Цветя на злото

Преди десет години, когато започнах блога си, избрах за мото една добре известна африканска поговорка: Цяло село е нужно да се отгледа едно дете. И до днес вярвам в това и сърцето ми се къса, когато виждам, че нашето село се проваля. Убедена съм, че всички се чувстваме така след новината за брутално престъпление, извършено от деца. Също така съм убедена, че всеки от нас би направил каквото е по силите му, за да спаси поне едно дете от пътя на злото.

Предлагам да започнем от своите.

В подкаста „Червеното хапче“ говорих за инселите, Андрю Тейт и опасните интернет субкултури, които могат постепенно да променят начина, по който едно дете гледа на жените, на света и на себе си. Тогава споделих и какво ме плаши най-много.

А то е, че не е задължително едно дете да бъде "лошо", за да попадне в лоша среда. Не е задължително да расте в разбито семейство, нито да има проблеми в училище, нито да взима наркотици или да проявява склонност към агресия от малко. Не е необходимо родителите му да са го изоставили или пренебрегвали, напротив, може да е съвсем обикновено дете от добро семейство, дете, за което всички казват "толкова добро дете". Може да е всяко дете, моето или вашето.

Всъщност, за да се озовеш под влиянието на опасна субкултура е достатъчно да си на 14, 15, 16 години и да не знаеш кой си. Вие знаехте ли кои сте на тази възраст? Именно. И аз не знаех. Точно затова трябва да сме много внимателни - не само за това, което прави детето ни, но и за това, което НИЕ, възрастните, правим. Но ще стигна и дотам.

Историята, която ме накара да се върна към темата за опасните тийнейджърски субкултури, не се случи във Великобритания или Америка. Не е сюжет от „Юношество“, нито от "Повелителят на мухите". Това е една история, която започва в Пловдив, моят любим роден град, град с култура и традиции, с хубави, усмихнати хора. Това е история, която за жалост, нито започва, нито ще завърши с усмивка.

На 4 август 2026 година 37-годишният Георги Кузев от Кричим е намерен в безпомощно състояние в подножието на Младежкия хълм. По тялото му има следи от продължително тежко насилие и ужасяващи гаври. Пострадалият е откаран в болница и същата вечер умира. Сигналът за Георги е подаден около 17:20 часа. Два дни по-късно петима непълнолетни - три момчета и две момичета между 14 и 17 години - са обвинени в умишленото му убийство и към днешна дата са оставени под стража.

По времето, когато пиша този текст петимата младежи са обвиняеми, не осъдени. Делото е в ранна фаза. Какво точно е направил всеки от тях, кой какъв удар е нанесъл, какъв е бил умисълът му и каква е индивидуалната му наказателна отговорност тепърва ще се установява. Но общата картина, която прокуратурата и полицията описват досега, е потресаваща.

Според изнесените от разследването факти 17-годишна девойка от групата комуникира онлайн с Георги. Според изнесената информация тя се представя за петнайсетгодишна. Полицията казва, че жертвата на свой ред не крие, че е на 37. Уговаря се среща. Обвинението твърди, че групата отива на нея с предварителна нагласа за саморазправа.

Следва зловещо насилие, което според наблюдаващия прокурор продължава повече от час. Част от случващото се е снимано с телефони. Няма данни побоят да е бил предаван на живо, макар че кадри от него впоследствие са публикувани онлайн.

И тук идва един от най-важните детайли в тази история. Младежите, според прокуратурата, са възприемали Георги като педофил. Само че полицията заявява, че към този момент няма данни той да е извършвал сексуални престъпления или да е имал подобно поведение. Етикетът "педофил" е бил в представите на обвиняемите. Той не е установен факт за жертвата.

Натъртвам на това разграничение, защото интернет има едно много опасно свойство, той може да превърне обвинението в присъда за секунди. Публикува се нечия снимка с обвинение, че някой е педофил, един споделя, друг се заканва, четвърти избухва - такива трябва да се обесят. Никой не помни откъде е тръгнала информацията. Имало ли е престъпление? Имало ли е жертва? Има ли доказателства? Подаден ли е сигнал? Има ли разследване?

Което ми напомня за случка от личния ми опит. Преди години снимка на жена в парка беше публикувана във фейсбук с обвинението, че въпросната краде деца. Не се виждаше нищо такова на снимката, а в самия пост се разказваше случка, в която няма фактическо престъпление, но снимката се разпространи по всички майчински групи и генерира безброй заплахи и закани към жената.

Тогава си направих социален експеримент. Публикувах в блога си статия със случайна снимка от сток база и заглавие - пазете се, тя краде деца. В самата статия обясних, че това е социален експеримент и жената е случаен фотомодел от база със снимки и не живее в България. Въпреки това статията беше споделена и снимката се разпространи мълниеносно, като генерира цунами от заплахи и закани. Малцина бяха хората, които изобщо отвориха статията да прочетат за какво става дума и да разберат, че това е експеримент, а не действителна ситуация.

Обвинения като "краде деца" или "педофилия" провокират най-първичните ни страхове и изключват на момента всяко критично мислене. Сексуалното насилие над деца е едно от най-тежките престъпления, които можем да си представим, и точно затова човекът, обозначен като извършител на такова, мигновено губи всякаква обществена защита. Той вече не е човек. Той е "педофилът", той е дехуманизиран. А когато превърнеш някого от човек в етикет, следващата крачка става много по-лесна - унижение, побой, гавра. И разбира се, в съвременния свят записваш всичко, за да го качиш в интернет, да събереш лайкове и да убедиш себе си, че вършиш добро дело.

Има цяло интернет явление, изградено върху тази идея. Хората, които се занимават с това се наричат predator catchers или pred catchers, а в превод ловци на сексуални хищници.

Общият модел за лова на педофили е прост. Създава се профил на непълнолетно момче или момиче. Възрастен човек влиза в контакт с профила. Ако няма интерес, профилът сам търси контакти. Кореспонденцията се развива до уговаряне на среща. Когато човекът пристигне, вместо дете го очакват ловците с включени камери. Следва разпит, разобличаване, унижение, понякога физическа саморазправа, а видеото се качва в YouTube, TikTok, Facebook или друга платформа.

Във Великобритания явлението вече е достатъчно масово, за да има официално наименование в прокурорските указания - Online Child Abuse Activist Groups - активисти срещу онлайн сексуалния тормоз над деца. Британската прокуратура изрично предупреждава, че такива групи могат да провалят истински полицейски операции, да създадат проблеми с доказателствата и да доведат до насилие и самонараняване. При престъпление, извършено от самите "ловци", те също могат да бъдат преследвани наказателно.

И тук искам да направя още едно важно разграничение.

Да подадеш сигнал за човек, който се опитва да осъществи сексуален контакт с дете, е гражданска отговорност. Да запазиш съобщенията от подобно лице и да ги предадеш на полицията, е важно. Да помогнеш на дете, което е обект на груминг е задължително.

Но да създадеш фалшива самоличност, да организираш операция, да събереш приятелите си, да извикаш човека на среща, да го разпитваш, снимаш, унижаваш и наказваш - това вече не е защита на деца. Това е саморазправа.

В правосъдието неслучайно има процедури. Понякога обвиняемият е виновен, но друг път не е. Понякога доказателствата са достатъчни, но друг път не са. Понякога ловецът е прав, но друг път греши. А понякога ловецът просто обича лова. Тогава историята става още по-мрачна.

Много преди днешните TikTok ловци един човек в Русия разбира колко мощна формула е ловът на педофили. Казва се Максим Марцинкевич, но всички го познават с прякора му Тесак, което означава нож, подобен на сатър.

Тесак е известен руски неонацистки активист. В началото на предишното десетилетие той създава движение, наречено Окупай-педофиляй. На хартия каузата звучи така, че трудно можеш да ѝ възразиш: защита на деца от педофили. Само че според подробно разследване на Human Rights Watch ловът на педофили много бързо се превръща в претекст за преследване предимно на гей мъже и други ЛГБТ хора. Жертвите са примамвани на срещи, задържани, унижавани, малтретирани и снимани. Стотици видеозаписи се разпространяват онлайн, а имитатори на групата се появяват в десетки руски градове. Human Rights Watch определя като открито хомофобска мрежа Окупай Педофиляй и отбелязва неонацисткия произход на нейния основател.

Забележете конструкцията. Първо ти трябва враг, но не какъв да е, а идеалният враг. Човек, за когото обществото няма да държи сметка защо е бит и унизен. Някой, за когото хората ще кажат "Е, щом е педофил, заслужава си го."

После ти трябва морално оправдание. "Ние защитаваме децата, ние сме добрите, ние сме герои." После група последователи, после камера и накрая публика. Ето ти цяла паравоенна структура, която можеш да използваш както сметнеш за добре.

Камерата и публиката са изключително важни. Ако действително единствената цел на организацията ти е да спреш престъпление, доказателството отива в полицията. Но ако целта е друга, видеото трябва да бъде споделено с публиката. Някой трябва да аплодира. Някой трябва да пише: "Браво, момчета, вие сте герои". Някой трябва да поиска следващ епизод.

