За кого работи БПЦ?

По отношение на Истанбулската конвенция Светият синод реагира, както никога досега. Бързо и категорично, та чак с молитви „против” и закани за отлъчване.

Забрави за настояването си, че БПЦ за разлика от другите институции говори много предпазливо и след като премисли достатъчно дълго. Дори по такъв глобален проблем като бежанската криза Синодът излезе с позиция далеч след всички останали и щом заявеше нещо в нея, веднага гледаше да заяви и обратното. В същия тон – хем така, хем инак, бе и отговорът й на желанието на Македонската църква да стане нейна Църква дъщеря.

Експедитивността и радикалността в случая с конвенцията направи видно, че Синодът е престанал да действа като църковен субект, действа като политически. Това само по себе си е обезпокоително, защото подчинавя Църквата на чужди цели, които възпрепятстват изпълнението на нейната мисия. И ни връща към травматичния период на двата синода, когато свещенниците се бяха разделили на червени и сини и се бяха хванали за брадите.

Още по-обезпокоително е, че след преодоляването на разкола и възстановяването на единството на Синода, той не само не се отказа от политически обвързаности, а започна да играе и геополитическа роля. Тя най-общо може да бъде определена като борба с културата и демокрацията на Запада. Използва се всеки удобен повод за обвинение към него не в друго, а в отстъпление от християнските ценности. Сякаш именно там те не се превърнаха в идентичност на човека и не създадоха най-развитата днес цивилизация.

БПЦ обаче предпочита да гледа на Изток, където десетилетия наред атеизмът беше репресивна държавна идеология, която целенасочено рушеше тези ценности. И едно от тежките й поражения е колаборационизмът на висшия клир с властта – и тогава, и досега. Влечението му към Кремълския модел с характерната за него топла връзка между държава и Църква. В броя на Църковен вестник от декември (по-актуален не можах да открия) на едната страница патриархът се среща с президента, на другата с министър-председателя. А в позицията си към конвенцията Синодът повтаря БСП. Питам се възможно ли е наистина да има духовници, на които да им се струва, че близостта в мисленето с наследниците на бившата комунистическа партия да е израз на настояща загриженост за християнските ценности. Или просто работата за ДС продължава, нищо че тя вече не съществува.

Почти никъде в отразяването у нас на официалното откриване на българското европредседателство в Брюксел не попаднах на името Недко Солаков. Въпреки, че единственото произведение, експонирано в залата, в която то се състоя, бе негова инсталация, посветена на България. А тази работа е рядък пробив в начина, по който представяме страната извън страната. Едно, защото не го правим, както обикновено с траки и мускали (каквито впрочем и в случая не липсваха), а със средствата на съвременното изкуство. И то в най-актуалните му прояви.

И второ, защото не се поддаваме на байганьовския синдром – да надхитрим чужденците. Инсталацията представя България без да замита днешните й проблеми под килима, а се интересува как, въпреки тях, може да съхраниш българската си идентичност и то в глобалния свят.

Ето и още един въпрос, към който ни води инсталацията: ако Вазовото „Българин да се наричам първа радост е за мене”, днес се е превърнало в „Българин да се наричам първа болка е за мене”, значи ли, че сме по-малко българи?

*Коментарът на доц. Георги Лозанов по темите от изминалата седмица е от предаването му "Необичайните заподозрени" по телевизия Bulgaria ON AIR.

Следете новините ни в GoogleNews