Виктор Николов е на 32 години, живее във Варна. Семеен, с едно дете. Продавач-консултант в компютърна фирма.

Вече три години живее с диагнозата "бъбречна недостатъчност". На диализа е три пъти в седмицата, по четири часа.

„Бъбреците ми вече са се свили до такава степен, че единственият начин остава трансплантирането на нов бъбрек. Майка ми искаше да стане донор, но след направените изследвания в Правителствена болница се оказа, че поради здравословни причини тя не е подходяща. Направихме много проучвания за други болници в Европа, изпратихме епикризи и др. медицински документи в много клиники и получихме оферта от Германия. Там ни обясниха, че могат да извършат трансплантация от жив донор (в случая баща ми), когато донорът е с друга кръвна група – правили са вече такива трансплантации. Това е лъч светлина и надежда, че мога да получа нов бъбрек, за да живея пълноценно, както доскоро“, споделя Виктор.

За съжаление предложената оферта е непосилна за Виктор и семейството му.

Стойността на операцията за двамата е 120 хиляди евро.

Разказът на Виктор Николов „Нощните хора“ беше предоставен в редакцията на OFFNews.bg от политолога Евгений Дайнов.

По перо Виктор ми се струва близък до великия Калин Терзийски - при всички положения съм убеден, че това е писането на 21-ви век, коментира Дайнов.

Всеки един от нас може да се отзове на зова за помощ:

Дарителски сметки

 В лева: BG96FINV91501315130703

 В евро: BG18FINV91501315132301

 BIC: FINVBGSF

 Първа Инвестиционна Банка

 Титуляр: Виктор Николов

Дарение през EPay - КИН: 3745121862

(повече информация за начините да помогнем на Виктор можете да откриете и тук: http://www.helpforviktor.com/)

Нощните хора

Часът току-що е отброил 6 вечерта. Време е. Набързо обличам якето. Спускам щората и тегля ключа на офиса. Влизам в съседното хранително магазинче.

- Четири пакета кашкавалени солети.

Магазинерката ме поглежда разбиращо. Знае, че отивам на Диализа и този път не казва нищо. Първия път, когато ú казах, може би за да разчупи неловкото мълчание, което се получи, каза: "Ооо, и ти ли си на диализа. Имах познат, който ходи дълги години".
Зарадван от частицата превъзбуденост, която усетих в гласа ú, я попитах: "И какво стана?“.

„Почина - отговори ми тя, - но се бори до края."

Гмурнах се в частичката надежда, която усетих в промеждутъка от произнасянето до обяснението ú, но хората могат да са много искрени точно когато не очакват и неискрени, когато очакват да чуят нещо истинско. Реалността е скрита точно под виновността на бездушието, наречено „правила на норми и поведение”. Някои ги наричат "благоприличие". В този момент разбрах, че може би няма да имам шанса да разбера кога ще дойде моят край. Kак да се боря тогава до него? Усмихвам се тъжно.

Излизам от магазина. В едната ръка държа торбичката със солети, а в другата – торба, в която се намира нетбукът ми, чифт слушалки, външен твърд диск. Готов съм за поредните 4 часа. Малко по-надолу в колата ме чака майка ми.

 - Как си? - пита ме уморено и знам, че каквото и да отговоря, нещата ще се завъртят отново до точка, от която ще се рестартират отново, без да има съществена промяна и за двама ни.

 - Добре съм - отговарям с тих глас. - Да тръгваме.

 Привечер е и небето е призрачно красиво. Има керемиден цвят. Почти е неземно... Стигаме бариерата пред болницата и потегляме, леко пъплейки нагоре. "Нашата" сграда или по точно "моята" е последната почти до гората - старата психиатрия.

Да, някой умен човек е решил да изгонят лудите от долното крило на първия етаж и да открият Център по хемодиализа на мястото му. Първото, което ми дойде на ума, е, че току-що открито, мястото вече е с лоша карма. На първия етаж - хора с болни тела и здрави души; на втория - хора със здрави тела и болни души. Перфектната комбинация. Симбиоза, чиято обща граница е безразличието на заобикалящия я свят.

Спираме до табела „забранено паркирането”. Не бързам да изляза от колата - изчаквам първо другите болни да влязат по стаите. Вече не искам да говоря с никой от тях и да ставам близък. Поне не с хората от другите стаи. Така по-лесно се приема смъртта на някой от тях. За тези почти две години умряха 7 човека... Понякога още ги виждам да изплуват от дълбините на самотния ми ум, седнали на двете скамейки да чакат кротко, за да ги извикат. Да ги извикат къде?