Така насилието престава да бъде само насилие и се превръща в контент, в съдържание. А извършителят вече не се вижда като побойник. Той е герой в собственото си риалити. И всеки неудобен може да бъде жертва на този герой.

През септември 2020 година Тесак умира в ареста. Официалната версия на руските власти е самоубийство, макар неговото семейство и адвокати да я оспорват. Тесак умира, но насилственият вариант на лова, създаден от него в Русия, не умира, превръща се в меме, а знакът му с пречупен палец става разпознаваем символ за ловците на педофили.

Интернет идеите не се нуждаят от жив основател. Достатъчно е веднъж някой да преоткрие успешната формула - примамка, враг, група, камера, унижение, аплодисменти. Така стигаме и до Ален Симеонов, прословутият български ловец на педофили, който стана известен, издаде книга за дейността си и гостува в подкасти и предавания, в който разказва за подвизите си.

И така виновни ли са Тесак и Ален Симеонов за садистичното убийство в Пловдив?

Тук трябва много да внимаваме с бързите присъди. Към момента, в който пиша този епизод, няма публично доказателство, че петимата обвиняеми за убийството на Георги Кузев са следвали Тесак или че са вдъхновени от него, нито че са последователи на Ален Симеонов и неговите ловци на педофили. На този етап не знаем нищо такова и не бива да си го измисляме. Несъмнено полицията ще разследва и груповите им чатове, историята на видеата, качванията и съдържанието в профилите им, докъде стига тази организация, има ли паравоенна структура, от която тази група е част - това са сред големите въпроси, които тепърва трябва да изясни разследването.

Но можем да сравняваме модела и той е смущаващо познат - онлайн контакт, примамка, предварително организирана среща, група от младежи, които на пръв поглед нямат нищо общо помежду си - училище, спорт, хоби, квартал, нищо освен "ловът".

Точно затова случаят в Пловдив не бива да бъде разглеждан само като въпроса: „Как пет деца биха могли да бъдат толкова жестоки?“ Тук вече говорим не просто за агресия, а за "морално оправдана" и организирана агресия, която е особено опасна. Хулиганът, насилникът, агресорът знае, че върши нещо забранено и се крие от закона. Самопровъзгласилият се борец със злото може да вярва, че всяка жестокост е позволена, защото неговата жертва я заслужава.

Каква култура може да убеди петима тийнейджъри, че имат правото да бъдат едновременно следователи, съдии и палачи?

Да си припомним механизма на тази култура. Първо лишаваш някого от човешкия му образ. После насилието върху него вече не изглежда като насилие. Виждаме тази зловеща схема в човешката история откакто свят светува. От лова на вещици в Средновековието през Хитлер до КуКлуксКлан и руските неонацисти като Тесак.

Но Тесак е особено интересен, защото при него "ловът" вече върви с технологиите на новото време. И тук е редно да уточня, че почти десетилетие преди руските ловци на педофили, американското телевизионно предаване To Catch a Predator, "Да заловиш хищник", на NBC превърна срещата с предполагаем интернет сексуален хищник в национално зрелище - примамка, къща, скрити камери, появата на водещия и публичното разобличаване на хищника бяха любимо зрелище за милиони американски семейства.

Предаването приключи преди социалните мрежи да достигнат днешните си мащаби, но шаблонът остана, макар и без насилието, което Тесак и последователите му прилагат. По-късно YouTube, Facebook и TikTok дадоха възможност практически на всеки да направи свое собствено "предаване". Самодейните ловци на хищници вече не се нуждаят от телевизия. Трябват им само телефон, фалшив профил и публика.

Проблемът е, че реалността няма режисьор. Понякога делата на ловците завършват фатално за тях самите.

През 2019 година трима американски тийнейджъри организират аматьорски капан за предполагаем сексуален хищник в Калифорния. Седемнайсетгодишно момиче участва в срещата. Човекът, когото се опитват да разобличат, я качва в автомобила си и потегля с нея. Полицията успява да я открие, но случаят кара местните власти публично да предупредят колко опасни са подобни самодейни операции.

През 2023 година Робърт Уейн Лий, известен онлайн като Бупак Шакур, който се представя за петнайсетгодишно момиче и устройва срещи на предполагаеми хищници пред десетки хиляди последователи, е застрелян при една от конфронтациите си. Полицията отново предупреждава хората да оставят подобни разследвания на професионалистите.

А през 2025 година Асошиейтед прес съобщава за студенти от Масачузетс, обвинени след акция, вдъхновена от социалния тренд Catch a Predator - Залови хищник. Мъж е примамен чрез приложение за запознанства, обвинен, че търси непълнолетна, и нападнат от група, докато случващото се се снима. Забелязвате ли вече проблема?

