Защо България не се раздели с популистите, докато избиратели другаде го направиха

Антиавторитарна вълна, често предшествана от протести, водени от представители на поколението Z, изглежда набира скорост в различни части на света.

Съвсем наскоро американците решително отхвърлиха стремящия се към авторитаризъм президент Доналд Тръмп и неговата администрация, предизвиквайки „синьо цунами“, което доведе до преминаването на Сената и Конгреса под контрола на Демократическата партия. Те направиха това, главно за да защитят изтънелите си портфейли и застрашените си поминъци, но същевременно казаха „не“ на корупцията, управлението на най-некадърните, на разрастващите се войни, на все по-скъпия живот и на неравенството, което техногарсите и тези на власт непрекъснато задълбочават.

Преди последните избори в САЩ избиратели в Сърбия категорично отхвърлиха дългогодишния автократичен режим на Александър Вучич, макар че студентското движение – което копнее за демокрация, но е без опит – все още търси своя алтернативен лидер.

Приблизително по същото време бразилските избиратели отхвърлиха популисткия кандидат Жаир Болсонару, докато в Канада избирателите в Албърта отхвърлиха сепаратистката популистка алтернатива. По-рано тази година унгарските избиратели свалиха от власт изглеждащия непоклатим Виктор Орбан след 16-годишното му нелиберално, автократично управление в Унгария.

Безспорно е, че популисткият националистически клуб, чието рекламно лице в Европа бе Орбан, е сериозно застрашен.

От друга страна,

в България преизбрахме популисткия вицепрезидент Илияна Йотова

от „Прогресивна България“ за президент и отхвърлихме проевропейски настроения икономист Андрей Гюров.

Защо българският електорат се насочи в посока, обратна на засилващите се другаде антипопулистки изборни тенденции?

Има две съществени причини, на които си струва да се спрем.

Първата причина е ниската избирателна активност на последните избори в България – в контраст с високата активност в САЩ, Албърта, Унгария и Сърбия, както и значително по-високата активност на втория тур в Бразилия. Там 3 милиона повече гласоподаватели упражниха правото си на глас в сравнение с първия тур, което наклони везните в полза на президента Лула.

Макар че избирателната активност на втория тур на президентските избори в България беше по-висока от рекордно ниската на първия, тя достигна едва 29,1% от имащите право на глас. Огромното мнозинство от българите избраха да не се възползват от демократичното си право – вероятно поради политическо изтощение, породено от факта, че страната ни е провела най-голям брой парламентарни и президентски избори в света през последните шест години (общо десет).

Освен това, според проучването „World Values Survey“ българите са европейците, които имат най-малко доверие в честността на изборната система.

Както отбелязва Аманда Тауб от „Ню Йорк Таймс“ в своя скорошна статия, по-високата избирателна активност прави изборните резултати „твърде мащабни, за да бъдат манипулирани“ (“too big to rig”), а оттам – и неоспорими. Високата избирателна активност също прави резултатите по-представителни за това какво действително желае населението, а не само една малка част от него.

Втората причина българите отново да изберат популистки политик е, че през последните седмици на кампанията геополитиката, сигурността и руско-украинската война – повече от икономиката – се превърнаха в най-значима тема за разговор.

След президентските избори прочетох много коментари за „страхливия“ българския народ, който бе гласувал, воден от страх. Популистката Йотова действително заложи на страха в предизборната си кампания, твърдейки (неоснователно), че гласът за нея е глас за мир. Вярно е, че българите гласуваха, водени от страх, но кой може да ги вини за това в една Европа, раздирана от демонстрации и изоставена от САЩ, която все повече става обект на посегателства от страна на Русия?

Голям проблем за българите – мнозина от които търсят закрила при популистите – се състои в това, че те не гласуваха толкова за икономическите си интереси (макар и те да бяха фактор), както направиха избирателите в много от споменатите по-рано държави, колкото за

химерната си сигурност въз основа на идеологическите си възгледи относно Запада и Русия

Основният идеологически разлом, който диктува нагласите и поведението на българите по цял куп теми, се крие в раздвоението на лоялността на населението ни към Русия или ЕС. Тази идеологическа пропаст се задъбочава, защото България е една от малкото източноевропейски страни, които не са направили разбор на болезнената си история на съветски сателит след Втората световна война.

Много от нас, лишени от дълбоки познания за тъмното минало, което Съветският съюз наложи на България, и повлияни от руската дезинформация в социалните медии, изпитват носталгия по минало, което те не виждат като тъмно. По думите на историка Стефан Иванов, автор на „От кражби до убийства. Криминалните престъпленията в България (1944–1989): „В нашето общество много разговори не се проведоха докрай и не се осъди докрай комунистическата система. Потвърдих това свое мнение чрез данните за престъпността: Българинът не е готов да погледне истината в очите.”

Българите имат по-положително отношение към Русия от гражданите на която и да е друга държава от ЕС, като делът на русофилите сред нас е три пъти по-голям от средния за Европейския съюз. 58% изпитват привързаност към ЕС, докато 46% имат положително отношение към Русия – данни, които показват

колко силно разделено е обществото ни по отношение на военния агресор Русия

Дял на респондентите с положително отношение към Русия, по държави – членки на ЕС (%), пролет 2026 г.

За съжаление, нагласите към Русия влияят върху възгледите на българите по отношение на икономическото бъдеще на страната ни и ефективността на политиките на Европейския съюз. Хората, които симпатизират на Русия, са по-песимистично настроени относно ефективността на ЕС по отношение на външната политика и икономическия растеж. Например, 75% от тези, които имат положително отношение към ЕС, в сравнение с едва 40% от тези, които симпатизират на Русия, смятат, че ЕС е способен да защити икономиката си.

Незатормозени от неоправдана носталгия по миналото, младите хора са значително по-благосклонни към Европейския съюз, отколкото към Русия. Възрастта е най-ясно изразената разделителна линия за отношението към Русия и Запада: хората под 35 години клонят към ЕС, а тези над 65 години – към Русия.

Положително отношение към Русия спрямо привързаност към ЕС по подгрупи: възраст, поколение, пол и домакинство (% от българските респонденти)

Когато носителят на международната награда „Букър“ Георги Господинов след изборите написа, че „скоро децата ще ни питат къде бяхте на 1 ноември 2026?“, той се оказа напълно прав. Значителна част от младите хора (61% от тези на възраст между 18 и 30 години) гласуваха за Гюров. Огромното мнозинство (63%) от представителите на поколението на „бейби бумърите“ (родени между 1946 и 1964 г.) и по-възрастните от поколението X (родени между 1965 и 1966 г.) гласуваха за популистката Йотова.

Проблемът е, че броят на гласувалите млади хора не беше достатъчен, за да наклони везните в полза на кандидата, противопоставящ се на популизма – което ни връща към въпроса за ниската избирателната активност.

За да бъдат отхвърлени популистите от власт,

българските обществени фигури трябва да спрат да осъждат хората,

че гласуват, водени от страх, а проевропейските политици трябва да мобилизират младите хора да гласуват по-масово. Демонстрациите в България в края на миналата година, както и тези в Албания и Сърбия през настоящата, ясно показват, че представителите на „Поколението Z“ се вълнуват от бъдещето си и представляват истински прогресивната част от обществото.

Проевропейските политици трябва да помогнат на хората да разграничат представите си за икономически напредък или сигурност от симпатиите си към Русия, тъй като подобна връзка е доказана губеща формула. Освен това е важно всяка бъдеща политическа предизборна кампания да настоява обществото ни да преосмисли своето комунистическо, тоталитарно минало – в името на едно по-свободно и по-добро бъдеще.