"Остани с нас. Нека почакаме заедно...". Гласовете им шепнат в ушите ми... Познавах ги всичките. Вече знам, че ако стане нещо с мен, ще кажат „няма го компютърджийчето” и това е. Някак си ми е по-леко от това. Не искам крокодилски сълзи.

Влизам в сградата, като преди това хвърлям дежурен поглед на втория етаж над входа. Там са коренните обитатели на това място - Лудите. Забелязал съм, че винаги има поне по двама на прозорците над входа. Очите им присветват и сега в здрача, леко заплашителни, леко игриви и сякаш казват: "тук сме преди теб, тука ще сме и след теб". Сенки от изкривена реалност, стража, поставена да сигнализира за опасност в несъществуващо, невидимо кралство. Преди се шегувах, че зад последната врата в дъното на нашия етаж има скрит асансьор, с който изпращат такива като мен направо при тях. Това вече не ми звучи като шега...

Махам им дружелюбно и влизам с сградата.

Вътре във фоайето вече е празно, другите са влезли. Вляво до входа ме чака стар олющен черен кантарен стол, на който задължително премервам всеки път килограмите си. Важно е да знаеш колко си наддал за тия дни, в които не си на диализа. Ако случайно си наддал над 3 килограма, се прекръстваш, защото ще ти е нужно малко и сила отгоре, за да си изкараш килограмите както трябва накрая. Апаратурата лъже като циганка на ръка, жизнено важно е накрая да не се окажеш 4-5 килограма по-тежък, отколкото си дошъл или по-лек, отколкото е трябвало да бъдеш. И като казвам жизнено, имам предвид буквално. "Сбъдна ми се женската мечта за перфектен контрол над килограмите'' ми идва веднага налудничава мисъл.

Понасям се по тесен коридор и тръгвам към стаята си - тя е предпоследната вляво.

Пътьом хвърлям по едно око през полуотворените врати и виждам другите болни. Някои са по-стари от мен, други по-млади. Общото е, че всички са се затворили в себе си - хора призраци, подвластни на кралица Умора. Някои вече са налягали по леглата и червените жици стърчат от тях. Други, като мен, се ослушват и не бързат да се срещнат със Съдбата си.

Влизам в стаята. Тя разполага с четири легла и два стола. Дежурната сестра ме поглежда отчасти сърдито и с майчинска нотка в гласа:

- Хайде! Къде ходиш? Само ти остана.

Тогава разбирам, че майчинската нотка всъщност означава, че просто се ядосва, че няма да може да си тръгне навреме. Разбирам я - на никой не му се седи до полунощ тук. Оглеждам се и виждам по таймерите на уредите на другите болни, че са минали 15 минути от тяхното време. Днес няма празни легла. Не обичам празните легла. Обикновено значат Смърт тук. Поздравявам другите и им се усмихвам. Те са мои братя и сестри. "По кръв" обажда се отново гласът в мен. Истински шибани вампири. Това съм и аз сега. Трябва да пречиствам кръвта си, за да живея - три пъти в седмицата. Мястото ми е последният стол в дъното до стената. Прилежно нареждам 4-те пакета солети на малкото парапетче до стола. Нарекъл съм го "Моят Бар". Връзвам адаптера на нетбуука в контакта и късам антиалергичното тиксо, необходимо, за да придържа тръбите. Готов съм. Мой ред е. От тук съм в Божиите ръце, оставен на Неговата воля и милосърдие. Моля се на ум всичко да мине добре и заголвам ръкав. Ръката ми, деформирана от промяната на налягането във вените, лъсва подканящо. Те, като огромни сини магистрали, кръстосват вътрешната ú част, а там, където са останали следите от последните убождания, има два нови вулкана, вулкани на болката... Питат ме с тънки или дебели игли. „С дебели” - отговарям и сестрата ме приближава. Моментът е дошъл. Сграбчвам силно облегалката на стола с другата ръка и тогава светът влиза в ръката ми... Светът е на ръката ми. "Боже мой, болиииииии" нахлува в главата ми миг, преди огромна гъба да разцъфне в съзнанието ми и тогава гласът проговоря отново в мен със снизходителна нотка: "Бог няма общо с това".

- Готово - чувам сестрата. - Свърших.

Виждам жиците да стърчат от ръката ми като нелепо разклонение на вените ми.

- Добре ли си?

- Добре съм - отговарям сякаш от 200 километра, и тогава Я усещам, че Тя е при нас в стаята. Гостенка от друг Свят. Свят, в който няма болка. Всеки път се опитва да стигне до някой от нас и понякога успява. Някак си е била при нас в стаята и сега танцува между леглата, толкова грациозна, като принцеса на мрака.

Как можеше да не я видя още отначало?

Mъча се да видя лицето ú, но тя все ме отбягва. Крие нещо и си пее тихичко. Mелодията ú, странно защо, ми е позната.