Искам правилно да ме разберете. Нямам никакво, НИКАКВО съмнение дали сексуалните престъпления срещу деца трябва да бъдат преследвани. Разбира се, че трябва, и то с цялата строгост на закона.

Но дали тийнейджъри с телефони трябва да провеждат собствени наказателни операции? Отговорът е категорично не. Защото дори да е започнало с някакво морално основание, може би дори в резултат на преживяна травма, в един момент предметът на тази игра престава да бъде защитата на децата. Предметът става ловът.

Представете си сега какво предлага подобна субкултура на едно четиринайсетгодишно хлапе. Дава му мисия, адреналин, тайна и преди всичко принадлежност към общество на приятели и съмишленици.

Затвърждава усещането му, че възрастните са слаби, полицията е неефективна, системата е корумпирана, а ТОЙ прави онова, което останалите не смеят. Несравнимото чувство за морално превъзходство. Той вече не е просто някакъв осмокласник, който утре има контролно. Той е ловец. Той пази децата. Той наказва злото. И дори не разбира как се радикализира и вече не е просто част от някаква интернет общност със свои ценности и интереси, а добре смазан елемент от паравоенна структура.

В Telegram и други затворени платформи съществуват групи, включително български, в които се публикуват снимки на хора, обвинения и призиви за саморазправа. Повечето им последователи са деца, които са намерили там усещане за принадлежност. В „Червеното хапче“ вече говорих за начина, по който подобни култови онлайн общности предлагат точно това - специален език, система от вярвания, удобно разделение между „ние“ и „те“ и усещане, че само посветените виждат истината.

Сега сменете думите. Не „алфа мъжкари срещу фемоиди“. А „ловци срещу педофили“. Механизмът си остава забележително сходен. Искаш да принадлежиш. Приемаш езика и символиката, после и идеите. После приемаш врага. И правилата на външния свят вече не важат, защото ти имаш свой свят със собствен морал и закони. Светът на неонацизма 2.0.

Много родители вероятно си представят погрешно неонациста като младеж с обръсната глава, кубинки, татуси със свастики и черни дрехи. Този образ още съществува, но интернет екстремизмът вече не изглежда непременно така.

През 2026 година Европейската комисия описва все по-фрагментирана среда, в която при младите хора се срещат хибридни и смесени идеологии - крайнодесни идеи, конспирации, нихилистично насилие и други течения могат да се застъпват, без детето да принадлежи към класическа неонацистка организация. Особено важна роля играят дигиталните платформи и затворените онлайн общности.

Днешното дете може никога да не е прочело „Моята борба“ и да не се припознава като нацист. Ако го питате какво означава символът с със свития палец, може да ви каже: Мамо, това е меме, никой не мисли сериозно такива неща, само се бъзикаме.

Само че в меметата започват да се появяват едни и същи врагове, които могат да са евреи или мигранти, гей или ЛГБТ хора, жени. Или педофили, като думата вече не означава действителен извършител на сексуално насилие над дете, а всеки, когото групата иска да постави извън границите на човешкото съчувствие. Появяват се и символи, като числата 1488, само 88, черното слънце Sonnenrad, свастиките или руните.

Но и тук трябва да сме много внимателни. Нито една цифра, тениска или руна не превръща детето ви автоматично във фашист. Символите трябва да се тълкуват в контекст. Числото 88 например има и напълно невинни употреби, примерно ако си роден през 88 година. Древните руни също съществуват далеч преди нацизма и продължават да имат неекстремистки значения.

Комбинацията 1488 обаче е широко разпознаваем код на бялото превъзходство. 1488 не е случайна поредица от цифри: 14 препраща към известен лозунг на белите супремасисти, а 88 означава HH - Heil Hitler, тъй като H е осмата буква от азбуката. 

Идеята на този текст не е да ви поощри да претърсвате детската стая като полицай, който търси някоя забранена картинка, а да ви обърне внимание да гледате за определени модели.

Символ плюс език, плюс нови приятели, плюс нови убеждения, в които се заклеймяват групи хора. Омразно говорене, възхищение от насилието, дехуманизиране на групи хора.
Това вече е различно.

Тук искам да кажа нещо специално на родителите, защото иначе много лесно можем да изпаднем в другата крайност. Ако детето ви слуша Pantera или Black Metal, това не означава непременно, че е неонацист. Ако ходи с черна тениска, кубинки, дълга коса, обръсната коса или череп на суичъра - също. Метълът не е диагноза.

