоеше като купчина сол пред строшения си Деу Матиз. Както и да го въртеше, както и да го сучеше, колата беше съсипана, запасите ѝ – какви запаси, стотинка нямаше, до осми. Но добре, че имаше лютеница в буркани и компоти от джанки в гарсониерата. С тях ще изкара до осми – пък можеше и да отслабне. Добре е човек да погладува, пречиства се един вид, от това пречистване, случващо се съвсем естествено, по-хубаво няма. А това не е ли добрата страна на всичко?

Беше чувала, че англичаните казват: „И буреносният облак носи сребро в пазвата си“. Важно е да не се уплашиш от бурята и да стигнеш до среброто. Колата стърчеше на две строшена, прияде ѝ се мляко с ориз, изведнъж почувства дим глад. Точно по това време телефонът ѝ звънна и ѝ каза:

- Знам, че разчиташ на бурканите лютеница и на компотите от джанки, но не разчитай. И тях ти ги взех. Сега с трън да влачиш, добра страна няма да закачиш.

Мели посърна, но от къде на къде да посърва? Посърват само умрелите, защото нямат друга работа. Телефонът се изсмя два пъти – „Ха-ха“. Преди да каже третото „Ха“, тя избъбри:

- Значи ми остава само да се оженя.

Телефонът не затваряше – да се чуди човек защо.

- И за кого ще се ожениш? – накрая попита той тънко, само както поток свободни електрони на температура минус десет градуса и трийсетсантиметров сняг могат да сторят.

- За първия, който ми предложи преди осми, преди да съм взела заплата.

- Никой не е луд - подчерта с още три отчетливи „Ха-ха“ телефонът, но Мели, смяташе, че няма смисъл да навлиза в спорове и дискусии. Заключи дребосъка Деу Матиз, когото бе кръстила Матей, и му каза:

- Не се отчайвай, Матейче. Като взема заплата може да те ремонтирам. Не може, а ще те ремонтирам. В това има добра страна. Ще станеш по-як от нов. Не бой се.

Краката ѝ бяха ледени буци, но и в това имаше добра страна. Закаляваше се съвсем безплатно, хората планини пари дават за подобни процедури. Преслав знаеше всичко за нея и резервите ѝ, за компота и лютеницата ѝ. В мазето имаше няколко буркана кисело зеле и лозови листа. Той ненавиждаше лозови листа и кисело зеле. В това си имаше добра страна, сигурно не ги беше взел от мазето.

Ще се наложи да кара до осми на кисело зеле и лозови листа, но това е прекрасно, първо ще отслабне – дано не е с повече от две кила, но ако е с повече - и в това си има добра страна. Като вземе заплата, ще яде по един шоколад на ден и няма да си брои калориите, ще яде тлъсто месо – о, кеф. Това да го беше редила, нямаше как да го подреди. Ама съм идиотка, рече си Мели, но и в това си имаше добра страна – само че за момента не виждаше точно коя е тя.

Колата на две строшена - сплескан охлюв на пътя - стоеше и не помръдваше, но тя ѝ бе обърнала гръб, не я виждаше и ѝ беше по-леко. Добрата страна на гърба бе, че може да го обърнеш срещу неприятни хора, и явления.

Дните започнаха да текат, къде ти текат – колкото блатото ще потече. Нито текат, нито се преместват, не дни, а купчини смет, тя пък винаги гладна – изяде киселото зеле, излапа лозовите листа, огреба дори онова сладко от бъз, което повишава имунитета и превръща имунната система във валяк. И него оползотвори – по инструкции трябваше да яде по лъжичка на ден, тя гълташе по половин бурканче и сигурно затова никакъв грип не я пипна, панталоните ѝ оширяха значително, затова пък Мели започна да прескача на свиждане до Матей, нейния строшен автомобил.

Един брадат тип, и той мършав като нея, взе да ѝ подхвърля:

– Нека мине осми, тогава дават заплата, и още на девети те каня на обяд.

