За лъжата: разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 03 юни 2017 в 09:11 7597 0

Здравка Евтимова. Снимка: Сергей Антонов

- Помниш ли - вчера напълнихме двете кофи с вода, за да полеем храстите годжи бери - заговори Геро. Гласът му беше бавен, неуловим като белите парашути в семенцата на глухарче. Много я дразнеше. Беше й зле, имаше температура.

- Изчезвай – каза Мия. – Не мога да понасям глупостите ти.

- Температурата ти скоро ще спадне – продължиха глухарчетата и тя захлупи очи върху възглавницата. Всичко я болеше, беше жадна.

- Пластмасовите кофи, които напълнихме, бяха съвсем еднакви - продължи Геро. Думите му бяха плътно покрити с бодли. – Доколкото си спомням ти наля и двете до ръба. Оставихме ги под сянката на ореха. - Мия имаше чувството, че ще изгуби съзнание. – На другия ден отидохме да видим храстите и… – тук неуловимият глас се скъса. За миг в стаята като чучулига кацна гладка и приятна тишина. Уви, гласът му отново тръгна към нея. – На другия ден дойдохме и видяхме – едната кофа си беше все така пълна до ръба, а в другата нямаше нито капка. Аз ти ги показах, помниш ли?

Разбира се че помнеше. Геро й посочи кофите 128 пъти.

- Погледни – казваше й, вдигнал пръст, омазан с кал. Той ровеше по цял ден из дръвчетата, на вид беше спокоен, но погледът му можеше да уплаши всеки човек – Виж тук. Тази мъничка цепнатинка - пръстът упорито сечеше дъното на празната кофа. – Малка дупчица, почти невидима, но водата е изтекла. Сега не можем да полеем смокинята и тя ще изсъхне в жегата.

- Стига. Ако не изсъхне през лятото, със сигурност ще замръзне през зимата – бе го прекъснала Мия.

- Не мисли за дръвчето – продължи упоритият глас. – Говоря ти за изтеклата вода, говоря ти, че дори пролуката да е невидима, през нея се изгубва всичко. Любовта също.

Накъде бие? Мария се раздвижи, тревожна. Пак с тези негови проповеди. Пак, по дяволите.

- Толкова мъничък, тих процеп – каза й той и я погледна. – Разбрах. Може би не същия ден, може би дори не в същата седмица, дори не в същия месец. Но усетих. Изтича. Не го наричам любов като книгите, които нищо друго не знаят. Наричам го невъзможност да оцелееш без някого. Наричам го глупост. Зная, че е абсурдно. Нещо като вятър в най-голямата жега, като палто с качулка през януари, когато се връщаш късно вечер от работа. Като първото зъбче на сина ни. Сигурно цепнатината е малка. Но то изтича – губя го, вятърът в най-голямата жега, палтото с качулка, радостта от първото зъбче на момчето. Губя те, но ти не знаеш как човек не може да оцелее без някого. Ти винаги оцеляваш. Аз не мога.

Мия не вдигна глава към него, болестта я изгаряше. Кой му е казал. Това е глупаво. Ники… – пламнала в пещта на високата температура, в главата й се промъкна мисъл за Ники. Какво толкова. Какво толкова, дявол да го вземе.

- Какво толкова – изрече тя гласно. - Изтичала вода, празни кофи… Къщата ти чиста ли е? – попита тя. Разбираше, че никой не го интересува чистата къща. - Имаш ли храна, когато се прибираш от скитането по света? Детето ти е чисто и нахранено.

- Ти… Говориш бързо. Не ме гледаш.

- Не искам да ми повтаряш твоите глупости – прекъсна го Мия.

Беше горещо, тревата, жълта, трошлива, лежеше на двора като болно момче. Защо се бе съгласила да дойде тук този уикенд, малко ли ѝ беше блъскането в службата, редактирането, недоволството, нищожната заплата.

- Накрая в съда тъй или иначе не остава вода – рече равно тя. Гласът й рядко се прекършваше, остана корав и сега.

– Аз ви видях – каза Геро. - Не е нужно да говориш, защото ще ме излъжеш.

- Нищо не съм казала.

- Всяка лъжа те отдалечава от човека, без когото не можеш да оцелееш. Отдалечаваш се. От вечерите вкъщи, от детето, от мене. Не ти, аз изсъхвам, Мия.

- Болна съм - каза тя.

Той докосна челото й.

- Ще ти направя чай. Ще ти направя много силен чай и болестта ще се махне. Ето. Пий.

За миг в ума й избухна съмнение, че той може да я отрови. Никога не би могла да знае какви мисли се въртят под тъмния, почти черен поглед, от който не можеше да избяга.

- Не се безпокой, не е нужно да бягаш – каза й той. – Аз ще си тръгна. Няма да преча на твоите пътища и на стъпките ти. Знаеш ли, понякога казват - станало чудо и човекът оздравял. Това не е вярно. Няма чудо, нищо такова няма. Ако се разболееш, аз ще бъда шепа протони. Ще спра болестта, ще убия раковата клетка, защото виж – единият съд е пълен, има вода и ще се спасим. Храстът ще остане зелен. Ще те накарам да оздравееш, преди да си отида.

Мъжът едър, с прошарена преждевременно коса, се изправи. Беше тромав, много силен на вид; започна да се озърта, очевидно не знаеше къде е чаят в шкафа, нито къде е газовият котлон. Той нищо не знаеше, този човек от малката къща в това напуснато от хората село, сред пожълтялата трева. Не биваше да приказва повече. Но той приказваше:

- Водата е като мъжа – когато е чиста, името й е живот. Хората я поглъщат, раждат се, възхищават се. Когато се замърси, не става за пиене. На самата вода й е все едно дали ще бъде прозрачна и светла, или по повърхността й ще плуват отровни петна. Горко на онзи, който е отровил водата. Горко на жадния. Горко на човека, който не може да оцелее без някого.

- Не си отивай – каза Мия.

Геро й наля чай и й го подаде.

- Ще се оправиш – каза.

Лятото продължи да се разхожда по полето, затвори зелените очи на вятъра, опече въздуха, съдра небето, подпали главата на Мия, но чаят, чаят... Тя усети как температурата изчезва, как кожата й се охлажда. Това бе невъзможно, разбира се, но въпреки това тя го усещаше.

- Стой тука. Моля те.

След месец лятото изтъня, жегата потъна в септември и изчезна, до къщичката, сред сухата трева и дърветата, вече готови да продадат листата си на есента, се появи вятър, дойдоха хладните дъждове. Под стряхата на къщата, в кофата, от която бе изтекла водата, сега растеше млада смокиня – висока колкото кутия за обувки.

- Виждаш ли – каза Мия. – За да отгледаш нещо - цвете или млада смокиня – на дъното на съда трябва да има отвор. Ако няма, земята ще се превърне в тиня и корените на дръвчето ще изгният.

Тя вече отдавна нямаше температура.

- Лошото трябва отнякъде да изтече – добави тя. - Иначе как ще оцелее човек без някого? Просто не може.

Геро мълчеше.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !