Образованието – право или повинност

На фона на очевидния, задълбочаващ се провал на образователната система у нас се дискутират всякакви мерки (повечето добре познати от десетилетия), декларират се всякакви добри намерения; остава непоставена обаче една фундаментална тема – а именно за образованието не като вид социална политика, а като една от основните човешки свободи, редом със свободата на словото, убежденията, мисълта или вероизповеданието. Всеки има право на образование, като за децата това право се упражнява в тяхна полза от тези, които носят отговорност за тях – техните родители.

Чл. 14,3 от Харта на основните права на Европейския съюз – националните закони трябва да зачитат „правото на родителите да образоват децата си според своите философски, религиозни и педагогически убеждения.”
Чл. 26, ал.3 от Всеобщата декларация за правата на човека - "Родителите имат право с приоритет да избират вида образование, което да получат техните деца."

Друго основно човешко право е свободата на сдружаване.

Чл. 12(1) от Харта на основните права на Европейския съюз – „Всеки има право на свободно сдружаване.”
Чл. 44. (1) Конституция на България - „Гражданите могат свободно да се сдружават.”

Когато гражданите се сдружават, за да осигуряват образование на децата си, те упражняват две свои основни права. Ако държавата може да обяви определен вид образование (училищно или друго) за незаконно или пък да го вмени като задължение, това значи, че може да прави същото и по отношение на възгледи, религиозни вярвания или журналистически агенции. Днес би ни прозвучало абсурдно, ако някой регулаторен орган се намеси в областта на свободата на словото по начина, по който държавата регулира образованието, с мотива че ако оставим всеки да си упражнява свободно словото, къде ще му излезе края? Та нали някои със сигурност няма да се изказват съгласно изисканите литературни норми, да не говорим, че може да изкажат и неистини или „неправилни” неща.

Ала презумпцията в свободното общество е, че истините не се налагат, а чрез свободен сблъсък се доказват. В образованието обаче това какво, кога и как ще се преподава подлежи на предварително одобрение от държавен орган и фактът, че тази цензура не ни изглежда абсурдно в областта на образованието, говори, че там още не сме се отърсили от тоталитарните представи, чийто специалитет е превръщането на всякакви права във всеобщи повинности в името на някакво дефинирано от властите „обществено благо”, „национална сигурност” или „единство” (разбирай идеологическо). Именно това препятства и развитието в областта на образованието, иначе гарантирано от Конституцията на България, която задължава държавата да подпомага свободното развитие на образованието. (Чл. 23)

Какво означава това? На първо място, че държавата не може да има монопол нито на входа, нито на изхода на образователната система – а именно в образователните стандарти и системите за сертифициране на знания. Нещо, което също е залегнало в нашата Конституция (чл. 18 определя изрично областите, в които държавата може да установява монопол и образованието не е сред тях).

С други думи, по отношение на създаването на училища, редът в закона трябва да е регистрационен (единствено за да се подпомага образованието), а не лицензионен (което представлява ограничение на свободното упражняване на фундаментално право).

По отношение на съответствието с държавни изисквания, тези изисквания може да се отнасят единствено към сертифициране на резултатите от образователния процес, но не и към съдържанието му. При това държавното сертифициране трябва да съществува паралелно с частни сертифициращи системи, именно за да може чрез плурализъм да се гарантира конкурентност и свобода, а чрез тях – и качеството, за което всички толкова много говорят.

Страховете от свободата

Страхът от свободата винаги е бил свързан с едно: несигурността. Ала когато стремежът за неутрализиране на риска наруши границите на свободната воля, той блокира растежа. Това е и основното предизвикателство пред пост-тоталитарните общества – да приемат несигурността като неизбежна част от живота; да я осмислят и да се научат да живеят с нея. Докато не я приемем, свободно развитие няма да има нито в образованието, нито в която и да е друга област – защото не може да съществува развитие без неизвестност и без отклонение от нормата. Ето защо, ако ще се развива образованието, не може да си служим с нормативен контрол, за да гарантираме качеството му.

Поначало контролът не е средство за повишаване на качеството, а инструмент за улесняване на управлението. Единствената и най-добра гаранция за качеството на образованието е мотивацията – а никой не е по-мотивиран за добруването на детето от неговите родители и от самото дете. Най-малкото, защото именно те понасят всички негативи на образованието, ако то е било неадекватно. (И не, наличието на безотговорни спрямо образованието родители по никакъв начин не е основание за априорно лишаване от права в образованието на всички родители – точно както наличието на безотговорни учители не е основание да се забрани учителската професия.) Ето защо силовата принуда от страна на държавата върху родителите да ползват определено образование за децата си, независимо от неговото качество или личните им убеждения, е в пряк конфликт както със законната им отговорност да бдят за най-добрия интерес на детето си, (КООНПД 18,1) така и с правото на детето на закрила от страна на неговите родители в процеса на съзряване.

Пътят към спасението

Ако погледнем в миналото, към корените на българското образование и забележителния му подем по време на Възраждането, ще открием, че той се е дължал не на някаква държавна политика, а се е осъществил въпреки нея, благодарение на доброволната инициатива местната общност.

В тази връзка нека си спомним учудването на Макгахан от това, че в едни много трудни за България години въпреки всичко почти е нямало българско село без училище:

„Тези училища - пише в дописките си той - се издържат посредством доброволен данък, с който българите се самооблагат не само без да бъдат принудени от правителството, но и напук на всички спънки, създавани от корумпираните турски власти. Образованието, което се дава в тях, е безплатно и всички - бедни и богати - се ползват от него. И накрая процентът на грамотните в България е голям толкова, колкото в Англия и Франция.”

Съвременната държавна политика обаче е насочена към все по-голямо отнемане на отговорности от родителите и прехвърлянето им към системата. Това създава точно обратния ефект - апатичност и атрофия на личното и гражданско участие, отдръпване на обществената енергия, а оттам и енергията на развитието от образованието. Защото както казва Буковски: „Спасението на света се извършва човек по човек; всичко останало е грандиозен романтизъм или политиканство.”

Следете новините ни в GoogleNews