'Дъното на рая' - един преживян роман за заразителната апатия и непреодолимата вяра

Последна промяна на 07 август 2019 в 11:30 940 0

„Дъното на Рая“ от пловдивската писателка Виолета Стайкова е роман, писан и преживян, преживян и писан със сърце и душа. Въздействаща фабула, силни образи, болезнени откровения за ежедневните ни борби като граждани в държава, в която институциите и обикновените хора съществуват в отделни вселени. 

„Дъното на Рая“  е реалистичен, чак жестоко откровен към заразната апатия, трайно и прогресивно поразяваща нашето общество.

Но има и магия, защото в живота ни има магия - не толкова, колкото ни се иска, но все пак я има - любов, доброта, вяра, надежда, топлина.

Откъс: 

US $13.00
ЦЕНАТА НА ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ

Среща с професор Игнат Луков, доктор на икономическите науки
Това гласеше заглавието на гланцирания плакат, залепен върху старо тенекиено ограждение. На плаката с 3D графика, създадена сякаш от някой вълшебник, беше изобразено чудото на живота – ембрион на 7-8 месеца. Малкото човече се рееше спокойно в сигурната прегръдка на пурпурната утроба, едната му ръчичкасякаш държеше крехката пъпна връв.
Пред плаката беше застанала жена с дълга, вързана на опашка черна коса, и изглеждаше сякаш внимателно го разучава.
Плакатът привличаше погледите на минувачите поради две причини: първо - беше красив и се отличаваше на фона на останалите, осведомяващи за участията на фолкпевиците и курсовете за бързо забогатяване; второ - цифрите най-отгоре стряскаха и предизвикваха смут в душата на човек. Незнайно защо някой беше оценил цената на малкото неродено още човече на US $ 13.00 и най-безогледно я беше обобщил за крайна стойност на човешкия живот. Все едно животът можеше да има стойност. Но не само тези цифри върху плаката бяха стряскащи. По-надолу имаше още няколко реда:
- 1 % от световното население държи 82% от парите в света
- Почти ½ от хората в света живеят с по-малко от US $ 2.50 на ден
- Половината от храната в света се изхвърля
- Прагът на бедността в Българя е 330 лв.; минималната пенсия – 200 лв.
- 45,5 % е делът на работещите бедни в България
Кратката статистика стискаше минувачите за гушата, изтръгваше по някоя и друга псувня и съсипваше останалата част от деня им, оставяйки ги с едно неопределено усещане за безпомощност и горчиво примирение.
Но ако случайният минувач издържеше стоически на цифрите и стигнеше до последния ред на плаката - Всички носим отговорност! Не бъди безучастен!, го обземаше такова чувство на гняв, че му се приискваше да скъса на хиляди парченца проклетата хартия, която се опитваше да му насади вина за състоянието на целия свят.
Жената с вързаната на опашка коса постоя още малко пред тенекиената ограда. После извади последен модел айфон от джоба на коженото си яке и направи няколко снимки на плаката. Сгуши се в дебелия си шал и тръгна бързо към виненочервеното ауди, паркирано от другата страна на павираната улица. Преди да влезе в колата, погледна още веднъж към плаката. Но от отсрещния край на улицата гледката не беше толкова въздействаща. Цената на човешкия живот се смесваше с останалите афиши, налепени върху тенекиеното ограждение, и приличаше на размазано червено петно. А самото ограждениепък опасваше няколко призрачни сгради с порутени фасади и изтърбушени вътрешности, сякаш случайно забравени в центъра на града. Сградитебяха част от някогашния тютюнев квартал, от който днес само ароматът на тютюн беше устоял на разрухата на времето.
Жената извърна глава, влезе в колата, затвори внимателно вратата и потегли.