Pantera е почти базова музикална азбука за поколения метал фенове. Да, около фронтмена Фил Анселмо има реален и грозен скандал: през 2016 година той е заснет да прави нацистки поздрав. След огромната реакция от самата метъл общност Анселмо се извинява публично за поведението си.

Но именно реакцията е важната част. Да превърнем Pantera или тежката музика в „признак на фашизъм“ ще бъде толкова абсурдно, колкото през 80-те да обявим всяко дете, което слуша Judas Priest, за сатанист.

Не музиката е червената лампа. Червената лампа е значението, което детето започва да приписва на символите около нея.

Ако видите характерната за неонацистките групички символи, попитайте детето си какво означава това, защо ти харесва, кой ти го показа. Може да получите отговор: Нищо, мамо. Просто го видях на обложката на един албум и ми хареса. Чудесно. Но може да получите и лекция за това как някои хора са по-висши от други хора. Тогава трябва да ви е ясно, че вече не говорим за музика, а за опасна субкултура.

Какво споделят родители на деца, които са привлечени в подобни неонаци структури.

В интервю в ABC Four Corners майка с псевдоним Емили разказва за сина си, който расте в съвсем обикновено предградие. Обича животни, книги и музика, ходи на фитнес и бокс. Майката го описва като тихо момче. После, около 16-годишна възраст, започват промени: става неуважителен към семейството, отдалечава се от старите си приятели, започва да излиза, без да обяснява къде ходи. Първата реакция на майката е точно онази, която би имал почти всеки родител: Може би има проблеми с момиче? Може би го тормозят в училище? Може би му е трудно с ученето?

Тя усеща, че нещо не е наред, но казва, че изобщо не ѝ хрумва, че синът ѝ може да е в неонацистка организация. Истината разбира по почти абсурден начин: гледа вечерните новини и вижда група маскирани неонацисти около лидера им. Сред тях разпознава сина си, който ѝ е казал, че пътува за боксов лагер.

Още по-интересно е как е вербуван. Не му казват от първия ден "ела да четем Хитлер". Предлагат му приятелство, бокс, тренировки, здравословен начин на живот, принадлежност. Майката описва процеса като бавно въвличане, докато един ден детето вече ходи на редовни сбирки, на които групата чете Mein Kampf.

Тя го възприема буквално като нападение срещу семейството си и започва отчаяно да търси помощ. Междувременно организацията работи в обратната посока, други членове пишат на момчето как да стане финансово независимо и как след навършване на 18 да напусне дома си. Майката се страхува, че той ще се изнесе при неонацистите.

В друг случай в САЩ майката разказва в Washingtonian как неонацисти са вербували сина ѝ. Семейството е образовано, либерално и, забележете, еврейско. Родителите съзнателно възпитават сина си Сам като емпатично дете, учителите го познават като мило момче, което защитава по-слабите. На 13 години, след тежък конфликт в училище, той остава социално изолиран и се чувства унизен и предаден от възрастните. Тогава намира общност в Reddit и 4chan и постепенно се свързва с хора от алт-райт и неонацистката среда.

Майката вижда как синът ѝ започва да използва речник. После забелязва фиксацията му върху мемета. После пада успехът му, спи все по-малко, настроението се променя, започват разговори за хакване и доксинг. Когато родителите виждат отвратително меме, синът обяснява, че те просто „не разбират шегата“. В крайна сметка успяват да го измъкнат от тази среда. В някакъв момент майката го пита защо тези хора са го привлекли, след като не е възпитан в подобни ценности. Отговорът му е: Те бяха възрастни и се отнасяха към мен като към възрастен. Приемаха ме сериозно.

Той е усещал, че родители и учители го възприемат като хлапе, което няма думата, докато онлайн групата му казвала: ти вече имаш глас, мнението ти има значение. Ти си един от нас.

И има още един интересен родителски момент: майката признава, че дори се е зарадвала, когато онлайн приятелите предложили да се видят с него на живо, защото синът ѝ нямал много приятели и тя си помислила, че най-сетне се социализира. Тоест знакът, който на пръв поглед изглежда положителен, "той най-после си намери компания", може да се окаже точно обратното.

Ще спомена и още един скорошен случай, който много ме впечатли. През май 2026 година двама младежи нападат ислямски център в Сан Диего и убиват трима души. Единият, осемнайсетгодишният Кейлъб Васкес е бил наблюдаван зорко от семейството си още година по-рано заради тревожния си интерес към нацизма и масовите убийци. Родителите му не са си затворили очите. Изнесли са 26 оръжия от дома, обезопасили са ножовете, говорили са с училището, следели са контактите му, водели са го на терапия два пъти седмично. И въпреки това не са успели да го спрат. След трагедията остават с въпроса дали са могли да направят още нещо.

Разказвам ви това, защото е много лесно да си кажем: аз ще си следя детето, ще му проверявам телефона и ще разбера навреме. Само че не е толкова просто. Може да гледаме и пак да не разбираме какво виждаме. Кодове, мемета, шегички, странни символи, думи, които вчера не са означавали нищо, а днес вече са част от цяла идеология.

И като казах идеология - още нещо, което е сравнително ново и според мен е дори по-плашещо. Не всяка опасна онлайн субкултура има идеология. Понякога идеологията е самото насилие.

През последните години ФБР предупреждава за мрежи, обобщавани с името 764, това са децентрализирани онлайн групи, които търсят уязвими деца, често между 10 и 17 години, сприятеляват се с тях и след това чрез натиск, манипулация и изнудване ги принуждават да създават все по-жестоко съдържание - самонараняване, жестокост към животни, сексуално съдържание и в най-тежките случаи действия, застрашаващи живота им. Материалите се разпространяват вътре в мрежите и се използват за допълнителен контрол.

Забележете колко далеч сме вече от традиционната представа за секта, култ или идеология. Няма храм, няма униформа, няма конкретен гуру, нито стройна доктрина. Има чат, група и публика. Участниците получават "точки" или престиж за жестокостта, която са проявили. Също като във видеоигра, само че в реалния живот. Всяко ново насилие радикализира групата все повече. Децата се състезават кой може да премине следващата граница. Информационният свят постепенно се стеснява и фокусира. И човек почва да свиква с неща, които доскоро са били немислими за него.

Първия път видеото, в което заливат "педофил" с урина шокира. Втория път също. На десетия вече не си чак толкова шокиран. На стотния може да ти е смешно. А после търсиш нещо по-силно.

Не мога да не задам тук въпроса - дали това се случва само в радикализирани групи или всички ние до един сме жертва на този алгоритъм? Помислете само колко от съдържанието, което днес приемаме за нормално, би ни отвратило преди няколко години.

Впрочем същият процес се случва с езика. Първо някой пише ужасна расистка шега. Детето се смее, защото е забранена. После започва да я повтаря. После намира хора, които не я казват на шега. После някои от тези хора му стават приятели. После шегата вече е убеждение.

Преходът невинаги стига до края и невинаги завършва с насилие. Огромното мнозинство деца, които попадат на отвратителни мемета, няма да станат екстремисти. Огромното мнозинство хора, които гледат зловещи видеа, няма да прибягнат до насилие.

Но изследванията на онлайн екстремизма показват защо пространства около игри, Discord, Steam, Telegram и други социални платформи са интересни за крайнодесните общности: не защото игрите сами по себе си радикализират децата, а защото социалният контакт може постепенно да премине от общо хоби към затворена група, в която вече се споделя идеологическо или радикализиращо съдържание.

Европейският Knowledge Hub за превенция на радикализацията специално обръща внимание на този не толкова дълъг път при непълнолетните. Първо играете заедно. После се смеете заедно. После имате тайни думи. После имате общ враг. И изведнъж принадлежността към групата става по-ценна от моралната граница, която трябва да прекрачиш. Зловещото убийство на Георги Кузев в Пловдив го потвърждава.

Полицията описва обвиняемите като младежи предимно от семейства от средната класа и добри училища и ни отнема удобното обяснение, че тези деца вероятно са били обект на насилие или са от дисфункционални семейства. Очевидно не е толкова просто. (Което отново ме връща към онова, за което говорех в Червеното хапче, най-зловещият сюжет не е този за детето от семейство, в което всичко е разрушено, а за обикновеното дете от обикновен дом, детето, чийто свят се е променил пред очите на родителите му, но те не са го забелязали.) Не е толкова просто, защото тук се добавя и елементът на групата. Вече нямаме един радикализиран тийнейджър, а цяла група.

Представете си, ако Георги Кузев беше нападнат не от група, а от един тийнейджър, решил на своя глава да "лови педофили". Може би младежът щеше да се откаже в някакъв момент, да се уплаши от собствената си жестокост или да размисли. Може би човекът щеше да е жив, пострадал или унизен, но жив. Но не, поведението на групата е нещо много различно от поведението, което всеки един от членовете ѝ би проявил поотделно. Един може да каже: "Стига", но ако другите четирима, пет, шест се смеят? А ако снимат? Ако се насъскват взаимно? Ако това е моментът, в който трябва да докажеш, че си „един от нас“?

