Огнян Минчев: Според Русия ние сме нейна собственост (подкаст)

От 3 стр.

Като стана дума за кривиците на Америка - много харесвам Айн Ранд, нейните романи „Изворът“, „Атлас изправи рамене“. Тя описва там това, което се случва в България в момента. Не съм сигурна дали точно тези процеси в момента случват и в Америка, със сигурност не. Та тя цени именно елитите, имайки предвид меритокрацията, тя говори за можещите, за знаещите. Те, това са нейните герои. Онези, които свършват нещата добре, които са компетентни, които са образовани. И в двата романа те биват избутани от посредствените, от агресивните, от нечестните, от лицемерните, от всички останали, от зависниците. Но това са морални категории. В края на „Атлас изправи рамене“ те просто си тръгват един по един, изоставят обществото, то започва да рухва, започват да падат сгради, самолети, хората да умират на операционните маси. Аз това имам чувство, че случва в момента в България. Не само, че 2 милиона българи напуснаха България. Това не са непременно елитите, които са я напуснали. Много гастербайтери, много скитащи роми са я напуснали също. Но че всъщност тук няма да остане накрая нито един компетентен, можещ и знаещ човек. Че просто накрая всички ще изберем бягството.

Има такава възможност. Има такава хипотеза. Що се отнася до обяснението на Айн Ранд, аз също със задоволство съм чел много от нейните произведения. Но при нея има една такава фундаментална илюзия, че тя смята, че пазарът е този, който може да даде възможност на талантливите да управляват...

Тя е капиталист.

Да.

Тя е руска еврейка, емигрирала от Съветския Съюз, но иначе е капиталист.

Аз лично не съм склонен да припиша на нищо някаква чудотворна сила. Нито на пазара сам по себе си, нито на политиката сама по себе си, защото всичко това са механизми, които преминават през обществените отношения. Нашата представа за обществото, защото ние имаме идеална представа за обществото. Когато си говорим за обществото, ние говорим за нещо идеално. Ние с тебе познаваме части от обществото. Обществото като цяло е една, хайде да не го нарека „утопия“, но е една идеална представа. В реалното общество има всичко. В реалното общество има всичко, именно заради конкуренцията, сблъсъка...

Е по-добре да живеем в демокрация, отколкото в режим?

Именно. Ние всеки ден участваме в битка за утрешния ден на обществото. За да можем това, в което ние вярваме и това, което ние искаме да може да придобие силата за една стъпка напред. Не сме в състояние да направим някаква революция. Една стъпка напред можем да направим. И това, ако го осъзнаем, по много различен начин ще променим самата си визия за обществото.

А кои са книгите, които са формирали теб?

О, много ми е трудно да кажа. Ето, днес са стотици.

Пет?

Трудно ми е да кажа кои пет книги са ме формирали. Тъй като в начина ми на мислене са наслагвани неща от много различни епохи. За мен е и до ден днешен общо взето най-любимата ми книга, художествена, е „Майсторът и Маргарита“.

Да, и на мен ми е най-любимата. А филма гледа ли?

Кой филм?

Руския филм сега. Направиха руснаците филм.

Не, последният филм не съм го гледал.

Той се доближава като че ли до усещането. Но изобщо не може да изпълни тези безбрежни три свята, които няма как да бъдат описани на кинематографичен език. Няколко режисьори са се опитвали. Но не успява да го изпълни със съдържанието на книгата.

Друга много любима моя книга е „Алексис Зорбас“. Така че различните неща, които мога да цитирам, които са ми направили впечатление сами по себе си, едва ли са много показателни за това, какво мислиш, но все пак съм на възраст, на която съм и преживял доста иллюзии. Освен от книгите. И от това идва все пак някакво разбиране. Грешно или правилно - няма значение - за света. Когато бях в началната фаза на развитието си, професионалното си развитие, в България през 80-те години, България беше едно място, в което не можеш да четеш каквото си искаш. Особено в моята професия.

Тогава четох неща и ми направиха много силно впечатление неща, които днес сигурно със снизхождение моите студенти ще отбележат. Но тогава за мен те бяха много значими. Имаше едни такива леви политолози, структуралисти.

Лотман. Юрий Лотман. Строс.

Никос Поланцас, Луи Алтюсер във Франция. Имаше в Англия няколко много силни фигури от подобен тип. Алвин Тофлер, чиято „Трета вълна“ днес все пак звучи малко като страничен ръкав на това, което се разви, въпреки че доста неща се случиха. Основните му очаквания не се сбъднаха. Тогава също беше много важен текст, който трябваше да се прочита. Много са нещата.Днес, разбира се, хората, които са на моята възраст от тогава, сегашните 20 и 30 годишни, имат обратния проблем. Те имат проблема с това как да селектират какво да четат. А ние тогава трябваше да четем това, до което можем да се докопаме.

