Нощните хора

Виктор Николов е на 32 години, живее във Варна. Семеен, с едно дете. Продавач-консултант в компютърна фирма.

Вече три години живее с диагнозата "бъбречна недостатъчност". На диализа е три пъти в седмицата, по четири часа.

„Бъбреците ми вече са се свили до такава степен, че единственият начин остава трансплантирането на нов бъбрек. Майка ми искаше да стане донор, но след направените изследвания в Правителствена болница се оказа, че поради здравословни причини тя не е подходяща. Направихме много проучвания за други болници в Европа, изпратихме епикризи и др. медицински документи в много клиники и получихме оферта от Германия. Там ни обясниха, че могат да извършат трансплантация от жив донор (в случая баща ми), когато донорът е с друга кръвна група – правили са вече такива трансплантации. Това е лъч светлина и надежда, че мога да получа нов бъбрек, за да живея пълноценно, както доскоро“, споделя Виктор.

За съжаление предложената оферта е непосилна за Виктор и семейството му.

Стойността на операцията за двамата е 120 хиляди евро.

Разказът на Виктор Николов „Нощните хора“ беше предоставен в редакцията на OFFNews.bg от политолога Евгений Дайнов.

По перо Виктор ми се струва близък до великия Калин Терзийски - при всички положения съм убеден, че това е писането на 21-ви век, коментира Дайнов.

Всеки един от нас може да се отзове на зова за помощ:

Дарителски сметки

 В лева: BG96FINV91501315130703

 В евро: BG18FINV91501315132301

 BIC: FINVBGSF

 Първа Инвестиционна Банка

 Титуляр: Виктор Николов

Дарение през EPay - КИН: 3745121862

(повече информация за начините да помогнем на Виктор можете да откриете и тук: http://www.helpforviktor.com/)

Нощните хора

Часът току-що е отброил 6 вечерта. Време е. Набързо обличам якето. Спускам щората и тегля ключа на офиса. Влизам в съседното хранително магазинче.

- Четири пакета кашкавалени солети.

Магазинерката ме поглежда разбиращо. Знае, че отивам на Диализа и този път не казва нищо. Първия път, когато ú казах, може би за да разчупи неловкото мълчание, което се получи, каза: "Ооо, и ти ли си на диализа. Имах познат, който ходи дълги години".
Зарадван от частицата превъзбуденост, която усетих в гласа ú, я попитах: "И какво стана?“.

„Почина - отговори ми тя, - но се бори до края."

Гмурнах се в частичката надежда, която усетих в промеждутъка от произнасянето до обяснението ú, но хората могат да са много искрени точно когато не очакват и неискрени, когато очакват да чуят нещо истинско. Реалността е скрита точно под виновността на бездушието, наречено „правила на норми и поведение”. Някои ги наричат "благоприличие". В този момент разбрах, че може би няма да имам шанса да разбера кога ще дойде моят край. Kак да се боря тогава до него? Усмихвам се тъжно.

Излизам от магазина. В едната ръка държа торбичката със солети, а в другата – торба, в която се намира нетбукът ми, чифт слушалки, външен твърд диск. Готов съм за поредните 4 часа. Малко по-надолу в колата ме чака майка ми.

 - Как си? - пита ме уморено и знам, че каквото и да отговоря, нещата ще се завъртят отново до точка, от която ще се рестартират отново, без да има съществена промяна и за двама ни.

 - Добре съм - отговарям с тих глас. - Да тръгваме.

 Привечер е и небето е призрачно красиво. Има керемиден цвят. Почти е неземно... Стигаме бариерата пред болницата и потегляме, леко пъплейки нагоре. "Нашата" сграда или по точно "моята" е последната почти до гората - старата психиатрия.

Да, някой умен човек е решил да изгонят лудите от долното крило на първия етаж и да открият Център по хемодиализа на мястото му. Първото, което ми дойде на ума, е, че току-що открито, мястото вече е с лоша карма. На първия етаж - хора с болни тела и здрави души; на втория - хора със здрави тела и болни души. Перфектната комбинация. Симбиоза, чиято обща граница е безразличието на заобикалящия я свят.

Спираме до табела „забранено паркирането”. Не бързам да изляза от колата - изчаквам първо другите болни да влязат по стаите. Вече не искам да говоря с никой от тях и да ставам близък. Поне не с хората от другите стаи. Така по-лесно се приема смъртта на някой от тях. За тези почти две години умряха 7 човека... Понякога още ги виждам да изплуват от дълбините на самотния ми ум, седнали на двете скамейки да чакат кротко, за да ги извикат. Да ги извикат къде?