По това време няма защо да ме каниш, мислеше си Мела. На девети ще ям луканка. Хубавото бе, че някои приятелки я канеха на кафе, а кафето е хранително повече от хляба и луканката взети заедно. Добре беше, че очите ѝ блестяха странно и оръфаният тип, който работел в БАН – то такъв мършав къде другаде да работи? – отбеляза, че очите и блестели красиво. Този е късоглед, усъмни се Мели, но на глас каза: „Консумирам само здравословна храна.“

Оставаха още седем дни до осми, но в това имаше хубава страна - бяха казали, че седем е щастливото число в годината на петела по китайския хороскоп. Преводите ѝ вървяха бавно, но ги имаше, палтото се крепеше по чудо на раменете ѝ, не се изхлузваше и Мели можеше да се побира в по-малък номер – откога си го мечтаеше. Даже не успя да си спомни откога.

В къщата, където преподаваше английски на едно дете, я почерпиха с кейк. Правеше сметка как да го раздели - на три или на четири части, дори на пет, когато не телефонът, а звънецът се обади – по дяволите, сигурно ще събират пари за асансьора. Гадно, но и в това имаше добра страна. Маргарита е свястна жена, може да покани Мели на чай, а към чая обикновено добавяше и някоя престояла сладка. Какво като е престояла, никой няма цедка на гърлото, Мели пък съвсем.

- Идвам, Маргенце – извика Мела и със скок на лъв отвори вратата. – Сега не мога да платя, но знаеш, на осми взимам заплата. Ще оставя парички за два месеца напред, мила. Имаш ли ча.... – още преди да произнесе думата „чай” докрай, така се задави, че дори не можа да закашля. Наложи се човекът, който бе позвънил, да я удари по гърба.

А той съвсем не беше човек, ако питаш Мели. Да те зареже с кола на две строшена, да ти вземе последните двайсет лева, десетте лева дълбок резерв, осемте лева неприкосновен резерв, лютеницата и компота от джанки... гад. Десет пъти гад. Къде ти десет. Толкова голямо число още не е измислено в математиката. Колко е хубаво такъв гад да скъса с тебе. Трябва да почерпиш от радост целия блок с десетте входа!

- Оправих ти колата – каза гадът. - Докарах ти я пред блока.

Мели не можа да изрече нито една дума, макар че вече бе посегнала – зад входната врата държеше сатър. Не че имаше кой знае колко пържоли да реже, защото пържолата, както всички знаем, съдържа ред холестерол, ред жили – това е то пържола до осми. След осми холестерол с трън да влачиш, няма как в пържолата да закачиш. Витамин до витамина.

- Знаеш, че имам ключ от колата ти.

- Не знаех – каза Мела.

- Ти много неща не знаеш – подхвана той и когато Мели ловко не успя да взема сатъра, но ловко затвори вратата под носа му, много се изненада – всъщност, да си каже правичката, почти не се изненада - когато Преслав отключи. Той имаше ключ от всякъде.

- Връщам ти резервите – каза той- Двайсет заявен резерв, десет дълбок и осем неприкосновен. Давам ти от мене още...

- Не искам – извика Мела. Всъщност искаше, но нямаше да вземе нищо.

- Петдесет - оповести Преслав. – Не затваряй вратата под носа ми. Ще я счупя, после трябва да плащаш да я поправят. Спуках гумите на колелото на оня от БАН – той я огледа критично и убийствено. - На ти една пържола, панталоните ти се въртят като земното кълбо около оста си.

Мели нищо не каза, но и в това си имаше добра страна – пържолата миришеше като панагюрското златно съкровище, даже по-апетитно.

- Скъсахме - каза Преслав. Висок, но тя бе свикнала и не ѝ правеше никакво впечатление. - Скъсах с тебе и изпитвам известен дискомфорт. Все едно си скъсах далака и черния дроб едновременно. Знам, че звучи тъпо.

Наистина звучеше тъпо.

- Онзи тип се оказа разбран. Няма да се ожени за тебе. Това е новина.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !