Ружа Лазарова е българска писателка, родена през 1968 г. в София. От 1991 г. живее в Париж. Там тя работи като журналист по вътрешна политика в „Груп Монитор”.

Пише книгите си на френски език. Българския превод не го прави самата тя, а преводач. В сряда (28.11.) е премиерата на най-новата й книга „Органът на мълчанието” (изд. „Сиела”). В нея се разказва за необичайната любов между оцелял от нацистките лагери мъж психиатър на 70 г. и 35 годишната му пациентка анорексичка, жертва на комунизма. Действието се развива в Париж през 1990 г.

Ружа Лазарова доби популярност в България с книгата си „Мавзолей” (изд. Flammarion и Сиела, 2009 г.). Там тя разказва за преживяванията на три поколения жени във времето на комунизма. Книгата получи много положителни отзиви от читатели и критици. Номинирана е за четири престижни френски литературни награди.

Първата книга на писателката - „Кръстосани сърца” (2004 г.) - предстои да бъде преиздадена. Впечатляващото в тази книга е, че разказът се води от гърдите на една жена, които си имат имена – Жул и Жан.

За своя живот между България и Франция Ружа казва, че се чувства сякаш живее „между две реалности”. Засега планува да остане за по-дълго в България. Повече информация за Ружа Лазарова и творчеството й може да намерите в блога й.

- Новата Ви книга „Органът на мълчанието” излиза в сряда, тогава е и премиерата. Бихте ли ни разказали малко повече за нея? Доколко се доближава до предишната ви книга „Мавзолей”?

- В тази книга съм се опитала да продължа, да изследвам този сюжет за тоталитаризма. Този път съм включила и нацизма. Това е една среща между двама оцелели – един оцелял от нацистките концлагери, а жената е жертва на комунизма. Жертва може би е прекалено голяма дума, но все пак като прочетете книгата, ще разберете. В тази книга това, което ме интересуваше като тематика, е какви следи оставят тези тоталитарни режими върху хората. Дали в тях има някакви прилики. Като говоря за следи, става дума за съвсем конкретни неща – как ядат, как спят хората, дали имат кошмари.

- Съвсем в битов план?

- Да, съвсем в битов план. Как обичат или как не могат да обичат. Това е една връзка, която започва като терапевтична връзка и се превръща в любовна. По някакъв начин двамата се излекуват от миналото си.

- Героите в книгата българи ли са?

- Не. В началото не се споменава нищо, с изключение на Париж, който е декора на тази история. Жената е от Източна Европа, но не съм казвала, че е българка, въпреки че в текста има български думи. Другата тематика на книгата са думите. Цялата книга е построена на ключови думи. Например думата „стена” – за нея това е Берлинската стена, за него това е стената на гетото, преди да го депортират в концлагер. Такива едни ключови думи, които постепенно сменят значението си. Именно тези „key words” водят разказа и читателите.

- Това ли е Органът на мълчанието - езикът?

- Органът на мълчанието, както казва героинята, е един орган, който социализмът е развил у човека, един орган на мълчанието, който задържа думите. В един тоталитарен режим, когато произнесеш някои думи, те могат да се обърнат срещу теб и да станат опасни за теб самия, в случай, че ги чуе примерно някой агент. Точно този орган ги задържа. И тя мълчи, мълчи, мълчи... В книгата се разказва как този орган се е развил у всеки един живял през социализма и е задържал тези думи.

- Как се отразява на човек този орган, когато вече не живее в социализма? Той спира ли да съществува?

- Не. Оказва се, че той продължава да действа, за съжаление. Всъщност, благодарение на тази връзка, Органът може би ще се разтвори и ще започне да говори покрай тези думи. В тази книга се говори и за писането, и за интернет. Интригата, за която казах, е повод да разкажа за света.

- В предишната книга „Мавзолей” пак темата за социализма беше доста засегната. В това отношение до колко новата книга е различна? Какво е допълнителното в нея?

- В новата книга много по-малко присъства социализмът.

- По-скоро обръщате внимание на тоталитарните режими като цяло, а не само на социализма?

- На тоталитарните режими на 20-ти век, които все пак се свързват със социо-комунизма. Разбира се, че става дума за тези наши страни от бившия соцлагер. Като говоря за този социализъм, говоря за храната, за усещането от униформата. Чрез ключови думи разнищвам цялата униформа, за да се разбере защо тя може да накара някого да страда, след като няма нищо лошо в една униформа, това е просто една дреха. Защо тази униформа може да накара някой по-чувствителен човек да страда? За храната много съм говорила – за столовете.

- От 1991 г. живеете в Париж. Кога започнахте да преосмисляте този режим, за който пишете и се вдъхновявате? Или той през цялото време е отлежавал по някакъв начин?

- Въпросът с книгите е, че те излизат с голямо закъснение спрямо вътрешната ни еволюция. Аз тази книга я свърших преди година и нещо. Вече започвам да мисля за съвременното общество. Това е книгата, с която се надявам да приключа въпроса си за миналото и този опит от тоталитаризма да ми помогне да анализирам съвременното, глобализираното общество. Такова, каквото го познавам във Франция и в България.

- А като издавате тези книги, чувствате ли се излекувана от това време и че го махате по някакъв начин от себе си, така че да живеете по-спокойно в съвремието?

- Докато пиша, е много невероятно. После, като ги издавам... Не знам, тази идея за писането като лекуване лично аз от една страна я приемам, от друга - не съвсем. За мен това е друг процес. Креативният процес не е просто терапия.

- Вие пишете на френски език и на български. „Мавзолей” беше написана първо на френски и след това преведена. „Органът на мълчанието” също първо сте написала на френски. Защо избрахте този език, а не българския?

- Когато пиша на френски, не мога сама да се превеждам, липсват ми думи, не намирам точния еквивалент на български с това, което съм искала да кажа на френски. Затова за книгите, които съм написала на френски, имам преводач. „Органът на мълчанието” също я написах първо на френски, по-лесно ми е. Преводът направи Веселин Трандов. Той е бил редактор на сп. „Едно” известно време.

- С него дискутирахте ли превода?

- Да. Беше много интересно. Негово качество е, че е учил и френска, и българска филология. Аз не съм учила българска филология, а той има много по-задълбочен поглед върху българския език. Първо се уговорихме какво точно искам аз. Дадох му свобода при превода. Исках да има взаимно обогатяване. След това, след като получих неговия превод, малко го пренаписах, дори добавих нови неща.

- Книгата излиза първо на български език. 

- Да, първата й премиера е на български език. Книгата още не е излязла на френски.  Тя е много странна книга. Много е кратка и мъничка, но и концентрирана. Тази книга позволява, според мен, да се разкаже в 100 страници нещо, което би могло да се разкаже за 400 страници.

- Съкращавахте ли много в стремежа да бъде толкова кратка?

- Не. В самия процес на писане това ми беше като метод. Правя сравнение с изобразителното изкуство - дали ще бъде една реалистична картина, където всеки детайл е показан, както например една къща – дали ще бъде нарисувана с прозорците, с перденцата, первазите, саксиите и цветята или ще бъде едно бяло петно с червено петно отгоре, което създава същото усещане за къща... По същия начин ни влияе.

- Като писател къде се чувствате повече намясто, в България или във Франция?

- Сега останах малко повече в България, за да преоткрия съвременната българска литература, която малко познавам. Все още не мога да кажа къде се чувствам по-добре. Навсякъде ми е странно. Навсякъде писателят е един маргинал.

- Маргинал, който говори за големи неща?

- Voilà!

 Видео от интервюто с Ружа Лазарова

Откъс от „Органът на мълчанието” на Ружа Лазарова, може да прочетете по-долу:

Единственият начин да се справя с глада в концлагера беше да го отричам. Повтарях си, че не съм гладен. Малко по малко си го внуших. Храната провокираше два типа патологични реакции: истерични или маниакални. Истериците се нахвърляха върху нея в момента, в който я получаваха и я унищожаваха за нула време. При мен рефлексът беше на маниак, той ми остана и до ден днешен: не ядях нищо, прибирах всичко за после. Икономисвах. Беше ужасно, сегам като си мисля, беше лудост.

Моите маниакални икономии мe възнаграждаваха: от време на време си правех малки угощения. Другите нямаха вече нищо за ядене, това добавяше към удоволствието. Скривах се добре, постилах някакъв парцал вместо покривка, режех хляба на съвсем, съвсем дребни хапки. Размесвах онова, което е останало от супата, от морковите, от картофите, понякога мармалад от ряпа. Мажех върху парченцата хляб, вкусвах. Бях щастлив.

Тази игричка беше опасна, тъй като останалите постоянно се опитваха да откраднат моите запаси, но тя придаваше някакъв вкус на живота. Понякога ме канеха две млади момичета, две сестри със сияйна хубост, в които бях влюбен, и аз се присъединявах на угощение при тях с моите петифурки.

Храната и нейното набавяне беше обсебваща грижа през социализма. Трябваше да притежаваш широки познания за магазините, за дните и часовете на доставките на различните продукти. Трябваше да се сприятелиш с продавачките, за да се сдобиеш с ценната информация и така да съставиш нещо като картография на глада. Трябваше да прекосиш два пъти града, за да намериш месо. Трябваше да дебнеш и да купиш по-скоро това, което се появяваше, отколкото да търсиш някакъв определен продукт. В дамските чантички винаги се намираше и мрежа за пазар. Една голяма част от живота на техните собственички беше посветена на сдобиването с храна.

– Бях много зле с покупките – признах си тъжно. – Винаги разочаровах майка си.

Когато пристигнех в месарницата, обикновено бяха останали само пакетчета свинска мас. На опашката ме пререждаха, продавачите ме лъжеха с теглото или пък с рестото. Все бях прецакана.

– Социализмът те караше да изгладнееш по един специфичен начин. Не се умираше от глад, но хроничният недостиг на храна и хаотичното й снабдяване предизвикваха състояние на постоянен стрес... Това ни правеше несигурни.

Бяхме изгладнели в главите си, психясали. Когато си я набавяхме, не опитвахме храната, а я поглъщахме, сякаш под заплахата на потенциална липса. По време на обедите в столовата наблюдавах движението на устите: като през прозорчето на перална машина виждах как храната се върти, а от нея ту щръкваше зъб, ту се мярваше червеното небце. Повдигаше ми се, но се насилвах да гледам; имах чувството, че разбирам нещо от социализма.

Най-страшно беше, когато някое ядене рискуваше да се развали.

– Тази мусака трябва да се изяде – съобщаваше майка ми.

– Не съм гладен вече – обявяваше баща ми, когото целеше повелителното изречение.

– Хайде де, напъни се малко.

– Не искам.

– Да я хвърля ли!

Баща ми отстъпваше театрално. Хващаше ядосано лъжицата и сипваше остатъка от съдържанието на тенджерата директно в гърлото си. Когато не можеше да излезе наглава с него, майка ми се обръщаше към мен. Аз навеждах очи с надеждата мълчанието ми да бъде изтълкувано като отказ. Тя повтаряше, че не бива да се изхвърля – необоримият соцаргумент, на който бе невъзможно да се откаже.

Някои спомени бяха мъчителни и грозни, на психиатъра казвах само най-същественото.

– Повръщането беше някакво освобождаване.

Беше бунт срещу нямането, срещу униформата, бригадите, срещу моите родители, които бяха огънати от системата, които се бяха научили да оцеляват и желаеха да ми предадат своето познание, за да мога да оцелявам и аз. Не исках тяхното наследство, нито да се адаптирам към режима, нито да оцелявам. Повръщах. Наслаждавах се на тази свобода няколко секунди. След това вината се изливаше в мен като водата в тоалетната чиния.

– Не чувствах нищо. Светлината винаги беше прекалено силна.

Ослепителното усещане, което придружаваше този спомен, произлизаше без съмнение от белотата на тоалетната чиния, на плочките.

– Беше студено.

Повърнатото беше топло. Рисуваше по бялата керамика на чинията абстрактна картина, която водата отмиваше на дълги ивици. Пусках я бързо, всичко траеше само миг.

– Сега ми изглежда ужасно.

Бях преплела крака, отчаяно се взирах в прозореца. Странна беше тази болка, към която бях обезчувствена тогава и която нахлуваше в мен двайсет години по-късно. За разлика от спомените, неясни и груби, тя беше точна, остра.