В една радикализирана група моралният компас вече е различен. Правилно е онова, за което ще те уважават, страхливо е онова, за което ще ти се подиграват. Границите не само вече са преминати, но и се отдалечават все повече, защото един друг членовете на групата се предизвикват да стигат все по-далеч. Няма спирачки, няма дъно. Ако на единия ден е окей да се подиграваш на някого, на следващия това вече е нищо и си готов да го удариш или да се изгавриш с него, но после и това става недостатъчно. Все повече и повече крайни, неморални, престъпни деяния изглеждат приемливи в групата. Дори най-голямото зло вече не се приема като престъпление, а като подвиг, повод за гордост. И това е причината да говорим за цяла субкултура, а не за фаталния избор на едно, две, три или пет младежи.

Целта на всичко, което изписах дотук, не е да повторя вече известните факти по една разтърсваща криминална история, а да насоча вниманието на родителите, за да забележат навреме червените лампички.

Как да разберем, че детето ни не просто експериментира с музика, дрехи или някакъв провокативен интернет хумор, а навлиза в опасна среда?

Първото правило е: Не търсете един конкретен знак. Търсете обща промяна в поведението на детето и комбинация от знаци и символика.

В „Червеното хапче“ говорих за нови тайни групи, странен жаргон, обидни фрази, конспиративни възгледи, изолация, контролиращо поведение и необичайна потайност и прикритост. Към този списък днес бих добавила още няколко неща.

Обърнете внимание, ако детето споменава категории хора, които заслужават насилие. Това може да се изразява в омраза към определени хора, в дехуманизация, в одобрение на прояви на насилие. Може да чуете изрази като: Тия не са хора, такива трябва да се чистят, полицията нищо няма да направи.

Обърнете внимание дали детето ви е обсебено от разобличаване на хора онлайн или на доксинг - издирване и публикуване на лични данни. Дали има повече от един профил, дали скролва клипове, в които хора биват унижавани или бити.

Има ли рязко увеличаване на интереса към видеа и кадри със смърт и тежко насилие.

Забелязвате ли съчетание от неонацистки кодове, расистки и хомофобски шеги, възхвала на убийци и фантазии за собствена саморазправа.

Обърнете внимание на новите му приятели. Дали това са младежи, с които се познава от училище, от спорт или от някакво реално общо занимание, или са деца, с които просто има "общи интереси". И ако е второто, какви точно са тези общи интереси.

Какво не бива да правим, ако отговорите на горните въпроси са тревожни?

Първата ни реакция като родители много често е: „Дай телефона!“ „Забранявам ти да се виждаш с тези!“ „Ти луд ли си?“, „Аз такова дете ли съм отгледала?“ От опит ви казвам, че това е най-бързият начин детето да затвори вратата към света си.

В „Червеното хапче“ ви споделих съветите на специалистите и всички те са точно в обратната посока: изслушвайте, задавайте конкретни въпроси, дайте на детето възможност да обясни логиката си и не започвайте с обвинение. Вместо лекция можем да попитаме: Защо мислиш така? Откъде знаеш това? Кой ти го каза?

Защо вместо лекция? Защото няма да победим TikTok с лекция. Също така няма как да победим един харизматичен онлайн герой или цяла общност от такива, които всеки ден казват на детето ни, че е специално и смело, ако ние говорим с него само когато има двойка по математика, и то за да му кажем, че за нищо не става.

Разговори вместо лекции, тук е разковничето. Нека детето говори повече, а ние да слушаме какво ни казва, за да създадем отношения на доверие. Първо започваме с връзката си с детето, а тя се създава с години. Ако някъде по пътя сме я изгубили, крайно време е да я преоткрием.

После идва и личният пример. Нека се вгледаме в себе си. Правим ли груби, грозни шеги с нечия расова, политическа, сексуална принадлежност. Позволяваме ли си гневни изказвания и призиви за насилие, нищо че не възнамеряваме да действаме по подобен начин. Изразяваме ли одобрение към действия на саморазправа? Какво е поведението ни в социалните мрежи? Нападаме ли, обиждаме ли, заплашваме ли случайни хора, които са ни подразнили? Всичко това са актове, които нормализират насилието и разделението. Децата ни помнят много добре всичко, което правим и казваме, и то оставя отпечатък върху тях. Дано си спомним това следващия път, когато подхвърлим «тоя бих го убил с двете си ръце» дори и за най-големия престъпник.

Защото истината е, че най-вероятно точно ние не бихме го убили, но детето ни не знае това.

Не мога да не спомена тук и вината на обществото. Като цяло нивото на насилие и омразна реч в страната ни е много високо и социалните мрежи го ескалират допълнително. Питам се дали всички тези хора, които сега пишат как убийците от Пловдив трябва да бъдат публично линчувани, осъзнават, че точно това са направили тези младежи - те са линчували публично един човек, който в техните глави си го е "заслужил". И като общество, и като индивиди имаме много да работим върху себе си по отношението ни към насилието и добрия пример.

Не по-малко важно е да познаваме средата на децата си. Не е нужно да я харесваме, но сме длъжни да я познаваме. Води ли детето ни приятели вкъщи? Ама ние не ги харесваме? А по-добре ли е да е с тях някъде, където не знаем какво се случва. Кого следва детето ни и приятелите му и защо, кои са моделите им, с кого се запознават покрай игрите си, какво харесват в него. Какво означават картинките, думите, жаргона, който използват. Не е нужно да знаем отговорите на тези въпроси предварително, напротив, нека детето да ни ги обясни. Докато обяснява, то започва да мисли. А екстремната среда не понася мислене и въпроси, тя разчита на първосигнални реакции като гняв и страх.
Научим ли детето си да мисли, то много по-трудно ще се поддаде на манипулация.

Мисля, че има и нещо, което трябва да кажем съвсем ясно и недвусмислено на децата си и да го повтаряме редовно:

Ако попаднеш на човек, който според теб извършва престъпление, не го наказваш и не го нападаш. Споделяш с нас и даваш сигнал в полицията. Не организираш среща. Не отиваш с приятели. Не го удряш. Не го връзваш. Не го унижаваш. Не го снимаш за TikTok. Не публикуваш името и адреса му. Викаш полиция.

И това не означава, че го защитаваш. Означава, че защитаваш разследването, себе си и истината. Полицията има право да разследва, съдът има право да осъди. Никое дете, нито възрастен нямат право да произнася смъртна присъда на пейката в парка или на дивана у дома. Нито едно дете не трябва да се превръща в примамка в операция, която може да завърши с отвличане, изнасилване или убийство. И нито една социална мрежа не трябва да се превръща в съдебна зала, в която лайковете определят присъдата.
Ето това детето ни трябва да чуе от нас с прости и ясни думи.

В „Червеното хапче“ пиша, че срещу онлайн радикализацията разполагаме с няколко прости инструменти: разговор, критично мислене, дигитална грамотност, отношения на доверие с детето и готовност да потърсим помощ, когато проблемът вече е прекалено голям за нас.

Сега бих добавила още един. Нека научим детето си да има едно наум за човека, който му предлага твърде лесен враг.
Човекът, който казва: „Всички жени са такива.“ „Всички гейове са такива.“ „Всички мигранти са такива.“ „Всички от тази раса или религия са такива.“ „Тоя е педофил, не питай откъде, но знам".

Истинският свят почти никога не е толкова удобен и лесен. Истината изисква доказателства, в правосъдието съществуват процедури. А човечността изисква да признаем човека дори в онзи, когото презираме. Това не означава, че защитаваме престъпници. Означава нещо много по-важно. Че не позволяваме омразата към престъплението да превърне нас самите в престъпници.

В крайна сметка точно това е капанът на всички радикални субкултури. Те идват при детето с обещание: Ще те направим силен, ще ти дадем кауза, ще бъдеш от добрите, защото ние сме добрите. А после, стъпка по стъпка, го учат да се смее на чуждата болка, да слага етикети на хората, да гледа насилието като съдържание и в крайна сметка самото то да произведе насилие.

Петима непълнолетни в Пловдив в момента са обвинени в убийство. Един 37-годишен човек е мъртъв. И независимо какво ще установи съдът за конкретната вина на всеки от тях, има един въпрос, който всички ние, родителите, трябва да си зададем още днес:

Знаем ли кои са героите в телефона на нашето дете?

Не само любимият футболист, не само певецът. Не само инфлуенсърът с милиони последователи. А онзи загадъчен тип с три хиляди последователи и затворен Telegram канал. Онзи, който му говори вечер. Онзи, който му обяснява кои хора не заслужават съчувствие. Онзи, който казва: Само ние с теб знаем истината.

Понякога най-опасният човек в живота на детето ни никога няма да прекрачи прага на дома ни, няма да го видим, нито ще разберем, че съществува. Той ще бъде само профил на екрана.

Единственият начин да го спрем е да влезем преди него при детето си. Да седнем и да поговорим с него, да го попитаме какво го притеснява и какво го радва, да мислим заедно върху темите, които го вълнуват. Да го научим да казва "не" и да му дадем достатъчно силен морален компас, който в момент на колебание да му напомни, че има много начини да докажеш, че си от добрите, но престъплението никога не е сред тях.