"Остани с нас. Нека почакаме заедно...". Гласовете им шепнат в ушите ми... Познавах ги всичките. Вече знам, че ако стане нещо с мен, ще кажат „няма го компютърджийчето” и това е. Някак си ми е по-леко от това. Не искам крокодилски сълзи.

Влизам в сградата, като преди това хвърлям дежурен поглед на втория етаж над входа. Там са коренните обитатели на това място - Лудите. Забелязал съм, че винаги има поне по двама на прозорците над входа. Очите им присветват и сега в здрача, леко заплашителни, леко игриви и сякаш казват: "тук сме преди теб, тука ще сме и след теб". Сенки от изкривена реалност, стража, поставена да сигнализира за опасност в несъществуващо, невидимо кралство. Преди се шегувах, че зад последната врата в дъното на нашия етаж има скрит асансьор, с който изпращат такива като мен направо при тях. Това вече не ми звучи като шега...

Махам им дружелюбно и влизам с сградата.

Вътре във фоайето вече е празно, другите са влезли. Вляво до входа ме чака стар олющен черен кантарен стол, на който задължително премервам всеки път килограмите си. Важно е да знаеш колко си наддал за тия дни, в които не си на диализа. Ако случайно си наддал над 3 килограма, се прекръстваш, защото ще ти е нужно малко и сила отгоре, за да си изкараш килограмите както трябва накрая. Апаратурата лъже като циганка на ръка, жизнено важно е накрая да не се окажеш 4-5 килограма по-тежък, отколкото си дошъл или по-лек, отколкото е трябвало да бъдеш. И като казвам жизнено, имам предвид буквално. "Сбъдна ми се женската мечта за перфектен контрол над килограмите'' ми идва веднага налудничава мисъл.

Понасям се по тесен коридор и тръгвам към стаята си - тя е предпоследната вляво.

Пътьом хвърлям по едно око през полуотворените врати и виждам другите болни. Някои са по-стари от мен, други по-млади. Общото е, че всички са се затворили в себе си - хора призраци, подвластни на кралица Умора. Някои вече са налягали по леглата и червените жици стърчат от тях. Други, като мен, се ослушват и не бързат да се срещнат със Съдбата си.

Влизам в стаята. Тя разполага с четири легла и два стола. Дежурната сестра ме поглежда отчасти сърдито и с майчинска нотка в гласа:

- Хайде! Къде ходиш? Само ти остана.

Тогава разбирам, че майчинската нотка всъщност означава, че просто се ядосва, че няма да може да си тръгне навреме. Разбирам я - на никой не му се седи до полунощ тук. Оглеждам се и виждам по таймерите на уредите на другите болни, че са минали 15 минути от тяхното време. Днес няма празни легла. Не обичам празните легла. Обикновено значат Смърт тук. Поздравявам другите и им се усмихвам. Те са мои братя и сестри. "По кръв" обажда се отново гласът в мен. Истински шибани вампири. Това съм и аз сега. Трябва да пречиствам кръвта си, за да живея - три пъти в седмицата. Мястото ми е последният стол в дъното до стената. Прилежно нареждам 4-те пакета солети на малкото парапетче до стола. Нарекъл съм го "Моят Бар". Връзвам адаптера на нетбуука в контакта и късам антиалергичното тиксо, необходимо, за да придържа тръбите. Готов съм. Мой ред е. От тук съм в Божиите ръце, оставен на Неговата воля и милосърдие. Моля се на ум всичко да мине добре и заголвам ръкав. Ръката ми, деформирана от промяната на налягането във вените, лъсва подканящо. Те, като огромни сини магистрали, кръстосват вътрешната ú част, а там, където са останали следите от последните убождания, има два нови вулкана, вулкани на болката... Питат ме с тънки или дебели игли. „С дебели” - отговарям и сестрата ме приближава. Моментът е дошъл. Сграбчвам силно облегалката на стола с другата ръка и тогава светът влиза в ръката ми... Светът е на ръката ми. "Боже мой, болиииииии" нахлува в главата ми миг, преди огромна гъба да разцъфне в съзнанието ми и тогава гласът проговоря отново в мен със снизходителна нотка: "Бог няма общо с това".

- Готово - чувам сестрата. - Свърших.

Виждам жиците да стърчат от ръката ми като нелепо разклонение на вените ми.

- Добре ли си?

- Добре съм - отговарям сякаш от 200 километра, и тогава Я усещам, че Тя е при нас в стаята. Гостенка от друг Свят. Свят, в който няма болка. Всеки път се опитва да стигне до някой от нас и понякога успява. Някак си е била при нас в стаята и сега танцува между леглата, толкова грациозна, като принцеса на мрака.

Как можеше да не я видя още отначало?

Mъча се да видя лицето ú, но тя все ме отбягва. Крие нещо и си пее тихичко. Mелодията ú, странно защо, ми е позната.