Включително на руски. Баща ми много четеше на руски. Те превеждаха много повече западна литература. Но това цялото означава ли, че ние сме последните хора от този тип? Последните аналогови хора. Гутенберг е мъртъв. И оттук нататък изобщо не можем да си представим какво следва. Ние си говорим с известна носталгия за книгите, които сме чели. Ние не можем да си представим какъв ще бъде светът след 20 години.

Нямам впечатление, че хората спират да четат. Че младите хора спират да четат.

Ти преподаваш?

Преподавам. Хората продължават да четат, макар и на киндъл.

Това няма значение.

Продължават да четат. Разбира се, живеем в свят, който не предполага четенето на определен тип литература. „Майсторът и Маргарита“, или който и да е друг роман, е много трудна бариера за човек, който е свикнал да сърфира в интернет в продължение на значителна част от времето си. Така както за мен, за моето поколение, беше много трудно да се чете примерно „Шагренова кожа“ на Балзак. Аз си спомням как седем страници описания на „Шагренова кожа“ едва ги прочетох, с инат. Да не говорим за цялата. Тоест това време - релаксирано, бавно време, което го е имало по времето на Балзак, по времето на Толстой, на Достоевски...

Достоевски обаче те хваща и държи, и той е съвършено различен, докато Толстой и Балзак... не.

А днешните хора на 20-30 години, младите поколения, имат още по-сериозен проблем с динамиката на времето, така че това... Но какво да ти кажа? Човек трябва да се опитва да не бъде песимист, защото колкото повече времето минава, колкото повече остаряваш, толкова повече естествен става консерватизмът. Той става част от тебе, защото ти сравняваш. И разбира се, това, което е било по време на твоята младост, е много по-добро от това, което е по сега.

С това сега обясняваме носталгията по соца.

Ама не само, не само. Ако се замислиш, начинът по който сме мислили, сме постигали нещата преди 20-30 години, за нас е по-близък.

Защото сме имали повече надежда.

И повече потенциал да реализираме това, което искаме. Сега вече, малко или повече, преминаваме в един страничен пас. И това поражда един естествен консерватизъм. Опитвам се все пак да дам правото на хората, които сега навлизат или са навлезли, да изживеят живота си така, както го разбират. Днеска прочетох нещо, което ми показва, че живеем заедно с хора, които нямат идея (или ако имат идея, не желаят да я допуснат до съзнанието си,) за това, че другите хора могат да имат свой собствен начин на възприемане на нещата. Един, така, няма да го спомена името, човек, който се гордее с една роля на Савонарола или на Великия инквизитор, много голям християнин, който за пореден път сравни либерализма с Луцифер.
Либерализмът - това било проявлението на Луцифер, на падналия ангел, на сатаната, на дявола в нашия живот. Тоест, да обявиш един цял клон на мислене и на начин на действие в собственото ти общество, което очевидно е многообразно... за дело на дявола?! Първо, това означава да нарисуваш един ореол около собствената си глава. Това първо, естествено. Такива хора имат много ласкаво мнение за себе си. И второ, означава да живееш в един наистина много измислен свят.

Да, наистина. И ето, както казваш ти, казва и Сартр: „Що се отнася до хората, мен ме интересува не това, което са, това което могат да станат.“ Тоест ти даваш картбланш на младите хора да еволюират. Не непременно всичко да се срива и ние да вървим към края на тази цивилизация. Може да прозвучи прекалено либерално.

Аз лично не се смятам за либерал. По-скоро се смятам за християн-демократ, ако политически нещо. Не съм и консерватор. Ако нещо ме описва относително добре: някакъв тип християндемократическа визия за света, но все пак това, което бих искал да кажа, е, че ако аз давам на себе си правото да живея свободно и да избирам, живеейки свободно, не мога да отрека това право на другите. Стига те, живеейки както искат, да не навлизат в моето пространство и да не пречат на моя живот.

Кой разбрал - разбрал, скъпи зрители. Това е изключително висока топка събеседник и той всичко каза и по всички въпроси, всъщност, коментира. Той коментира всички актуални теми на деня, но на съвършено друго, много по-високо ниво. Толкова ми липсват такива разговори и такива хора. Слушането на такива хора само по себе си е удоволствие. Огнян Минчев беше гост в подкаста на OFFNews. Много благодаря от цялото си сърце.

Благодаря ти за поканата и за свръх щедрите оценки, които даваш на нашия разговор.

Ето, това съм си написала. “Човекът е обречен на свобода,” понеже вървяхме по стъпките на Сартър, друг голям интелектуалец на нашето близко минало и аз излизам от този разговор с надежда.

Радвам се, ако е така. Не знам дали човекът е обречен на свобода, но пък от друга страна какъв друг смисъл има в живота, освен свободата? Не виждам друг смисъл.

Не забравяйте да се абонирате за канала ни в YouTube, канала на OFFNews, където можете да гледате много други също така интересни разговори, а също вече можете да станете и член на клуба на OFFNews и да станете член на канала в YouTube, и по този начин да подкрепите вече съвсем веществено и материално свободната журналистика.

Следете новините ни в GoogleNews