2

Виненочервеното ауди плавно се отлепи от тротоара и бавно започна да се отдалечава от плаката. Само няколко пресечки по-надолу отново спря.
Младата жена излезе, без да гаси двигателя, и се насочи към един от павилионите за лотарийни билети, стратегически поникнали като гъби мухоморки по всички спирки в града. Павилионите предлагаха основно бързо забогатяване, но в тях се намираха и стоки от първа необходимост – каквито бяха цигарите.
В това време един автобус спря на спирката, разтовари пътниците и тъкмо щеше да потегли, когато отнякъде се чу:
- Моля, задръжте автобуса, ако обичате.
Старица, помъкнала раздърпани найлонови торби, си проправяше път през тълпата и махаше на шофьора да я изчака. Подпираше се на две патерици и с мъка правеше следващата си крачка. Почти беше стигнала до автобуса, когато шофьорът затръшна вратата под носа ѝ и потегли.
Жената с опашката погледна объркано към автобуса, после към старицата. Скочи в колата, подаде рязко газ и ауди-то се стрелна, надавайки оглушителен рев. След няколко секунди изпревари автобуса, препречи му пътя и спря.
Жената излезе от колата и замаха на шофьора. Онзи отвори вратата и ѝ се озъби:
-К‘во искаш, ма?
-Защо не изчака жената на спирката бе, кретен? – изкрещя му тя.
-Ма я си еби майката, ма – шофьорът тръсна дебелата си бръсната глава и затвори вратата.
Отзад изнервените клаксони на автомобили започнаха да вдигат симфония от недоволство.
- Айде разкарай се от пътя, ма. Ти луда ли си? – извика някой.
Младата жена не помръдна от мястото си - по средата на пътя, до спрялото напреки ауди. Шофьорът на автобуса крещеше нещо отвътре и махаше заканително с ръце. Тя извади телефона си, снима го, показа му среден пръст, качи се в колата и отпуши пътя.
Върна се на спирката, свали автоматичния прозорец и се обърна към възрастната жена:
- Здравейте, госпожо, накъде сте тръгнала?
- Здравейте, млада госпожице. Отивам към центъра. Защо се интересувате?- отговори непознатата с безупречната дикция на телевизионен водещ.
- Качвайте се, ще ви закарам. С това темпо няма да стигнете днес – и слезе от колата, за да натовари найлоновите торби в багажника. Тежаха.
- Много ви благодаря. Признателна съм ви – възрастната жена бавно се качи в колата и внимателно нагласи патериците до себе си.
Когато затвориха вратите уличният шум остана навън.
- Какво е станало с крака ви? – попита младата жена, докато обръщаше в малката пресечка вляво. Единият крак на непозната беше почти неподвижен и труден за управление.
- Инцидент в градския транспорт. Шофьорът ме влачи 15 метра, преди да разбере, че ме е затиснал с вратата. А когато спря, автобусът мина през крака ми. И ето ме сега инвалид.
Младата жена се намръщи. Подобни инциденти с възрастни хора често пъти бяха водещи новини в пресата, особено ако денят беше беден откъм атентати, убийства и тежки катастрофи. Възрастната жена продължи:
- Разбира се, осъдих ги, но какво от това. 200 000 лева не могат да ми върнат здравия крак.
- 200 000 са голяма сума. Браво на вас, че сте ги съдили!
- Искате ли да ви дам тези 200 000 лева, млада госпожице, а вие да ми дадете крака си. Стоят си в банката. С каква радост човек да харчи пари, изкарани, докато са го мачкали под гумите? Нима мога да си купя достойнството наново?
Младата жена се смути и докосна неволно дясното си око.
- Извинявайте, права сте – промълви тя. - За колко време стигате обикновено до центъра?
- За 4 часа. Пътувам с автобус, но без помощ не мога да се кача дори на тротоара. Кракът ми е 90 процента неподвижен. Винаги трябва да се моля на някого да ми помогне.
- Но къде отивате в такъв случай и то с тези тежки торби?
- Щом съм инвалид, не трябва да излизам от къщи, така ли смятате?
- Не, в никакъв случай, просто...
- Просто на вас ви пука. Виждам го в очите ви. Знаете ли какво е да те влачи автобус по асфалта, все едно не си човешко същество, а чувал с картофи. Да крещиш от ужас и да се молиш автобусът да спре. По време на делото шофьорът не изпита никаква вина. Дори не се извини. За него това беше битов инцидент. После застрахователите използваха всички налични вратички в процедурите и в закона, дори се опитаха да подкупят лекарите, които изготвиха експертизата, само и само да не ми изплатят застраховката, въпреки че 20 години си плащам вноските по нея. Шест години ми трябваха в съда, за да докажа очевидното. Представяте ли си? Може да съм си загубила крака, но аз съм човешко същество и нито една институция не може да ми отнеме достойнството. Сърцето ми не е по-малко от на всички останали. И въпреки че трябва да разчитам на помощта на непознати всеки път, когато съм навън, продължавам да излизам и да се возя в автобус.
Младата жена зави по павираната улица вдясно, за да избегне движението по големите булеварди, и въздъхна:
- Светът има нужда от промяна.
- Не светът, а хората имат нужда от промяна – отвърна възрастната жена и се вторачи в града, който минаваше кадър след кадър през прозореца на колата. - Отдавна не съм минавала оттук. Има много нови сгради.
- Искате ли да ви повозя из града, да го разгледате?
