Марусел: разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 20 май 2017 в 09:00 8081 0

Снимка Сергей Антонов

Здравка Евтимова

Това е песен, която искам да забравя, както искам да изтрия израза на лицето ти от паметта си. Все още виждам чертите ти в очертанията на хълмовете, в праха по улицата, в хляба, който превръща всичко в минало свършено време. Случи се в Сатиричния театър. Една красива актриса поде мелодията и аз разбрах, че ще си отидеш. Още не ми беше казал, още не знаех за Деа. Случва се така - песен, която не си тръгва от мене, е път към друг град. Ти си градът.

И зная. Марусел беше история за някакво момиче от Португалия и още когато актрисата запя, разбрах, че съм се превърнала в край. Ти беше светът, тополите, които така обичах, реката през лятото. Беше дъждът, от който се страхувах в мрака, беше великата жега. А Марусел каза, че мракът ще избяга като хвърчило, че тополите ще се запалят и от реката ще остане ивица сол. Аз ще бъда последният звук от мелодията и за мене няма да остане въздух. Още нищо не знаех какво ще даде на очите ми онази песен за Марусел.

Сигурно е било много трудно да ми кажеш за Деа. Разбирам те. Затова още преди пиесата да свърши – колко странно, сега не помня за какво се разказваше в нея, Деа седеше от другата ти страна на осми ред в залата – бях избрала къде ще замина.

Завесата падна, аз изчаках да си вземете палтата и точно пред входа на театъра, този весел Сатиричен театър, ти казах: Аз зная. Светлината на електрическите лампи дълбаеше лицето на Деа, сградите изригваха жълти реклами, твоето лице също беше жълто. Зная за вас.

Първо заговори Деа:

– Сигурно някой ти наговорил куп глупости. Това е само инцидентно нещо.

- Но е вярно – намеси се ти.

Мога да се отдръпвам – както кръвта се отдръпва от раната и я оставя насаме с острието. Изсъхвам - мизерна локва привечер през юли, не чакам дъжд. Взех си палтото, облякох се и ви оставих, теб и Деа. Марусел не си отиваше от мислите ми тогава, все още не си е отишла, живее в раните ми тази португалска песен, в която блести нож.

Лятото свърши.

Заминах в друг град, на брега на морето. Не обичах прибоя, нито безсмисления грохот на огромната вода. Всяка вълна ме отвеждаше до пуст остров, бях строшена мида, пищенето на чайките заглушаваше „Марусел”, затова дори сенките на тези птици ми носеха студ. Работех в едно училище, пълно с трясък и тебеширен прах. Бях прозрачна, тиха, едва ли някой ме забелязваше в ъгъла до тетрадките, пълни с грешки и преписани размисли за смисъла на човешкия живот. Единадесетокласниците пишеха в есетата си, че младостта е фас, догарящ без тяхно участие. Ако можеш открадни, продай, изпий. Изяж. Стъпчи. Това остава. Сексът е единственото разумно нещо, което има смисъл в еднаквите сиви дни на празните портмонета.

Възрастният учител по физика с прошарена брада и черни очи идваше при мене с чаша кафе. Аз му давах стотинките чисто и прилежно, той ги преброяваше, прибираше грижливо всяка паричка – жълтите в едно портмоне, белите в друго, железните левчета – в кесия от естествена кожа, скъп портфейл за банкнотите. Беше стиснат и купуваше от най-евтината кафемашина, и когато ме покани на вечеря за моя изненада не отидохме в „Гларус”, където виното беше по-евтино от газираната вода, отведе ме в „Пиратски стан” и поръча „Мавруд”.

Беше стар ерген, „с безценен опит, моето момиче”, много изискан и важен. Притежавал малък хотел и яхта, приказваха за него. Не обичах малките хотели, нито яхтите.

Попита ме колко струва костюмът ми и когато отклоних въпроса, съобщи - видял ме, когато съм го купила от магазина за втора употреба. Бил впечатлен, че не съм се опитала да го преметна. Подчерта, че се храня икономично и това е признак на висока култура. Поинтересува си дали съм здрава и дали случайно не страдам от наследствено предавани заболявания. Дали бих се съгласила на интимност веднъж на седмица и евентуално колко ще му струва това, защото усилието, което бих пожелала да положа, струвало пари.

- Струва - съгласих се аз. - Но засега няма да полагам подобно усилие - и той забрави за съществуването ми.

Оставах с тетрадките в ъгъла до протеклия радиатор, месец, може би повече, докато един ден той пристигна с огромен букет рози – сигурно беше дал тридесет лева, и наистина се уплаших.

- Нека започна с важното. Ти успешно премина теста на свободния електрон – заяви учителят. – Постъпка на дама, така определям поведението ти. Отблъсна едно печелившо, но неморално предложение – човекът извади шоколадов бонбон от джоба на сакото си, обели го внимателно, напъха го в устата си и мълча около пет минути с издута буза. - Ще станеш ли моя жена?

- Разбира се – отговорих аз, вдигайки поглед от едно слабо есе върху стихотворението „Ода за нощта“ на Шели.

- Радвам се, че прие, без да ми губиш времето. Жилището ми е обширно, южно. Струва повече от четвърт милион. Запазил съм час в общината. Предплатил съм за скромен обяд в неделя, 40 лева без ДДС. Деветнайсети април. Уговорил съм изгодно булчинска рокля под наем за неделя. Убеден съм, че ще ти стои добре. Достатъчно ми е да огледам жената за десет секунди и зная какъв размер би бил най-подходящ за нея.

- Благодаря – казах.

- Наел съм стая в близкия хотел, където след часа ти по американска литература можем да пристъпим към интимност. Имам предвид, че е желателно да вложим усилия в генериране на наследник, ако нямаш нищо против.

Хотелът, както очаквах, не беше нито луксозен, нито особено чист. Виното, което учителят по физика поръча, беше много евтино, сандвичите също.

- Справи се – оцени ме след обичайните си десет секунди той - Ако искаш, мога да поръчам и по две кебапчета.

- На мене едно – казах и срещнах одобрителния му поглед.

- Харесва ми, че си пестелива. Всъщност отдавна ми харесваш.

Вечерта по телевизията даваха някакъв филм. Беше студено, радиаторът в хотелската стая не работеше. Изведнъж екранът на евтиния телевизор запя - старата песен на португалски език за онова момиче Марусел. Тополи поникнаха на асфалта под прозореца, реката се измъкна от морето, лятото, което трябваше да бъде много далече оттук, въобще не си беше тръгвало. Знаех, че ще те видя. Най-краткото разстояние между мене и космоса беше песента. Нямах търпение да се съмне. Тролеите приближава като котки и очакваха да им оставя хляб. Нямах нито троха.

- Понякога си странна, а странността ме дразни – изрече учителят по физика. – Одобрявам единствено постоянните величини, които са предвидими и подлежащи на дългосрочни прогнози. Вземи си бележка. Искам постоянство. Не приемам нищо друго.

На сутринта пред училището като есен, която никой не очаква толкова рано, бе дошъл ти.

Пристъпваше от крак на крак и като ме видя до учителя по физика, въобще не забеляза учителя по физика.

- Ти знаеш какво си – каза. – Не. Ти не знаеш. Но си повече от това.

Мислех си за момичето Марусел, което нямаше при кого да отиде в града край морето, за реката, която вече беше ивица сол и отдавна бе престанала да тече към мене.

- На деветнайсети април ще се женя за нея – каза учителят по физика. – Тя е икономична. Въобще не е подходяща за Вас.

Ти не чуваше учителя по физика, който познаваше всички елементи на икономиите и галактиките. Ти не знаеше нищо за песента на Марусел. Мелодията не си отиваше, защото сянката ми бе станала неин дом.

Превит на две като клон, пречупен в студа, ти затананика. Не. Пееше „Марусел“ и песента излиташе към морето цялата почервеняла от кръвта ти.