'Палецът на свободата': Жребият е хвърлен!

OFFNews Последна промяна на 30 януари 2021 в 07:30 1923 0

700 километра през една от най-опасните, силно непрепоръчителни, дори за доближаване, зони на Пакистан са пред нас. Влизаме в провинция Белуджистан – сепаратистки регион на границата с Афганистан. Безлюдни пясъци, жълти хоризонти, невещаещи нищо добро и умопомрачителна жега. Жребият е хвърлен!

Както винаги прекосяването на една граница осигурява директен телепорт в нови светове и измерения. Дългобради мъже с бели шапчици и безупречно чисти курта-пижама се мяркат тук-там. Може би е предразсъдък, но още от граничния пункт всички ни изглеждат като потенциални терористи. Няколко схлупени кирпичени постройки помещават митница и военни части. След като се сдобиваме с печат в паспортите, започва много дълга бюрократична верига от непонятни за нас регистрации и попълване на документи от една къщичка в друга. Времето сякаш спира и няма намерение да тръгне отново в близките дни и седмици. Хората наоколо, подчинени на неговия ленив ход, едва упражняват функциите си, без ни най-малка мотивация работата някога да бъде приключена. Глуха тишина, каквато има само в пустинята, убива всяко оживление и шум. Потънали сме в смазващо спокойствие и жега, очаквайки нещо да се случи. Минават час… или часове.

Трудно е да се определи в летаргичния сън на този умрял в пустинята форт, чийто пленници сме. Най-сетне изглежда, че нещо се раздвижва. Военните ни уведомяват, че при никакъв случай няма как да се пътува самостоятелно из провинцията, нито с обществен транспорт, още по-малко пък на автостоп. Поради тази причина ни назначават военен ескорт чак до провинциалната столица Кета на 700 км оттук. Пътуването трябва да започне веднага.

Напускаме граничното градче Тафтан във високопроходим джип, седнали на задните му седалки. Сместили сме се между няколко на пръв поглед свирепи военни, въоръжени с калашници. Все още не знаем, че прекосяването на белуджистанската пустиня по този начин ще се окаже повече от тежко изпитание. Шофьорът редовно съобщава по радиостанцията местоположението ни, а другите държат безкрайния пясъчен хоризонт под око, подпрели оръжия на пода на джипката.

Пътят е разбит, а на места изобщо го няма, така че се друсаме и тресем с мръсна газ направо през дюни и пясък. След няма и двадесет километра спираме в малка кирпичена караулка насред нищото, за да впишем данните си във вехта тетрадка. Там ни очаква друг джип с други военни. Сваляме раници, товарим багажи и продължаваме със следващия ескорт. Това упражнение се повтаря през тридесетина километра, като ни уморява страшно и проточва неимоверно и без това спрялото време.

В края на деня притесненията ни за оцеляването вече са силно притъпени от изтощението, постоянните шеги на ескорта и спирките за чаша силен чай със завидно количество захар. В забравените фортове по пътя имаме цялото време на света, за да анализираме причудливата пакистанска армия. Един от военните ни подава да подържим за малко калашника му, докато си върши някаква работа. Друг ни показва луличка за пушене на опиум и ни пита дали пушим хашиш. Военните започват да ни изглеждат като деца, грабнали в ръка сякаш на шега автомат или картечница и впуснали се в игра, която невинаги завършва с безобиден край. Може би ако се появят терористите и те ще са толкова несериозни, постоянно захилени и симпатични.

Тук убийствата и разрухата се причиняват не заради убеждения и вяра, както често се смята, а по нечии заповеди от високо горе – за контрол, геополитически игри и стратегии. За целта така нареченият тероризъм въвлича диви пустинни хорица, за които няма етически и морален проблем, а просто едно брутално оцеляване в пустините, продължило така или иначе хилядолетия.

Книгата може да намерите тук.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови