Мили малки писатели, пиша този текст след дълга и безсънна нощ, в която малката ми дъщеря непрестанно повръщаше, след като бяхме гледали най-популярната съвременна приказка „Аватар – природата на водата“ и бяхме яли боклуците, които всички деца обожават – пържено пиле, бланширани картофи и пуканки. Нищо не може да се сравни с този атавистичен, необяснимо дълбок страх, който изпитва майката пред вида на плачещото си и болно дете, а аз прекарах последните почти 9 години от живота си, обладана от него. Затова са бащите – да приземяват тези страдания и да носят малко здрав разум и чувство за хумор в подобни среднощни драми. „Искам да разговарям с тати!“ заяви обляната в сълзи моя дъщеря на второто повръщане и когато той се появи в стаята ѝ с неизменните си шеги, сякаш изгря слънце.

„Аватар“ навремето беше истински вълнуващо събитие, защото показваше на практика, че талантливият и компетентен, креативен човек с въображение може реално да направи всичко. Дори направо да си създаде нов свят! „Аватар“ потвърждаваше клишето – човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му. Режисьорът Джеймс Камерън беше признал публично, че е снимал „Титаник“, който той лично не харесва и смята за долнопробен блокбъстър, за да финансира именно тази си мечта – създаването на камера, способна да създава нови светове и да конструира такава 3D реалност, каквато ти спира дъха в „Аватар“.

Развълнувах се много от красотата и необичайността на тази нова планета, за която беше писал още теологът К.С.Луис, авторът на поредицата за Нарния, в трилогията си… Той я описва след бас със своя приятел Толкин – единият е трябвало да напише фантастичен роман за пътуване във времето, а другият – в пространството. (Познавам Луис още от дете – тогава не беше издаден на български, а моят баща ни го четеше на нас двете с мама на глас, превеждайки направо от английски.) Планетата при Луис се казва Переландра и бива завладявана безжалостно от човека, който явно може вече само да граби, да убива и да иска още.

Планетата Пандора на Камерън също напомня Рая преди грехопадението, преди човекът да се полакоми и да изяде забранената райска ябълка, с което да наруши заповедта на Господ, да изгуби невинността си и да бъде прогонен завинаги от Райската градина, като наказание за непокорството си – неслучайно аватарите във филма са полуголи, живеят в племе, бият се с допотопни оръжия и се разбират на родовообщинен принцип, но притежават морал, емоционалност, нежност, принципност, съчувствие и нравственост, отдавна полузабравени от човешкия вид.

Тогава, когато гледах първата приказка за рая „Аватар“ на този съвременен американски режисьор, научих, че по създаването на новия му свят са работили неуморно цели екипи учени: лингвисти, историци, биолози, еколози, антрополози и други всичколози, които са измислили всяка подробност: нов език – този на обитателите на Пандора, техните обичаи, облекло, места за живеене, цялата архитектура на света им, цветята и животните, климата… всичко! А зрителят, сложил очилата в киносалона, заживява буквално там, за времето на филма. Усещането, че си пътувал до друга планета е много, много осезателно. Може би затова и моята дъщеря повръща през нощта – колко ли много светлинни години са изминали малките ѝ невинни душа и ум, докато ние сме се дивили на анимацията и визуалните ефекти.

Възхитително е, че човекът може да създава нови светове. Изключително е. Невероятно е. И именно КНИГАТА е начинът това да се случи. Филмът „Аватар“ не би бил възможен без талантливия разказ на К.С.Луис, мога да се закълна, че филмът е базиран на неговата книга „Переландра (Пътуване към Венера), изд. „Сиела“ (2009), прев. Любомир Николов.

Всичко, което знам за света – го знам от книгите. Да, ние бяхме друго поколение и не бяхме затрупвани от визуален разкош, кич, глупости, лъжи и многотии, нямаше толкова много филми, игри, забавления, интернет. Да, ние четяхме по цяла нощ „На изток от Рая“, „Кентавърът“, „Франи и Зуи“, „Степният вълк“ или цензурираната версия на „Майстора и Маргарита“, за да си наваксаме липсите, които тогавашният режим ни налагаше – липса на възможност да се слуша западна музика, да се гледат западни филми, да се четат западни книги. Да, нищо не е същото и в новата ера на интернета - заклетите читатели принадлежат по-скоро на някакъв екзотичен, романтичен и изчезващ вид… макар, не знам дали забелязвате, София да е пълна с книжарници и явно този „бизнес“ да върви добре.

Та нали търсенето определя предлагането?! Това е принципът на западните, цивилизовани и развити общества. Щом има книжарници – значи има търсене на книги. Което е доста обнадеждаващо! (Като дългогодишен борец за повече култура в медиите, за използването на литературен и книжовен език, за поддържането на висок вкус и провеждането на интелигентни разговори с достойни за уважение гости… мога да кажа обаче, че валидно е и обратното: каквото показваш, предлагаш на пазара, „пускаш“ – това се гледа, чете, слуша. Аз предлагах на зрителите на предаването ми „Нощни птици“ всичко гореизброено и те го гледаха с огромен интерес. Спирането на предаването беше знак, че нещо в българския духовен живот се е счупило и че хора с основно образование взимат властта. Така и стана. Медиите подценяват зрителите си съвсем нарочно – те си отглеждат нови, неуки (зрители) гласоподаватели. Каквото предлагаш на аудиторията – тя това консумира, а не обратното. Държа да кажа, че вкус се възпитава. И когато настоящият директор на Националната телевизия забрани в сутрешния блок за култура да се говори за книги, това напомни много тревожно за един друг важен роман от миналото – „451 градуса по Фаренхайт“, където режимът гореше книгите.)

Но искам да ви успокоя. Книгата няма да умре, скъпи приятели. Именно на книгата се дължи и ловкостта, интелигентността, изобретателността и компетентността на съвременния чатбот, от който толкова са се уплашили най-прогресивните умове на планетата като Илон Мъск. Чатботът не ги плаши, защото е „чел много книги“ и може да отговори доста по-аргументирано и умно от повечето ви приятели на всеки ваш въпрос. Чатботът/изкуственият интелект ги плаши, защото може да бъде използван с войнствена цел – да завладява умове, хора, държави, да убива, да краде. Може да бъде използван злонамерено. Не сам по себе си. От човека. От онзи, същия, от човека, който иска да унищожи живота на планетата Пандора, да я завладее и да мигрира там. Човекът днес е се оказа най-голямата опасност за човечеството.

Затова, мили деца, написали прекрасните си приказки, единственият начин да се опълчим на злото (приело жестоки форми напоследък – от войната, която се случва на 500 км. от нас и е поставила целия свят на колене; през завладяните медии, които ни облъчват с фалшиви новини и внушения; до тоталната изолация заради Ковид – вирус, изобретен отново от онзи, злонамерения човек, който иска да сее само смърт и мечтае само за власт и пари – същият, заради когото много майки с децата си са принудени да пътуват по няколко дни, изложени на огромни опасности и търсещи убежище от ужаса на войната, днес, тук и сега…) та… единствената ни достъпна ваксина срещу злото е чрез творчеството, чрез изкуството, чрез създаването на паралелни светове. Чрез писането. Вече само в приказките побеждават добрите – минаха поредните избори, на които се видя, че чрез нечестни средства и свободният избор може да бъде фалшифициран и подменен.

Затова – пишете приказки. Пишете. Приказки. Така ще създадете едно самосбъдващо се пророчество. Една морална мяра, която и най-големите циници няма да посмеят да прекрачат. Един свят, който вече може да бъде оценен и отвън – вижте какво се случва с книгите на нашия съвременник, писателя Георги Господинов! И така… лека полека… може би един ден вашият свят ще бъде наистина като в приказките. Вие ще го направите възможен. Ние не успяхме.

Искам специално да кажа тук, че харесах много от приказките и се надявам те да попаднат в тази книжка. А моите най-големи фаворити са следните:

Аз класирах на първо място приказката „История за 11 букви“ – чудесен литературен опит върху разказа от името на една плочка. Първото място тя, според мен, може спокойно да си раздели с приказката „Слънцето и луната“, която по много красив и достоен начин разказва историята на две деца-сирачета и бежанци от войната.

На второ класирах също две приказки: философската „Приказка за Нейла, Футура и Мина“ както и две приказки от един автор: „Раница, пълна с мечти“ - за паячето Пепи и „Помощ, докторе“ - за гущерчето Гринго, но и двете са много хубави. На трето място също класирах две приказки – чудесната „Плетката на баба Зорница“ и хорър-приказката „По Коледа не се случват чудеса“, любима на моята вече почти девет годишна дъщеря, на която четях всяка вечер и сега е най-големият читател, когото познавам – винаги ходи с книжка под мишница.

Пожелавам ви смели мечти, доблест и вдъхновение.

Ваша: Искра Ангелова
(журналист, филолог и актриса)