- Какво криеш там? - ú подвиквам заговорнически. - Какво?

... И тогава. В миг на най-върховно умопомрачение тя се обръща, вглежда се в мен и усмихвайки се... ми показва...

"Проклет да съм" си мисля, докато бавно се отпускам на стола. Настъпил е мигът...

Червени и сини кръгове започват да се увеличават и намалят с бясна скорост и разбирам, че моментът за пакетите Солети е дошъл. Започвам с първия. Те са моят билет между двата свята. Знам, че първият час е най-важен.

Кръвта ми се стича през отворените дупки в ръката ми с пълна сила, като кърваво послание към собственото ми себеотрицание. Влива се в машината до мен и оттам се връща чиста в мрачното ми сърце. Налягането на кръвното ми се срива и тъмнината ме прегръща. Очите ми изпразват блясъка си и започват да гледат вътре в мен. Изчезвам и се появявам в друг свят. Аз съм свободен.

От това състояние ме връща Адвокатът. Той е като мен. Лежи на леглото вляво, от другата страна. Мъж на около 50-55, невисок, слаб, със сребриста коса. Винаги носи шлифер и идва като мен последен. Носи смешен мустак, падащ от двете страни на устата му. Виждам в просъница необичайно скупчване около леглото му. И разбирам, че нещо става. Любопитството ми ме дръпва назад и носейки ми значителна доза адреналин, примесена със страх, се ококорвам. Тук съм отново. Виждам двама лекари и три сестри около леглото му да се суетят и усещам, че нещата не отиват добре за стария.

- Къде те боли, къде? - чувам гласа на лекарката. - Коя част на стомаха?

Той шепне и не мога да чуя какво казва. Виждам само отворената му като риба на сухо уста и тъжно увисналите му мустаци.

- Да те изключим ли?

Той кима. Изключват го за две минути от тръбите и го оставят да лежи на леглото. Подпрял е с едната си ръка главата. Свил се е като заек под дулото на пушка. Казват, че човек усеща, когато ще умре. Какво ли си мисли в този момент? След 10 минути става, казва, че е по-добре и си тръгва. Лекарката го кара да слезе в спешния център и отива да извика линейка, при което той ú отговоря, че си има кола. Това e последното, което го чувам да казва. Никога не го видях повече. Адвокат: "Имам си кола!" Повръща ми се, че това са последните думи, които успях да запомня от него. Животът е гротеска и низ от простовати нелепости. Адвокатът умря същата вечер в спешното.

Той имаше лоша вечер, тя имаше добра.. В края на краищата си тръгна с някой...

Минали са два часа от Диализата. Пуснал съм нетбуука и гледам филм през външния хард. Гледам "Зандали" - история за жена, разкъсвана между два свята. Единият е първичен, див, неподлежащ на никаква логика, подчиняващ се единствено на поривите на сърцето - другият олицетворява Разума, Цивилизацията Улегналостта. Странното е, че сексът е пътеката, която я води към двете крайности... Около мен гледат турски сериал.

В моя филм Мацката се чука и с "белия", и с "черния" мъж и накрая умира. Тъжно свършва.

Гледал съм този филм много пъти и винаги съм си мислил кой съм аз - "белият" пич, "черният“ пич, мацката или пътят, който тя трябва да избере. Първо си мислех, че съм лошият, после добрият, а накрая човекът, който се колебае дали да избере доброто или лошото в себе си. Сега знам, че просто ми остава да се надявам, че не съм се изгубил в себе си, защото не ти избираш пътя, а още от самото начало пътят избира теб и няма връщане назад.

Почти полунощ е... Една по една започват да свирят околните машини. Времето е свършило за другите. Аз съм последен. Държа памуците около ръката си, за да спра кръвта. Ставам и си тръгвам. Навън във фоайето другите болни изчакват линейките да дойдат. Всички са тихи и никой не говори. Приличат ми на оцелели от бомбардировка. Излизам и хвърлям поглед нагоре към втория етаж. Лудите спят. Всичко е изгасено. Решетките им белеят на лунната светлина.

Баща ми ме чака в колата отвън.

- Как си? - пита ме.

- Добре съм - отговарям.

Полунощ е.

Нощта все още е млада. Гали сетивата ми със спокойствието на нещо старо като света. Надушвам Новия ден. Надушвам надежда... Но сега Градът спи и мечтае. Минаваме бариерата и напускаме болницата. Толкова неща трябва да свърша. Надявам се да видя всички отново живи следващия път. НИЕ СМЕ НОЩНИТЕ ХОРА.

Утоляваме жаждата за животи на Смъртта всяка нощ вместо Вас...

Следете новините ни в GoogleNews