- Какво криеш там? - ú подвиквам заговорнически. - Какво?

... И тогава. В миг на най-върховно умопомрачение тя се обръща, вглежда се в мен и усмихвайки се... ми показва...

"Проклет да съм" си мисля, докато бавно се отпускам на стола. Настъпил е мигът...

Червени и сини кръгове започват да се увеличават и намалят с бясна скорост и разбирам, че моментът за пакетите Солети е дошъл. Започвам с първия. Те са моят билет между двата свята. Знам, че първият час е най-важен.

Кръвта ми се стича през отворените дупки в ръката ми с пълна сила, като кърваво послание към собственото ми себеотрицание. Влива се в машината до мен и оттам се връща чиста в мрачното ми сърце. Налягането на кръвното ми се срива и тъмнината ме прегръща. Очите ми изпразват блясъка си и започват да гледат вътре в мен. Изчезвам и се появявам в друг свят. Аз съм свободен.

От това състояние ме връща Адвокатът. Той е като мен. Лежи на леглото вляво, от другата страна. Мъж на около 50-55, невисок, слаб, със сребриста коса. Винаги носи шлифер и идва като мен последен. Носи смешен мустак, падащ от двете страни на устата му. Виждам в просъница необичайно скупчване около леглото му. И разбирам, че нещо става. Любопитството ми ме дръпва назад и носейки ми значителна доза адреналин, примесена със страх, се ококорвам. Тук съм отново. Виждам двама лекари и три сестри около леглото му да се суетят и усещам, че нещата не отиват добре за стария.

- Къде те боли, къде? - чувам гласа на лекарката. - Коя част на стомаха?

Той шепне и не мога да чуя какво казва. Виждам само отворената му като риба на сухо уста и тъжно увисналите му мустаци.

- Да те изключим ли?

Той кима. Изключват го за две минути от тръбите и го оставят да лежи на леглото. Подпрял е с едната си ръка главата. Свил се е като заек под дулото на пушка. Казват, че човек усеща, когато ще умре. Какво ли си мисли в този момент? След 10 минути става, казва, че е по-добре и си тръгва. Лекарката го кара да слезе в спешния център и отива да извика линейка, при което той ú отговоря, че си има кола. Това e последното, което го чувам да казва. Никога не го видях повече. Адвокат: "Имам си кола!" Повръща ми се, че това са последните думи, които успях да запомня от него. Животът е гротеска и низ от простовати нелепости. Адвокатът умря същата вечер в спешното.

Той имаше лоша вечер, тя имаше добра.. В края на краищата си тръгна с някой...

Минали са два часа от Диализата. Пуснал съм нетбуука и гледам филм през външния хард. Гледам "Зандали" - история за жена, разкъсвана между два свята. Единият е първичен, див, неподлежащ на никаква логика, подчиняващ се единствено на поривите на сърцето - другият олицетворява Разума, Цивилизацията Улегналостта. Странното е, че сексът е пътеката, която я води към двете крайности... Около мен гледат турски сериал.

В моя филм Мацката се чука и с "белия", и с "черния" мъж и накрая умира. Тъжно свършва.

Гледал съм този филм много пъти и винаги съм си мислил кой съм аз - "белият" пич, "черният“ пич, мацката или пътят, който тя трябва да избере. Първо си мислех, че съм лошият, после добрият, а накрая човекът, който се колебае дали да избере доброто или лошото в себе си. Сега знам, че просто ми остава да се надявам, че не съм се изгубил в себе си, защото не ти избираш пътя, а още от самото начало пътят избира теб и няма връщане назад.

Почти полунощ е... Една по една започват да свирят околните машини. Времето е свършило за другите. Аз съм последен. Държа памуците около ръката си, за да спра кръвта. Ставам и си тръгвам. Навън във фоайето другите болни изчакват линейките да дойдат. Всички са тихи и никой не говори. Приличат ми на оцелели от бомбардировка. Излизам и хвърлям поглед нагоре към втория етаж. Лудите спят. Всичко е изгасено. Решетките им белеят на лунната светлина.

Баща ми ме чака в колата отвън.

- Как си? - пита ме.

- Добре съм - отговарям.

Полунощ е.

Нощта все още е млада. Гали сетивата ми със спокойствието на нещо старо като света. Надушвам Новия ден. Надушвам надежда... Но сега Градът спи и мечтае. Минаваме бариерата и напускаме болницата. Толкова неща трябва да свърша. Надявам се да видя всички отново живи следващия път. НИЕ СМЕ НОЩНИТЕ ХОРА.

Утоляваме жаждата за животи на Смъртта всяка нощ вместо Вас...