-Не, благодаря Ви. Достатъчно направихте за мен. А и, предполагам, бързате за някъде. Днес всички бързат. Няма да Ви отнемам от времето. Благодаря Ви, че се отнесохте с мен като с човешко същество.
- Моля Ви, не съм направила нищо. Просто Ви закарах на два километра разстояние.
- Как се казвате? – попита възрастната пътничка.
- Вяра.
- Вяра коя?
- Вяра Комнева.
Жената извади от вътрешния джоб на жилетката си стар черен тефтер. Записа си прилежно името на момичето и телефонния ѝ номер и го затвори.
- Аз съм Маргарита Калимаринска. Искам да си запишете моя телефон. Сигурна съм, че някой ден ще мога да ви се отблагодаря. Някога бях заместник-министър на финансите и все още поназнайвам някого тук-там. А синът ми е съдия във ВКС.
- Много ви благодаря, Маргарита, но не мисля, че едно кратко шофиране може да се равнява на връзките, които имате. Не мога да се възползвам от тях, дори и да имах нужда.
- А защо си мислите, че за мен набирането на един телефонен номер представлява по-голяма трудност, отколкото за вас шофирането? Настоявам да си запишете телефона ми.
След още няколко преки стигнаха до крайната дестинация, която Маргарита изминаваше за 4 часа, редовият гражданин - за 20 минути, а ауди-то - за 6. Вяра запамети телефонния номер на непознатата, изчака я търпеливо да слезе от колата, извади торбите от багажника и ѝ ги подаде.
-Вяра… не е случайно име - загадъчно каза възрастната. – Не позволявайте да ви я отнемат.
И Маргарита Калимаринска тръгна с бавните си крачки по улиците на града, опитал се да отнеме достойнството и живота ѝ.
Елегантната ѝ осанка, високо вдигнатата глава и бавната походка образуваха около нея невидимо излъчване на вроден аристократизъм, който не се придобива с пари.В хаоса от бързащите занякъде пешеходци изглеждаше като ранена газела сред хищници.
3
Миро разръчка с изкривената маша огъня в камината и седна на дивана, загледан в пламъците му. Тази вечер беше решил да си остане у дома. Чувстваше се преуморен. Тялото го болеше, а и безсънието, от което страдаше напоследък, го изтощаваше допълнително. „Добре, че от безсъние не се умира, а само се полудява“ – помисли си той, запали цигара и си наляуиски. Пушеше много. Но как човек да не пуши много, когато има толкова неща на главата - фирма, за която отговаря; майка, за която се грижи, и баща, за когото плаща скъпа издръжка. Въпреки че едва-що беше навършил 30 години, в късо подстриганата му коса вече се белееха няколко косъмчета.
Той изгълта уискито и си наля ново. Алкохолът и пращенето на огъня не успяха да разсеят мислите му от цифрите, сметките и бъдещите планове.
Всекидневно във фирмата му трябваше да постъпва четирицифрена сума, за да може да издържа производството, да покрива разходите по наема на цеха, сметките и редовните заплати на работниците. Това беше екзистенц-минимумът, от който се нуждаеше, за да не спира работата. Всичко останало, изкарано над тази сума, се считаше за печалба. Макар че на хартия печалба е едно, но на практика излиза съвсем различно.
След като поделяха печалбата си с Вяра, за подобрение във фирмата или за купуването на нова машина не оставаше почти нищо. Миро отдавна беше изчислил, че по този начин никога няма да има достатъчно пари за строеж на модерно производствено предприятие, каквото искаше. Можеше да живее като средностатистически гъзар – да кара прилична кола, да ходи на почивки и да живее в удобна къща, в каквато действително живееше. Миналата година, когато печалбите осезаемо нарастнаха, беше ремонтирал основно наследствения имот, в който живееше заедно с майка си, и беше превърнал старата двуетажна къща в малко семейно имение, пълно с всякакви удобства.
Първият етаж и дворът бяха владение на майка му, както някога бяха владение да баба му и дядо му, и бяха направени и обзаведени по неин вкус – с отделно перално помещение, с гардеробна и голяма кухня, която приличаше на готварна. Майка му беше отличен кулинар и откакто Миро ѝ беше купил оставащите години за пенсия, тя се занимаваше с любимото си занимание - кулинарията.
Миро обитаваше втория етаж на къщата, където като малък живееше с родителите си. Беше гопреобразилизцяло – не искаше нищо да му напомня за баща му.
Но всички тези битови удобства, с които се беше сдобил, не означаваха развитие за фирмата. На него мижавият цех под наем и разнебитените машини не му бяха достатъчни, както бяха достатъчни, изглежда, на Вяра. Щом имаше пари за луксозен живот – всичко за нея беше добре. Вяра не мислеше за нови машини, а за нови коли. Не мислеше как да организира работата в цеха, а как да организира часовете си при фризьорите и козметиците. И всичките пари, които изкарваше, харчеше за несъществени неща. Така и не беше вложила в нищо, което щеше да ѝ остане след време.
Огънят в камината се беше разбушувал и пламъците му хвърляха меките си светлини по стените на стаята. Миро изпи и втората чаша уиски и посегна към бутилката за още, но се отказа.
Щом по този начин не можеше да изкара достатъчно, за да построи модерно предприятие, значи нещо трябваше да се промени.